25-02-2003

4 октомври 20024Народът срещу Ани Илков

или къде ги стяга чепикът комунягите

ичното мнение на един поет се оказа достатъчно, за да отприщи вечно жаждуващата скандал народна душа. Припомняйки си вероятно всенародното охулване на Петър Манолов от 1989 г., съзнателните български граждани, добре научили що е това демокрация от страниците на „Труд“ и „24 часа“, буквално заляха споменатите вестници с възмутени обаждания и писания. Изрази като „ще му еба пичката майчина“ (благочестиво цитирано като „ще му е...п...м...“), „ще му пръсна манерката“ или лепващи характерния за българина епитет „педераст“, се появиха редом с морални присъди на винаги повратливи събратя по перо и преливащи от отвращение коментари на политици - примерно обясняващи, че Ани Илков се е „изповръщал“ върху половин страница от любимия часови вестник. Последният, явно загрижен за репутацията си, се разграничи от публикуваното мнение и обобщи читателските реакции под заглавието „Кой си ти, бе Ани?“. В резултат поетът бе демонизиран, майор Деянов - регероизиран, а хилавата публика на червения екшън нарасна с няколко човека.  

ни безспорно е прав в своя отговор на въпроса какво искат комунягите: да ги обичат. Но това е само половината от истината. Другата половина е не по-малко важна: да бъдат мразени всички, които са срещу тях. Колко важно е това, личи най-вече от подопечните им вестници. Например от реакцията им по повод подписката на интелектуалците, отказващи да приемат, че е нормално на мястото на разрушения мавзолей да звучи „Нас червеното знаме роди ни“. Въпреки че текстът нямаше допирни точки с драстичния речник на Ани, той бе оплют по подобаващ начин в редакционни коментари: подписаните бяха обявени за допотопни схоластични скудоумци, вживяващи се в ролята на цензори.

роблемът, разбира се, не е в самия филм. Проблемът е в символичния смисъл на това той да бъде прожектиран в навечерието на една уж позабравена светла дата, на един площад, представляващ сам по себе си сакралното пространство за неотдавнашните комунистически ритуали и помнен като свето място за поклонение в мавзолея на един национален предател. Именно тази памет се цели да бъде реанимирана и смисълът на посланието е: ние пак сме тук. На всеки километър. Затова и самата прожекция не е и не може да бъде културно събитие. Тя функционира като един от вече усложнените ритуални жестове на преродилия се (или просто навлякъл друга маска) комунизъм.

кшънът си е екшън, но кого и какво възхвалява той? От коя страна на бариерата стои майор Деянов? Най-лесно е да се каже, че това няма значение, че филмът е едва ли не развлекателен и че заслужава да бъде вписан в българската класика поради таланта и умението на участващите актьори (впрочем основните двама са в парламента - „лошият“ пак от страната на царя, а „добрият“ - пак от страната на комунягите). Само дето филмът бе създаден по чисто партийна поръчка като един от безбройните образци на соцреализма, възхваляващи подвизите на партизани и „бойци на тихия фронт“ срещу „монархо-фашизма“ и световната реакция. Дребна подробност е впрочем, че в резултат на тази „борба“ България изгуби своя национален суверенитет, че бе наложен един полувековен - не само тоталитарен, но и терористичен режим, че колегите на майор Деянов основаваха концлагери и избиваха хиляди хора без съд и присъда. И затова не става дума за цензура, за това трябва ли или не трябва да има прожекции на този филм. Защото не го прожектират на „Позитано“ 20, а на площада, който някога се казваше „9 септември“, и на който българите ежегодно маршируваха пред своя диктатор. Аналогично бихме могли да си представим, че някой би прожектирал в центъра на Париж, под Триумфалната арка, филм, възхваляващ маршал Петен. Представяте ли си го наистина?

ие пак сме тук“ - заявяват чрез въпросната „всенародна“ прожекция комунягите. Заявяват го брутално, без капка свян, какъвто междувпрочем никога не са имали. Заявяват го агресивно - и защо не, след като са отминали тринадесет години преход към демокрация, чийто единствен резултат бе абортираното трупче на едно неродено гражданско общество - и пълното оскотяване и опростачване на нацията - тогава какво им пречи на пикливо-жълтия фон на днешния ден да пеят до прегракване „нас червеното знаме роди ни“, да си построят отново мавзолея и да ексхумират мощите на вожда си, а Ани Илков да го овалят в катран и пера и да го вържат за назидание на някой позорен кол, побит в средата на мегдана?

чевидно нещо им пречи, иначе биха го направили: те винаги правят възможното. Само че днес тяхното „ние пак сме тук“ има други основания. Не че са се променили - още си пият вината заедно с мезетата на собствените си престъпления и с похарчения в аванс живот на България. Само дето позивната е друга. И не само друга, ами раздвоена като език на пепелянка. Поради което другарите се стараят по комунистически, но се объркват. И поради объркването си не знаят сами вече кого (и какво) да любят и какво (и кого) да мразят.

ричината? За всичко в БКП и БСП тя е била, е и ще бъде само една: руската политика на Балканите. От Сталин до Цар Борис (Елцин, не Борис III) тя бе единна, стройна, непротиворечива, свидна и милна за сокаците на комунистическата душевност: „не“ на прогнилия империализъм, „не“ на идеологическата диверсия, „не“ на НАТО, „не“ на всичко извън нас. От Путин насам това монументално „не“ се обърка, стана двояко и византийски двусмислено. Защото новата позивна към родените не от майка, а от червено знаме е: работете номинално за НАТО, а реално пречете колкото можете; и дори да не успеете, съхранете механизмите за руско влияние и в новите условия.

 те го правят - стараят се, доколкото могат. Хем са „за“, хем са впрегнали всички сили в поредния антинационален саботаж. Доказателство: сагата с ракетите СС-23, при която тези, дето премълчаха Чернобил, се оказаха загрижени за екологията и за здравето на хората. Но има проблем: червените бабички активно мърморят. Някак не може да им влезе в главата как и защо, аджеба, трябва баш другарите да са за НАТО, след като само преди две години са водили митинги срещу омразния империалистически блок. Чак такова обръщане на думите е трудносмилаемо дори за дисциплинирания комунистически разум; също както и подозрителното участие на комунистически министри в ретроградния царски кабинет - и съществува съвсем реалната опасност червените бабички да свърнат към някои други, проверени от времето другари (от типа на другаря Причкапов например). Прочее - хем активното ръмжене на електората трябва да бъде компенсирано по някакъв начин, хем пък да не бъде загубен крехкият цивилизован имидж на модерната лява. Затова и посланията, и жестовете се раздвояват шизофренично - затуй, от една страна, Станишев удря чело пред сакралния пражки ноември, а от друга, полага в също тъй сакралния столичен център символичното прожектиране на „На всеки километър“. Последното е предназначено не за червените мобифони, а за червените бабички; както впрочем и възкресяването на паметниците на Тодор Живков и Георги Димитров, и появата му на митинги с антинатовски лозунги. И тъй като поведението на столетницата е наистина шизофренично раздвоено: хем на власт, хем в опозиция, хем за НАТО, хем Димитров е велика историческа личност - то за де не изглежда съвсем неприлично, младият лидер пробва от време на време авангардни почини, съчетаващи модерността и разкрепостеното ляво мислене с архаична символика - рокерският поход на Буздлуджа, например.

мразата обаче трябва да бъде съхранена. На всяка и на всякаква цена. Защото комунягите просто не могат да съществуват без омраза. Затова словесното линчуване на прецеденти като мнението на Ани Илков придобива такива възторжени, пароксични и параноични измерения. И впрочем по още една, по-съществена причина. Защото думите на поета посочват на червените какви са всъщност. Защото тези думи не са маскирани зад лигава дипломатична стилистика и не издават дресирана политическа реакция. Защото ухаят на 14-и декември и на 11-и януари. А червените боклуци никак не обичат подобни ухания. И на въпроса на господа офицерите от „24 часа“ - „Кой си ти бе, Ани?“ - може да бъде отговорено така: този, от когото се страхувате.