|
|
На
16 юли 2002 г. Европейската конфедерация на профсъюзите –
ETUC
(www.etuc.org),
Съюзът на конфедерациите на индустриалците и работодателите –
UNICE
(www.unice.org),
Европейската асоциация на занаятчиите и малките и средните
предприятия –
UEAPME
(www.ueapme.com)
и Европейският център на предприятията с обществено участие и
предприятията от основен икономически интерес –
CEEP
(www.ceep.org),
подписаха рамково споразумение за работата от разстояние (известна
с английския термин
“telework”).
Подписи под текста на споразумението поставиха Емилио Габальо –
генерален секретар на
ETUC,
Жорж Якобс – президент на
UNICE,
Андреа Бонети – президент на
UEAPME
и Райнер Пласман – генерален секретар на
CEEP.
Подписването стана в присъствието на Ана Диамандопуло – европейски
комисар по социалните въпроси и заетостта. Подписването на
споразумението отваря нови възможности пред европейското
тристранно сътрудничество, тъй като създава основа за провеждане
на преговори на национално ниво. По данни на социалните партньори,
подписали споразумението, в момента в страните от ЕС около 4 500
000 души работят от разстояние постоянно. Някои оценки предвиждат
към 2010 година в ЕС да работят от растояние
(teleworking)
17 000 000 души. Според страните подписали рамковото споразумение,
в контекста на тези очаквания, подписването на подобен документ
допринася съществено за постигане на целта поставена в Лисабон –
Европа да има най-конкурентноспособната икономика, базирана на
познанието (позната в чуждестранните източници като
“knowledge
–
based economy”)
в целия свят.
Преговорите започнаха на 20 септември 2001 г. след официални
консултации между социалните партньори и Европейската комисия за
необходимостта от модернизация на трудовите и индустриалните
отношения. Според член 138 от Договора за ЕС, Европейската комисия
трябва да се консултира със социалните партньори, признати за
представителни на това ниво, преди да прави предложения в областта
на социалната политика. След провеждането на такива консултации,
социалните партньори могат да започнат помежду си преговори на
ниво Европейски съюз. Според член 139 от Договора за ЕС, за да се
приложи споразумение, сключено на европейско ниво, социалните
партньори могат да постъпят по един от двата посочени по-долу
начина:
-
или да поискат Европейската комисия да изпрати тяхното
споразумение в Съвета на ЕС (известен и като Съвет на
министрите; в никакъв случай не бива да се бърка със Съвета на
Европа), който да го превърне в европейска директива;
-
или със съгласието на своите членове да го прилагат в съответствие
с процедурите и практиките, специфични за социалното партньорство
в страните – членки на ЕС.
В
рамковото споразумение работата от разстояние се дефинира като:
“форма на организиране и/или извършване на работа, с използуване
на информационни технологии, в рамките на трудово правоотношение,
при която работа, която може да бъде извършвана и в помещения на
работодателя,
се изнася извън тях като правило”.
Споразумението поставя ударение на това, че ЕС трябва да насърчава
развитието на работата от разстояние
(telework)
по такъв начин, че гъвкавостта на организация на работните места и
социалната сигурност да вървят ръка за ръка, при високо качество и
на работните места и на извършваната работа. Последното е
неизбежно в случай, че Европа иска да бъде лидер в развитието на
информационното общество.
Подчертава се, че работата от разстояние
(telework)
е начин на организиране на работата, който може да отговаря на
нуждите и на работодателите и на работниците. Споразумението се
основава на общото признание на страните по него, че работещите от
разстояние
(teleworkers)
се ползуват от същата защита, както хората, работещи в помещения,
осигурени им от работодателя.
Споразумението осветлява ключови области, като доброволния
характер на работата от разстояние, защитата на данните, с които
се работи, защитата на “интимното пространство” на работещия от
разстояние (т. нар.
“privacy”),
осигуряването на безопасни и здравословни условия на труд,
организацията на работата, повишаването на квалификацията и т. н.
Пълният оригинален текст на рамковото споразумение на английски
език в
PDF
формат, може да бъде изтеглен от Интернет на адрес:
www.etuc.org/en/press/releases/colbargain/teleworkagr2.cfm
.
До
този момент,
ETUC,
UNICE
и
CEEP
бяха сключили три рамкови споразумения, отнасящи се съответно до
отпуските поради раждане на дете, почасовата работа и работата на
непълен работен ден и за срочните трудови договори. И трите
рамкови споразумения бяха приложени в практиката като европейски
директиви. Споразумението за работа от разстояние
(telework)
ще бъде първото споразумение, което ще се приложи по доброволен
път, предвиден в член 139 от Договора за ЕС. От гледна точка на
развитието на индустриалните отношения в Европа, това рамково
споразумение става изключително важен прецедент и може да се оцени
като историческо.
За нас, българите то не е без значение, независимо от това, че
формално погледнато то не е част от т. нар. “Достояние на
законодателството на Европейския съюз” известно повече с
френското си название
“Acqui
communitaire”.
И работодателите и синдикатите и особено държавата, ще
трябва вече да свикват с перспективата, индустриалните отношения в
страната да се регулират не само от законодателни актове, а и от
подобни рамкови споразумения, сключени между социалните партньори
на европейско ниво.
Прави впечатление и много по-сериозното участие на Европейската
асоциация на занаятчиите и малките и средните предприятия –
UEAPME
в преговорите, в сравнение със споменатите предишни рамкови
споразумения. От една страна това се дължи на много големия брой
работещи от разстояние, ангажирани в микро-, малките и средни
предприятия, както и на големия брой самонаети в областта на
информационните технологии. Много важен е и един друг аспект –
Европейската комисия съзнателно насърчава разширяването на
участието на UEAPME в социалното партньорство на ниво ЕС. Това
става независимо от факта, че Европейската конфедерация на
профсъюзите –
ETUC
и
Съюзът на конфедерациите на индустриалците и работодателите –
UNICE
са несравнимо по-влиятелни и организирани като представителни
организации в рамките на тристранното сътрудничество на европейско
ниво. У нас в България, критериите за национална представителност
са формулирани така, че организация съставена от произволен брой
микро- и малки предприятия не може да ги покрие. В Кодекса на
труда изрично е записано, че една национално представителна
работодателска организация трябва да има за членове минимум 500
фирми с не по-малко от 20 работника. Получава се парадокс –
работодателска асоциация, отговаряща на това изискване (както и на
изискванията за определено регионално и браншово покритие) и имаща
500 х 20 = 10 000 работника ще бъде призната за представителна,
докато организация на дребни предприемачи, включваща повече от 10
000 еднолични търговци не би могла да претендира за национална
представителност ... До сега, това не се отразяваше кой знае колко
на индустриалните отношения в страната, но с все по-отчетливото
разминаване на интересите на едрите и дребните предприемачи,
въпросът за представителността на асоциациите на дребните
предприемачи неминуемо ще възникне с голяма острота. От тази
гледна точка и в контекста на европейската ни интеграция, би било
разумно правителството и социалните партньори да обмислят някои
минимални промени в критериите за представителност, които без да
подменят философията на заложеното в Кодекса на труда до този
момент, да премахнат една очевидна несправедливост.
*Авторът
е един от създателите на Института за интердисциплинарни
изследвания и бивш заместник министър на труда от 1998 г. до 2001
г. |
