|
|
Преди близо шестдесет години САЩ, Великобритания,
Франция, Китай и СССР седнаха от една и съща страна на масата за
мирни преговори. Преговаряха как да се сключи мир след войната,
започната от СССР и Германия срещу целия свят. Двата агресора я
започнаха с подялбата на няколко страни в Централна и Източна
Европа, а малко по-късно се скараха за заграбеното. Американците и
англичаните провидяха в това шанс да освободят Западна Европа и се
намесиха. Западна Европа беше окупирана от единия агресор, поради
което естествено те взеха страната на другия.
Днес мнозина ги упрекват, че не са се намесили
по-рано. Най-странното е, че този упрек се дочува особено
отчетливо откъм Москва. Странно е, понеже късното отваряне на
Западния фронт облагодетелства СССР. Червената армия успешно
превземаше държава след държава с икономическата, техническата и
всякаква друга помощ на отвъдморските съюзници. Днес в учебниците
по история се разказва за срещата на Елба. Тази среща можеше да
стане и на Ламанша, ако десантът в Нормандия се беше забавил още
няколко месеца – англо-американските войски щяха да заварят там
съветски.
Берлин бе превзет от Червената армия. В нейни ръце
попаднаха всички документи и архиви на Третия райх. Заедно с
другите военни трофеи в дълбоките Кремълски подземия потъна и
най-ценният: отговорите на много въпроси, които и до днес си
задават любознателни хора от всички краища на планетата. Как
Германия се въздигна от руините на поражението след заробващите
мирни договори, с които приключи Първата световна война? По какъв
начин създаде своята военна индустрия при произтичащите от тях
ограничения? Къде бяха обучени немските офицери, провели
светкавичните операции за окупиране на западноевропейските страни,
при положение, че Германия имаше право да поддържа твърде
ограничени въоръжени сили? Върнат ли е бил и по какъв начин
кредитът, даден от Кайзерова Германия на болшевиките за
затварянето на Източния фронт с революцията от 1917? Какви
германски технологични постижения са били отнесени отвъд Урал? Тук
особен интерес предизвиква, например, твърде напредналата ядрена
програма на нацистите.
А такива въпроси има още не един и не два.
В Нюрнберг бяха наказани част от нацистките
престъпници, осъществили част от нацисткия план, сътворен в
Берлин. Папките със съдържанието на целия план бяха отнесени в
Москва, а съветски прокурори попаднаха сред обвинителите на онези,
които създаваха концлагери по съветски образец.
И по тази причина след Втората световна война
последва Студената. Не можеше да има истински и траен мир след
война, чието начало е забулено в тайни, които се пазят в една
единствена столица, особено когато това е столица на страна, която
е разпалила войната. Във Втората световна война победи
антихитлеристката коалиция, а войната беше започната от коалицията
между Хитлер и Сталин. Озаптяването на втория от двата световни
агресора беше отложено за неопределеното бъдеще.
И този втори агресор – СССР - продължи да си
разиграва коня.
Затова днес в Багдад трябва да влязат американските
и британските войски. Не германските зелени на Йошка Фишер и не
френските петролни комисионери. Трябва да влязат
англо-американците, за да можем да прочетем целия престъпен план
на поредната нацистка партия и този път да научим точно кой и как
го е сътворил, кои са му авторите и кои - изпълнителите. Трябва да
влязат англо-американците и да видят отговорите на въпросите,
най-малкото за да престанат да ни питат защо не сме се освободили
сами от режима на Живков и как така сме били толкова раболепен
слугинаж на Кремъл.
Именно те трябва да влязат, а не обременените с
национализми, идеологизми и етнокултурни идентичности жители на
Стария континент. Понеже в тази част на света проявяват някои
странности. Френските гурмани например с основание смятат, че
патицата с портокали по бретански далеч превъзхожда хамбургерите
на “Макдоналдс” по вкусовите си качества, но същевременно
проявяват удивителна нетърпимост към жителите на страните, в които
портокалите виреят най-добре. За да бъде още по-ясен този пример
се налага да припомним, че пицата не е създадена на Апенинския
полуостров. Този глобален кулинарен продукт наистина е дело на
италианци, но те са го сътворили в Ню Йорк – един от
най-колоритните италиански градове в света. И с това постижение на
готварството се гордеят всичките жители на мегаполиса – от
порториканците и поляците до китайците и евреите.
Такива хора трябва да влязат в Багдад. Трябва да
влязат и най-сетне да теглим чертата под цялата сметка, която
отвори на човечеството болшевишкият режим преди 85 години.
Чак тогава ще можем да посочим по-точни числа в
подкрепа на видната и от самолет теза, че диктаторските режими,
създадени от Кремъл или по кремълски образец са изтребили няколко
пъти повече човешки същества, отколкото са загинали по време на
военни действия през целия многострадален ХХ век. Защото шесте
милиона евреи не загинаха на бойното поле. Не там загубиха живота,
имота и честта си десетки и десетки милиони руснаци, китайци,
корейци, кубинци, поляци, българи и въобще хора от
националностите, където диктаторските режими изтребваха масово по
“каналния” административен ред.
Чак тогава ще можем да разполагаме с нагледни и
изчерпателни сведения какво точно съдържа един пълен диктаторски
план заедно с отчетите за изпълнението му. Да се запознаем с целия
списък на сценаристите, протагонистите, изпълнителите на
поддържащи роли и експертите по специалните ефекти.
Чак тогава ще можем да си обясним как е възможно в
референдума за републиканското устройство на Чечения да участват
войници от руския окупационен корпус – все едно във
филаделфийското Учредително събрание заедно с Джеферсън и Адамс да
заседават офицери от британската колониална армия. Това последното
може да е било недопустимо в Америка през ХVІІІ век, но се оказва
напълно приемливо през ХХІ век както за Русия, така и за
запазващата хладно мълчание по въпроса "миролюбива" европейска
общественост.
За нея Садам е суверенен държавен глава, страна по
международното право, против която се извършва несправедлива и
незаконна война без санкцията на Съвета за сигурност на ООН,
където и до днес постоянни членове с право на вето продължават да
бъдат заедно със САЩ и Великобритания още Франция, Китай и Русия.
За нормалния гражданин владетелят от Багдад обаче е
преди всичко патологичен индустриален убиец със средна
производителност от 16 000 човешки живота годишно. Нормалният
гражданин храни семейството си и митингува само в случай на крайна
необходимост или по принуда, както беше при Живков, но и без да
излиза по площадите, мисълта за мащабите на такова зло не му дава
покой. За него Садам е държавен глава на страна, която упорито
отказва да изпълнява резолюциите на Съвета за сигурност и това
видимо не притеснява особено властите в Париж, Пекин и Москва. В
тези резолюции международната общност заявява, че Багдад трябва да
направи това и това, иначе ще понесе последиците. И понеже години
наред Садам не понася никакви последици, спокойно може да не
изпълнява това и това, а също така онова и онова.
На което трябва да бъде сложен край според
нормалния гражданин. Защото неизпълнението на резолюциите в
продължение на една година означава за неясно кой пореден път още
поне 16 000 човешки живота.
Числото следва да се смята за неокончателно до
влизането в Багдад – мястото, където се крият парченцата от пъзела,
който съставлява един националсоциалистически режим. Дано този път
да ги изровят всичките и да сглобят картинката. Иначе историята ще
се повтори, но не като фарс, а пак като трагедия. |
