първите дипломати на останалите 11 страни учредителки четири точки:

политиката спрямо победените във войната Германия и Япония;

деколонизацията;

интеграцията на армиите и военното производство;

обединението на Европа.

Как изпълнява Североатлантическият съюз своите приоритети?

Най-бързо съумява да се справи с третия от тях - военната, военно-техническата и военно-индустриалната интеграция. Проблемите са относително по-преодолими в област, където действа субординация.

Последователното провеждане на деколонизацията се осъществява през следващите няколко години, като още веднага след войната някои бивши метрополии вече са предоставили независимост на отделни страни. Тук САЩ успяват да удържат голяма политическа победа. Като бивша колония, тази държава е особено чувствителна към темата. Президентът Удроу Уилсън успява да убеди Конгреса да му даде карт бланш за включване във финалния етап на Първата световна война, едва след

като представя своята програма от 14 точки, които ще предложи на съюзниците в замяна на решаващата американска военна намеса. Сред тях възлови са исканията за самоопределение на народите при уреждане на следвоенното устройство. Уилсън не успява да наложи своята политика и преживява като лична трагедия подписването на мирните договори от т. нар. Парижка система, между които и Ньойският, който урежда следвоеното положение на България.

През 1949 Труман има този убедителен аргумент пред своите партньори: Втората световна война е резултат от мините, заложени в несправедливите и заробващи договори, с които приключва Първата световна война. И затова самоопределението на народите става приоритет на НАТО, независимо от естествената съпротива на някои кръгове в част от държавите учредителки.

За мнозина българи това е смайваща новина. В продължение на десетилетия ни втълпяваха, че деколонизацията е резултат от "национално-освободителното движение, възникнало под влияние на Великата октомврийска социалистическа революция". Истината е, че делоколонизацията е резултат от политическата воля и действия на страните от НАТО и най-вече на настоятелната позиция по този въпрос, заета от САЩ. 10-15 години след 1949 в света остава да съществува само една колониална империя - Съветската. Тя не се чувстваше по никакъв начин задължена да изпълнява решенията на НАТО и дори си позволяваше да определя Алианса като агресивен империалистически военолюбец, световен жандарм и други подобни.

(СССР беше наследник на колониална империя от специфичен тип - в продължение на векове Русия бе заграбвала и поробвала съседни страни и народи. Поради бавното развитие на индустрията, търговията и мореплаването, тя не е могла да съперничи на другите колониални сили в Световния океан. Съветският съюз продължи тази политика спрямо Монголия, Китай, Финландия. С началото на Втората световна война, която Сталин и Хитлер отварят на останалия свят, обект на колониално заробване стават и страни в сърцето на Европа - Литва, Латвия, Естония, части от Полша, Румъния, Чехословакия. Така формирала се, Съветската колониална империя бе разтърсена от конвулсии едва през последното десетилетие, но и досега Руската "федерация" остава далеч от решаването на колониалния проблем.)

Как е изпълнявал Североатлантическият съюз другите две точки от своята учредителна програма?

Само за 10-15 години Германия и Япония излязоха от следвоенната разруха и победените в последния въоръжен глобален конфликт се наредиха сред водещите индустриални сили в света, каквито продължават да бъдат и сега.

Най-дълго и трудно протича изпълнението на четвъртата точка. Европа премина през различни етапи на обединение и едва през последните години започва да постига намеренията на своите натовски орисници. Процесът е сложен и обхваща страни с твърде разнообразни и устойчиви политически, икономически, културни, езикови, образователни, етнически и всякакви други традиции. Но независимо от всичко, той продължава да се развива и днес. Старият континет е по-близо от всякога до представата за Съединени европейски щати, залегнала в следвоенните планове на Западния свят.

В този ред на мисли странно, меко казано, изглеждаха опитите на някои политически кръгове у нас да ни убедят, че включването в европейската интеграция е "добро", понеже е партньорство с политико-икономически съюз, а включването в евроатлантическата е "лошо", понеже е партньорство с военно-политически съюз. Отрадно е, че сравнително бързо се отказаха да го наричат публично "агресивен", но то се подразбираше.

Истината е, че европейският проект е част от евроатлантическата програма на водещите цивилизовани страни в света и това те са го прокламирали още при учредяването на НАТО. От вчера ние сме участници в преговори за присъединяване към тях. Вече имаме перспектива извън хладната прегръдка на "братското" си колониалното минало. Тази част от света стана с една единица по-цивилизована, но тази единица беше най-важната: с нея се отлепихме от посткомунистическото дъно.