|
|
Напоследък усилено се твърди, че
България е навлязла в ХХІ век. Това иначе мило и родолюбиво
твърдение съдържа обаче една малка аритметическа непълноценност,
за да бъде изцяло истинно: за да влезе в ХХІ век, България
трябва първо да мине през ХХ век.
А тя не е.
Наистина, страната
ни поне трижди досега се е опитвала да прескочи някой и друг век
(че и няколко наведнъж), за да навакса изоставането си в
световната надпревара.
Най-големия си
скок България прави през ХІХ век, когато прескача Европейския
ренесанс (ХІV век), Великите географски открития (ХV век),
Религиозните войни (ХVІ век), Класицизма (ХVІІ век),
Просвещението (ХVІІІ век) и като преминава набързо през
Националните движения (ХІХ век/ иска с Търновската конституция
да се набута направо във втората половина на ХХ век.
Като резултат
Търновската конституция е суспендираната (отложена, обявена за
недействаща), малко след като е приета, Националните движения
завършват с едно непохватно, неуспешно и по-скоро печално,
нежели героично въстание; Класицизмът се изразява в паркетно
блюдолизничество пред Фердинанад (а след близо век и в
детинската вяра, че внукът му ще оправи страната за 800 дни);
Религиозните войни се свеждат предимно до скубане на бради и
псувни между различни попски кланове, най-вече по повод имоти и
свещоливници; Великите географски открития се изчерпват с
откриването на Резовска река и Синеморец след падането на
комунизма; цветните шарки върху стените на забутани вдън гори
манастири се смятат за върхови постижения на Възраждането ни
(това четири века след Леонардо да Винчи), а за Просвещението ни
май най-добре би подхождала раздумката “Тъмна черква, кьорав
поп, ситно евангелие”.
Втори гигантски
скок през вековете се закани да направи Георги Димитров с
прочутото си “България трябва за две десетилетия да постигне
това, което други народи са постигали за сто”. Целта беше да се
прескочат не само ХХ и ХХІ век, но също и ХХІІ, ХХІІІ, ХХІV, ХХV,
ХХVІ, както и всички останали възможни векове, за да се стигне
до ония заветни времена, при които всеки ще получава според
нуждите си (непрекъснато нарастващи) и ще дава според
способностите си (непрекъснато намаляващи), след като
съвокупната ни история рипне върху някой от сияйните върхове на
комунизма, за да се чучне там завинаги, наслаждавайки се на
небивалия си възход и величавите си достижения, тъй като и без
това няма вече да има какво друго да прави.
Всичко това
трябваше да стане през 1968 година, когато според изчисленията
на Тодор Живков България щеше да е навлязла вече в комунизЪма.
И наистина през
1968 българската история спря. Само че не за да си отдъхне от
някакъв величествен зор, а от вътрешна немощ, която двадесетина
години по-късно беше определена като застой. А също и поради
едно недоносче, което Първият държавен и партиен ръководител
нарече “социализъм”. Защото тъкмо Тодор Живков, който поведе
Партията и принадлежащия й народ към сияйните върхове на
комунизма, заяви през смях (или по-скоро през кискане) буквално
следното: “Абе то..ха-ха... социализъма, ша знаете...кис-кис...
излезе едно недоносче... ха-ха-ха, кис-кис-кис.“
Така че сега
притежаваме демократичната конституция и европейските закони на
ХХІ век, родолюбските пориви на ХІХ век, гражданското съзнание
на ХІV век, икономическите отношения на ХVІІІ век (ранния
капитализъм), просветата и образованието на ІХ век
(средновековен разцвет все пак), политически понятия от
времената на Вазовите “чичовци”, музикални ритми от времената на
късния палеолит и сметоизвозването на ІІІ (преди Христа).
България прави
впечатление на страна, която никъде не се свърта, никъде не
намира смисъл, ни покой, боязливо занича из всички векове със
скрити притеснения и тайни надежди, като вероятно
най-съкровената й надежда е да намери някъде из вековете и
времената казáни за безакцизно варене на домашна ракия и там
вече окончателно и завинаги да се чучне, уморена от вековни
зорове, лутания, въжделения, недоразумения, кахъри и несгоди. |
