В много отношения Европа  се съотнася с Америка така,  както България с Европа. И двете са обхванати от онова болезнено безпокойство, което психоанализата нарича тревожност. И Европа, и България се тревожат за своята идентичност. За своята същност, самоопределение и своеобразие.

Европейците, най-вече французите, се боят, че ще изгубят своята идентичност вследствие на американското влияние. Българите – че ще я изгубят заради европейското.

Дотук нещата са съвсем  ясни и донякъде дори разумни. Никой не иска да губи такова ценно нещо като идентичността си. Но възниква и една онтологично-перипатетична трудност.

Трудността на

обхванатите от тревожност страни и континети

е, че като не знаят каква точно е идентичността им, не знаят и какво точно не искат да губят. Знаят само, че не искат да го загубят, защото е ценно. Свещено едва ли не. И го търсят така, както европейците някога (а и сега) търсят светия Граал. Звучи  малко нелепо. И тревожно в психоаналитическия смисъл на думата. Но така обикновено се получава с идентичностите. В това се  състои и онтологичната им перипатетика.

Европейците, най-вече французите, успяха все пак благодарение на обединените усилия на своите мисловни титани, като се почне от Дерида, та се мине през Бодрийар и се свърши пак при Дерида,  да скалъпят някои и други съображения, които, прочетени  повърхностно и погледнати отдалеч, наподобяват нещо като идентичност. Тази идентичност се изразява според тях най-вече в

три особености,  присъщи на Стария континент

Първата особеност е светскостта на европейските държави, или както е модно да се казва – тяхната секуларност. Европейците били разбрали след горчивия, но пък иначе богат опит на своите религиозни войни, че религията и нейните служби трябва да са отделени от държавата и нейните служби. А също и това, че в политиката религиозните настроения и понятия нямат място.

Каква точно история е за предпочитане – богата, но кървава, или пък бедна, но спокойна, е въпрос на вкус, разбира се.  Но освен вкус хората имат и разум. Ако го притежават, те лесно биха могли да се досетят, и то без да са мисловни титани като Дерида, Бодрийар и Чомски, че ако на някого му е дошъл акълът в главата едва след като си я е ударил в стената, това никак не означава, че за да ти дойде акълът в главата, трябва непременно да си я удряш в стена. И че

не толкова американците са пощадени от историята

колкото те самите са пощадили своята история, като са й спестили религиозни кръвопролития. И въпреки верските отенъци в американския политически живот, много по-вероятна би била една война между шиити и сунити в арабския свят и между православни и католици в руско-европейския, нежели религиозна война в Щатите.

Всъщност тайнствената уж липса на секуларност в американската политика просто изразява възгледите на обикновените американци, които не приемат нравствения релативизъм на левичарството. (Ами Буш казва кое е добро и кое зло, напук на зложелателите си.) Това е част от своеобразието на Америка. Част от идентичността на американците. Която те сякаш са намерили, без да търсят.

Може би точно това дразни онези европейски мислители, чието търсене на идентичност засега е толкова успешно, колкото и средновековното търсене на  Граала.

Втората европейска особеност била богатото културно наследство на Европа. След толкова години европейски културен възход обаче (с български принос от 13 века) световен културен център не е Гърция, Рим, Плиска, Преслав или Париж, а Ню Йорк  и Калифорния. И

едно културно събитие става наистина значимо

едва след като го оценят и американците.

Остава най-важната европейска особеност. Най-същностната. Европа, казват идентификаторите, се отличава със своята солидарност. Защото била помагала на бедните, нещастните, безработните, изоставащите и тъпите.

Може и така да е. Но кой знае защо европейските бедни, нещастни, безработни и тъпи са по-бедни, по-нещастни, по-тъпи, че дори и по-безработни от американските. Че са и повече. Много повече.

Тази странност си има обяснение.

се вземат от едни  (уж богати), за да се дадат на други (уж бедни). При това си благородно  преместване обаче, тлъстите суми, които влизат в ръцете на чиновниците, излизат от тези ръце доста изпосталели. И ако някой упорито държи на солидарността като основа на европейската идентичност, това са тъкмо чиновниците. Интересно защо ли. Ще трябва да помислят мисловните титани. И бързо да намерят отговора, докато Европа не се е разпаднала от прекомерна чиновническа солидарност. Защото обикновените европейци никак не харесват паричните отклонения  от богатство към бедност, когато пътят на парите се губи по разни неизвестни учреждения, пък били те и такива, които отстояват европейската идентичност. И съвсем забравят за солидарността, когато някой поиска да се бръкнат в полза на новопостъпващи в Европа бедняци.

Във всички случаи и трите най-важни части на европейското самооопределение се съотнасят към Америка.

и тия свои три, с толкова труд намерени своеобразия. Но пък, от друга страна, това съотнасяне е много болезнено за европейците. Тази болка разкрива една съвсем истинска особеност на Стария континент. И точно тя май е в основата на  европейската идентичност. Тази особеност се нарича завист. Завиждат, разбира се, всички. Но европейците притежават все пак достатъчно културни напластявания, за да прикрият завистта си зад мисловен титанизъм и онтологично-перипатетични умопостройки, а не зад насилие, тероризъм и национално-религиозни каузи.

България, като новак в европейската тайфа, може да си позволи повече откровеност. Българите могат да си мразят открито. И европейците, и американците. И всичко каквото има там за мразене. (А то има много.) И да си обичат сърбите и руснаците. Тайничко обаче. Защото повечето хора в България имат все пак достатъчно културни напластявания, за да си дадат сметка, че не е съвсем прилично да мразиш европейци и американци, пък да обичаш руснаци и сърби.

Част от българската идентичност. Ние сме си я отдавна прозрели. И ако търсенето й все още продължава, то е повече заради изкуството и модата. А и защото не е редно хората да се самоопределят чрез омраза. Трябва и да се обича нещо. За предпочитане нещо мило и родно. Нещо, с което човек би могъл да се гордее.

А хората се самоопределят и се гордеят с принадлежността си към едно общество, племе или държава по три основни начина. Заради това, което са, заради това, което предпочитат, и заради това, което правят.

Първият вид самоопределение е най-лесен, най-първичен, най-привлекателен, а често и опасен. При него едно племе се гордее със себе си, защото е например синеоко и късокрако, или пък защото е чернооко и дългокрако. Отделният човек е горд със себе си, защото е рус ариец, а не семит, или пък защото е семит, а не ариец или арабин. Или защото говори български, а не американски. Или защото говори американски и европейски, а не български.

Вторият показател е  по-изтънчен. При него хората се самоопределят чрез своите предпочитания и възгледи. Могат да се гордеят например, че посещават някакъв клуб, а не долнопробна кръчма. Или с това, че в тяхната държава жените имат равни права с мъжете. Могат да се гордеят със свободата и демокрацията си. Или пък

с диктаторите и тарикатите си

С Тодор Живков и зет му Славков. Поданиците пък могат да се гордеят с царете си. Въпрос на избор. Но и този вид самоопределяне (идентификация) може да бъде опасен. Когато някой си помисли, че изборът на Кришна е осъдителен, за разлика например от избора на Христос или Аллах.

 Най-сложният начин за самооопределение е общата дейност. При него хората се самоопределят чрез общото си дело. Евреите се самоопределиха като граждани на Израел, след като облагородиха пустинята и отблъснаха враговете си. Американците придобиха самочувствие, след като заедно изградиха свободно общество и постигнаха икономическа мощ.

Така че за България най-смислен би бил примерът на американците, израелците и ирландците, който показва, че националното самочувствие идва след общи усилия, насочени към икономически напредък и споделяне на утвърдени цивилизационни ценности, които могат да споят един народ в държава от съвременен тип. Желание за самоопределение чрез подобен вид общи действия обаче засега в България не се забелязва. Обзети от онтологични притеснения, повечето българи сякаш предпочитат да се самооопределят чрез фолклорни артефакти, исторически бабаитизъм, котловинни вражди и перипатетична неприязън към успешните държави.

- - - - - -