13-11-2004

Иво Беров в "Още.инфо"

Да предположим, че някакви тайнствени жреци отслужат литургия на Сатаната, а пък  върховният им жрец сключи съюз с дявола.

Естествено, подобна гнус би отвратила всеки вярващ. И жреците на подобна дяволска секта биха били низвергнати и прокълнати. Биха били отритнати от общостта на всички вярващи. И то не само от общостта на православните. Биха били отритнати и от католиците, и от протестантите, и от евреите, и от мюсюлманите, и от будистите.

И от всички люде, в основата на чиято вяра е доброто, нравствеността и човещината.

В България обаче никой не отхвърля, нито проклина тези жреци. Тъкмо обратното.  Те са на почит. Тям целува ръка най-овластеният човек в България – Симеон Сакс Кобургготски. По неговия си суетлив и показен начин. В живописна стойка, винаги редом с върховния първожрец, точно  пред камерите.

Тези жреци-първосвещеници биват защитавани от прокурорите и полицаите. С тях е правосъдието. С тях е държавата. Подкрепят ги и доста български политици, журналисти, творци, писатели и разбира се, така наречените интелектуалци. Най-вече  левите.

Естествено, левите. Има си хас. Българските жреци не са отслужвали литургия на Сатаната. Това е преувеличение. Отслужили са литургия за Сталин. Накъде в началото на 50-те години. Събитието е надлежно отразено в “Църковен вестник”.

Да припомним все пак на жреците, на държавните им крепители и на обществените им поддръжници кой е Сталин - защото понякога им е много удобно да забравят. Забравили са например, че от всички човешки превъплащения на сатаната, Сталин е най-страшното. Той е най-големият масов убиец в историята на човечеството. Той е езическо чудовище. В сравнение с него Астарта и Велзевул са мекушави и слабохарактерни любители. Той е избивал цели народи. С милиони. И своя си народ. И него с милиони. Мнозина православни руснаци смятат, че именно Сталин е описания в Апокалипсиса звяр. Той е най-големият гонител на християните. Нерон може само да чиракува при него. Е, Нерон го няма. Но има Българска Православна Църква. С върховните си жреци. Които му отслужват литургия. На него, звяра от Апокалипсиса.

Може да ги разберем. Направили са го от страх, разбира се. Страната ни е била превзета от неговата армия. И не само свещениците са се надпреварвали да му угаждат. В знак на страхопочит и преклонение към армията му местните хора издигнали по мегдани и градища  огромни купчини гранит, съвсем сходни на онези, които са издигнали аборигените от Великденските острови. Само дето тукашните каменни грамади изглеждат по-добре одялани от островитянските. Пък и са не по-малко тайнствени и загадъчни. Защото никой все още не е съумял да разгадае поради каква навнятна парапсихотична кривина на съзнанието или подсъзнанието тукашните аборигени наричат паметниците на своите поробители паметници на освободителите.

Но много добре са знаели върховните жреци как тези освободители постъпват с хората, които се стремят да запазят своето достойнство, своята вяра и своя Бог. Наясно са били. И са направили са своя избор. Този избор не е бил да се противопоставят на поганската напаст. Или поне да се оттеглят някъде настрана и да се прикрият, докато тя отмине. Не, те са помагали на убийците и езичниците. Избрали са да сътрудничат на Държавна сигурност. Сключили  са договор с дявола. За да си запазят облагите, охолството и общественото положение.

Да станат част от комунистическата върхушката.

Имало е, разбира се, и свещеници, които са избрали мъченичеството. Но християнска България не ги познава. Жреците крият подвига им. Католиците дойдоха в България и канонизираха своите свещеници – жертви на комунизма, а нашите жреци не го направиха. Защото ако признаят светостта им, още повече ще изпъкне тяхната нищожност.

Всичко това е естествено и разбираемо. И би могло да бъде простено.

Само че няма как. Логически е невъзможно. Поради това, че  никой не иска прошка. Нито пък се разкайва.

А в новите, демократични времена, се стигна и до убийство. Пладнешко, диво, битово, унизително, срамно братоубийство на свещеник от свещеник. Но никой се не засрами. Пак никой се не разкая. Не понечиха висшите духовници, призвани да бъдат извечни и изначални крепители на нравствеността нито да осъдят убиеца, нито барем да се разграничат от него. С което всъщност му станаха съучастници.

И това не ги тревожи особено. Не изглеждат никак обезпокоени. Кютнали са се удобно не само зад държавните институции, но и зад един много тайнствен канон. Никой не казва какъв точно е той и никой не го обсъжда. Защото е свещен.

Той е табу като при африканските племена.

Непонятен и забранен за непосветени. Него си знаят го само свещениците. Другите няма защо да го знаят и да се бъркат в работата им. Също като в Египет преди 3000 години по времето на фараоните.

По нашенско така и не се разви теологията и богословието като познание за нравствеността. Въпросите на вярата нито се поставят, нито се обсъждат, нито пък се правят някакви опити тя да се свърже със съвремието ни. Всичко си остава жреческо тайнство.

А тайнственият канон се основава на свещенство. То е едно от седемте тайнства. При това тайнство Светият дух, който е бил спуснат върху апостолите на петдесетница, когато е основана църквата, се предава на йерарсите – епископи, презвитери и дякони чрез ръкополагане.  Обдарени с низпосланието на Духа, йерарсите стават харизматици / то пак си означава обдарени/ и могат да извършват църковните тайнства и обреди. Епископите пък, които по този начин стават преки наследници на първоапостолите, избират помежду си патриарх.  Такъв е канонът като часто от Преданието. Преданието пък е целият сбор от правила, обичаи, обреди, възгледи, представи, писания, живопис, песнопения, музика и религиозно творчество, които образуват същината на Православието. Преданието е обществено мнение, което на църковните събори се превръща в правило, догма и канон.

И преданието за Светия дух, който достига до нас от първоапостолите чрез ръкополагането на йерарсите е чудесна приказка (или поне за тези, които я знаят). Тя ни дава чувството, че Духът е сред нас и ние се докосваме до него всеки път, когато влезем в църква и участваме или пък присъстваме на църковните обреди.

Само че при известни условия този канон може да създаде в някои висши духовници съвсем измамното чувство, че са съвършени, безпогрешни, незаблудими и неподсъдни.

А за миряните остава потреса да видят, че след някое ръкополагане, Светия дух може да бъде предаден на някое мазно, червендалесто, пухесто, оядено, користно и алчно за имоти човешко убожество, което, на всичкото отгоре се води и харизматик.

Така при известни условия Преданието може да бъде изопачено и изкривено. В него може да се намеси дяволът и да съчини друга приказка. Лъжлива.

Примерно, че по време на тоталитаризма Църквата ни е било единна,

защото комунистите са уважавали вярата на хората.

Пък после дошли лошите демократи и я разединили. Че комунистите са се грижили за църквата, а демократите я рушат. Че Държавна сигурност е вербувала свещеници, за да ги закриля и подкрепя. Че комунистите са уважавали вярващите, а демократите не. Че между християнството и комунизма има много общи неща и те са едва ли не еднакви в основата си.

Изглежда невъзможно Преданието да бъде изопачено чак дотам. Но много неща, които преди изглеждаха невъзможни и невероятни, станаха действителност. И сега се подготвя невъзможното. Със съдействието на висшия клир, прокуратоурата и полицията. Подготвя се единство на църквата въз основа на ново, дяволско предание.

Единството на православните обаче, водени от жреците си към духовни висини ще бъде толкава истинно, колкото единството на народа, воден от БКП към сияните върхове на комунизма.

Всъщност точно това мнимо единство ще доведе до истински разкол на Църквата. Защото сега разкол няма. Все не могат да вдянат намаханите иначе журналя, политици и така наречени интелектуалци, че

разкол може да има само при основополагащи догматични различия.

В сегашната православна църква няма догматични различия, има борба за имоти. Тази борба е дребнава, недуховна и несъществена. Друго е важното

Важното е какво ще направят истинските, дълбоко вярващи православни, тези които не се огънаха и през комунистическото духовно запустение, когато за пореден път се почувстват предадени, излъгани и измамени от висшите си свещеници и държавници.

Възможно е да направят това, което направиха западните християни, след като дълго търпяха разкоша, алчността, разгула и блуствата на Ватикана - да създадат своя Църква. Или да се обърнат към някоя от вече съществуващите. Дават ли си сметка захласнатите в светски препирни и съблазни православни свещеници, че всеки протестант не само познава своя духовен пастир, но може да се обърне към него за помощ и съвет по всяко време на денонощието? Колцина са православните, които познават и се доверяват на своя духовен водач? Ако въобще имат такъв, разбира се.

Днешната ни църковна бюрокрация се е превърнала в затворена, самодостатъчна съсловна организация, наподобяваща египетските жречески колегии, която не служи нито на Господа, нито на хората, а използва и хората и Неговото име за личните си щения.

Затова истинският разкол може да бъде преодолян само от нов Църковно-народен събор, който да избере достойни духовни водачи, като прочисти и обнови изконното Православно Предание.

А за първожрецът Максим е най-добре да отиде в манастир, ако са му останали все още някакви духовни силици за смирение и покаяние. Ако ли не, то може да си обработва, например, някоя градинка, или да си намери някое друго тихо занимание, с което да се поотдегли от мира сего, който достатъчно се е нагледал на деянията му.

Иво Беров в "Още инфо"