|
Убиецът слезе насред мегдана
по пладне, в средата на лятото. Имаше само два обекта. Седяха под
рехавата сянка на едно дърво до стар паметник. Бяха мъртви.
Спаружени. С отворени очи. Опита се да прочете надписите върху
паметника, но не успя. “Може пък това да е надгробната им плоча.
Може пък тук да не си заравят мъртвите, а да ги оставят да съхнат
до собствените им гробове“ - помисли си.
Мисълта не му се видя
особено умна. Освен това го умори. При тази жега човек се
уморяваше дори от мислите си. Тя падаше отгоре като камък и
извираше отдолу под камъните. От нея всичко бе побеляло. Дори
зеленината беше бяла. Дори черното петно върху стената на къщата.
Убиецът тръгна към него.
Оказа се врата на магазин с надпис “При Киро”. Прочете го и
съжали, че го е прочел. Влезе. При Киро беше прохладно и пълно с
мухи. Миришеше на стоки с отдавна изтекъл срок на годност. “Много
е мухесто тука” – искаше да каже убиецът, но нямаше на кого. Каза
го на себе си. Остави внимателно тежката раница на пода и се
тръшна на вехт дървен стол. Огледа наоколо и съжали, че се е
огледал наоколо. Опита се да спи, но мухите му пречеха. Успя само
да задреме. Сепна го магазинерът, който се измъкна шумно и тромаво
от вътрешните помещения.
- Подранил си мой, човек.
Беше с голям бирен корем,
вързана над пъпа риза, запретнати до лактите ръкави и космати
ръце. На китката му блестеше лъскав часовник. “Позлатен е“ –
прецени убиецът и вдигна поглед нагоре. Очакваше да види дебела
гуша и мазни очи под гъсти вежди. Видя дебела гуша, мазни очи и
гъсти вежди.
- Празникът започва чак към
седем-осем. А първият автобус идва в пет. Ще трябва да чакаш. Ти
как дойде, с кола ли ?
- Да, с кола. Една минерална
вода, моля .
- Няма минерална вода.
Довечера ще докарат. Ти откъде си? Да не си от столицата?
Столичани идват тук по сборовете. Няма ли начин да им кажеш на
управниците там да докарат вода в селото…
- Тогава портокалов сок.
Нещо за пиене. Каквото и да е, само без алкохол.
- Ааа, иска ви се да пиете,
ама не се сещате там, в големия град, да докарате вода. Хич не ви
пука за нас. А в село хората умират от жажда. Но той вече идва.
Нали си чувал за него.Тука има една щурава бабичка, Цена й викат.
Тя още от едно време казваше, че ще се появи. Хилеха й се на
бабичката, подиграваха й се, ама тя позна. Щял да пристигне сега
за празника…
- Дай чешмяна вода, ще си я
платя.
- Какво, не вярваш ли, че ще
дойде? Чакай да видя, остана в склада една туба май. Пазех я за
мои хора, ама те виждам, че си закъсал. Не сте свикнали вие,
гражданите, без вода и това си е. То не че ми е за парите. Ама я
карам чак отдолу, от езерото. А сега поскъпна бензина, нали знаеш…
Убиецът се изправи и забърка
в дънките си. Магазинерът го огледа преценяващо. Оцени го като
балък. Умен, но балък. Което значи, че е глупаво да си умен. Киро
нямаше нищо против умните балъците. Някои ги мразеха. Напразно.
Умните балъци бяха просто едни тъпи нещастници. Човек можеше да ги
познае по очите. Ето и този имаше едни съвсем никакви, занесени
очи. “Нещо много си се сговнил, брато. Ама с балъците все така се
случва“ – помисли си Киро и се развесели. После се отпусна и
заговори почти приятелски и почти откровено:
- А той може и да не дойде.
Пък и да дойде никаква вода няма да докара. Лошо нема. Нека пият
минерална. По-хубава е от тая в язовира. Нито вируси има, нито
нищо. Полезна е за здравето. Лекарите го казват. А нашият лекар,
дето си замина, даже й измерва минералите. Ама после си намери
по-хубава работа в града. Те селяните много си го искаха, ама… Ти
как се казваш?
- Стефан.
- Аз съм Киро. Ако нещо
закъсаш за минерална вода или друго, мене търси. Бензин за колата
също мога да ти намеря. Нали каза, че си си с кола ?
- Аха – измърмори Стефан.
После извади ръката от дънките си и направи бързо движение.
Киро почувства внезапно
гадене в стомаха. Погледна надолу и видя ножа забоден точно над
пъпа си. Понечи да извика, но дъхът му се пресече от болката.
Ножът се завъртя нагоре по корема. Киро изхърка и се строполи зад
тезгяха. Убиецът повдигна дъската вляво, мина отзад, ловко преряза
гърлото му и влезе навътре в склада. Намери мивка с кранче.
Завъртя го. Потече тънка струя вода. Пи дълго, остави водата да
тече и се огледа. Видя туби с бензин, някакви буркани и вносни
цигари без бандерол. Взе една цигара, запали я и се върна. Върху
трупа вече се бяха събрали мухи. “Сега няма да ме оставят дори да
дремна” – помисли си, допуши цигарата и отново се нагърби с
раницата. Преди да излезе, обърна табелката с надпис “отворено”.
Спомни си, че магазинерът спомена за някакво езеро и потърси пътя.
“Не е професионално –
ядосваше се, докато слизаше надолу. Не трябваше да го вкарвам в
корема…”
Ходеше бавно, за да не се
изпоти. И мислеше бавно:
“Трябва да съм изпитал
удоволствие. Тъпо. Човек прави грешки, когато изпитва
удоволствие…”
Изпоти се въпреки всичко.
Добре, че само след стотина метра стигна до езерото. Скри
раницата, съблече се и се гмурна. Водата беше чиста и хладна.
Почувства се чудесно. Плува дълго, почти до средата. На връщане
дочу викове. Някакви фигурки махаха от брега.
- Това е частно езеро, бе
абдал – посрещна го як, набит мъж. Зад него присъпи младеж с
нахален и весел поглед.
Стефан се огледа. Наблизо се
излежаваха две млади момичета. Едното носеше бял бански, който
стоеше добре на мургавото й тяло. Другите по-късно ги забрави. Тя
остана последна. “Какъв човек си ти бе, ти човек ли си“ – каза му
преди да се разплаче.
Запомни думите й. Повтаряше
си ги, докато се връщаше обратно . “Какъв човек съм…Човек ли съм?“
Слънцето вече бе тръгнало да
залязва, но жегата не беше си отишла. Тук беше ловна зона, често
се стреляше. Едва ли някой бе обърнал внимание на изстрелите.
В селото автобусите бяха пристигнали и мегданът бе пълен с хора.
Продаваха и скара, и минерална вода. “Прав излезе оня човек… Киро.
Оня човек… И аз човек… Май много хора станахме… Как ни търпи…
оня.. Дали него чакат? Аз човек ли съм наистина? И какъв човек
съм?“
Беше свикнал да разговаря
със себе си. Сам си задавеше въпроси, сам си отговаряше. Точно
щеше да отговори и на новите си въпроси, когато металически глас
от радиоуредбата подкани всички към капището. Да се молят на оня
да им докара вода.
Хората тръгнаха, водени от
трима свещеници. Мегданът опустя. Стефан приседна на сянка под
единият от автобусите. Поседя и отиде при другия автобус. После
при третия. Имаше и джип. Поседя и до него.. Раницата му олекна.
Тръгна нагоре към капището, когато всички вече се бяха върнали и
празникът бе в разгара си. От празника запомни хорото. Бяха се
наловили предимно млади момичета. Правеха много точни и
изразителни движения. Вероятно стотици поколения баха изглаждали
стъпките, докато се получи такова съвършено съответствие между
движение и мелодия. Една от късополите девойки полюшваше бедрата
си си с изненадваща и естествена красота. Без престорен свян, но и
без намек от похотливост. Като повик към някого. “Мен ли вика?” –
помисли си и когото хорото свърши, тръгна след нея. Тя отиде при
едно от попчетата, които водеха селяните към капището. Беше млад,
с внушителна осанка. Имаше грижливо гледана брада, къдрави коси,
огнени очи. Беше красив и си даваше сметка, че е красив. Стефан
приближи и се заслуша.
- Оная кифла ни излъга за
таксито. Ще й натрия носа на тая мърла, само да ми се появи
отнякъде. Откъде ги намираш все такива курви не мога да разбера.
- Айде сега. Може да не е
намерила пътя към селото. Аз ще я уредя тая работа, ти няма какво
да му мислиш.
Попчето и девойката
обиколиха мегдана и се разделиха. Стефан спря да ги следи. Знаеше,
че пак ще ги срещне. Отново се заслуша в хорската гълчава. Обичаше
да подслушва. Все му се струваше, че зад привидната си глупост
чуждите разговори имат дълбок смисъл.
“Таксата вече са я повишили
на два и петдесет. Трябва да ги обмениш тия пари. А той, кмета, му
писал, че има пристройка за живеене. Пък то било хамбар. И от
двете му страни го подпрели, та нямало къде да шава. Аз не мога да
разбера той какво си въобразява. Бил му ги дал миналата година. И
си ги иска с лихвите. Щях да му фрасна една, ама той се изниза.
Голям катил излезе. Аз им бях на концерта. Страхотно“
Този път не намери никакъв
смисъл във всичките тези думи. Трябваше му време, за да се отърси
от тях. Сякаш бяха полепнали по него. После се огледа.
Почти бе стигнал върха на
хълма. Долу, в селото, все още свиреше музика и се чуваха
приглушени викове. Слънцето скоро щеше да залезе. От жегата бяха
останали само топли кръпки по камъните. Съвсем близо до него един
щурец свиреше като пред умирачка. Продължи нагоре по пътеката.
След няколко крачки ги чу. Тежко сумтене и приглушен кикот.Правеха
го зад храстите. Попът си беше вдигнал расото над кръста. Бедрата
и задникът му бяха точно такива, каквито очакваше – валчести и
розово бели. Направи нещо от, което сам се изненада. Разцепи
главата му с камък. Нея уби с пистолета. Извади го от раницата с
привично и бързо движение. Постави заглушител без да обръща
внимание на писъците й. За миг погледна голите й слабини. Никак не
можеше да повярва, че точно те се бяха извивали толкова изящно
само допреди час. “Поне малко да се беше епилирала. Тъпа селска
путка”.
Ядосваше се излишно.
Ядосваше се на себе си. Не знаеше точната причина. "Какво ме
прихвана да пребивам хората с камъни като дивак. Пълна простотия.
Първобитна работа. Племенен ритуал някакъв” И се сети, че почти е
стигнал капището. ”Дали пък то не ми влияе някак?" – запита се, но
и този път не си отговори. От върха го отделяха само китка
дървета. В сумрака те изглеждаха като тъмна, тайнствена и
заплашителна маса. Това го успокои. Усмихна се, когато мярна
светулка.
Мина под дърветата. Озова се
до наредени в кръг камъни. Той беше седнал на един от тях и
протягаше ръце към средата на кръга, сякаш за да се сгрее. Убиецът
приседна до него и видя, че той държи ръцете си над залеза.
- Отдавна искам да те
попитам нещо – каза му без да го погледне – Защо не си казал, че
глупостта е грях?
Той се разсмя. Съвсем
искрено и естествено. С цяло гърло. Никак не се притесняваше от
смеха си.
- Ама че си и ти. Още не си
ме погледнал, а вече ми намираш кусури.
- Нали никой не трябва да те
гледа.
- Ами. Гледай си колкото
искаш.
Стефан вдигна за миг очи към
лицето му. Нямаше такова. Уплаши се, макар и за малко. Отново чу
смеха му. Никой никога не беше и споменавал дори, че той може да
се смее.
- А твоите убийства не са ли
грях?
- А те мои ли са?
Стефан почувства върху себе
си нещо тежко и стягащо. Би го определил като поглед. Поглед без
очи.
- Много си нахален – каза
му.- Но аз все пак обичам хората. А ти обичаш ли ги?
- Не ги мразя, върша си
работата – отговори Стефан и се замисили. А може би ги мразеше
понякога. Или пък ги обичаше. Обичаше поне някой техни неща. Онази
музика и движенията на момичето.
- А ти като ги обичаш
толкова защо не им докараш вода? Нали всички за вода те молят.
Надяват ти се.
- Имат си вода. Достатъчно.
Даже повече от достатъчно.
- Тогава защо си тук?
- Заради баба Цена. Оная,
дето предсказала, че ще дойда.
Този път Стефан не обърна
внимание на кикота му. Мислеше. Знаеше, че трябва да го попита за
нещо важно, но не можеше да се сети какво.
- Искаш да питаш какъв човек
си. И дали си човек – започна той, но млъкна. Под дърветата
изпукаха съчки. Чу се кашлица.
- Добра нощ. Видях огън тук
и си рекохме – тия хора щом са при светилището, не са лоши. Ей,
идвайте бе.
Човекът, който внезапно се
появи изпод дърветата имаше вид на селянин. Другарите му, които се
изнизаха от сенките също.
- Аз съм Зимарх. Тия с мен
са Юстин и Дитивист. От едно село сме. Вередиана. Знаете ли го?
- Това беше към Илирик, нали
? – попита той без да се изненада. Сякаш ги бе очаквал. “Може пък
наистина да ги е очаквал” - помисли си Стефан.
- Така е, от илирикската
епархия сме. Отиваме към Цариград. Знаеш ли пътя?
- Знам го. Ама седнете де.
Не ми стърчете на главата.
- Къде е тоя Илирик? -
попита Стефан.
- Кюстендилско – отговори
той.
- Какво е това кюстендилско
– попитаха селяните.
Той пак се засмя. Стефан все
още не смееше да го погледне. А тия млади селяни си разговаряха с
него без никакъв страх. Седяха около залеза и дори не забелязаха,
че е залез. Той разбърка жаравата с пръчка и им предложи печени
картофи. Загълтаха ги лакомо.
- Вие сте тукашни нали? –
попита с пълни уста Юстин или Дитивист, убиецът не запомни имената
им. Не бе чувал такива.
- Тукашни сме– отговори им
той. Аз съм... Аз съм тоя, който съм. А тоя до мене и той не знае
кой е и какъв е.
Чак сега Стефан се осмели да
го погледне отново. Този път имаше лице. Мургаво, с остри черти. И
черни очи, които се смееха.
- По нашия край няма поминък
– разприказва се Зимарх - Затова сме тръгнали към Цариград. Аз
имам чичо там, гемиджия. При него ще работя. А пък тоя, Юстин, ще
се записва в армията. Ще става войник.
- Какъв войник бе, за велик
стратег се готви - засмя се Дитивист. Юстин изгледа мрачно
другарите си.
- За какво се готвя си е моя
работа. Ти си гледай гемиите, да не потънат. И е по- добре
побързаме , да не се мъчим утре в жегата. Сега луната е пълна,
всичко се вижда.
- Казах ли ви аз, че е
стратег. Вижда ги стратегически работите.
Селяните се разхилиха. Юстин
стана и преметна през рамото си вехта кожена торба:
- Хайде да тръгваме. А вие
що не ни покажете пътя.
- Какво си се разкомандарил
бе. Още не си станал стратег. Пък и не благодари на човека за
картофите.
Селяните се извърнаха и го
изгледаха много внимателно.
- Има време, ще ми благодари
някой ден. А пътя ще ви го покажа. Това ми е работата. Да показвам
пътища.
Групата се изниза тромаво
през дърветата и излезе на открито. Луната висеше отгоре огромна,
светла и пълна. Долу, в млечнобялото поле не се забелязваха
никакви светлини.
- Ще се спуснете по южния
склон, по пътечката – започна да им обяснява той, като сочеше с
ръка. - Щом стигнете коларския път ще тръгнете по него. След това
на първото кръстовище поемате надясно и до вечерта ще излезете на
Виа Игнасия. Нататък е лесно. Ще срещнете хора, ще питате. Нали
знаете, с питане до Цариград се стига.
Стефан също искаше да пита
нещо, но той го изпревари :
- Защо не тръгнеш с тях,
Стефане? Може и ти да станеш стратег. По-кадърен си от Юстин.
- Да не би пък Юстин да стане – попита Стефан и си помисли,
че от всички въпроси, които можеше да зададе, този беше
най-глупавият.
- Няма да стане стратег, ще
стане император - отговори му той и пак се размя с детинския си
смях. После изведнъж стана сериозен:
- Никак не се шегувам. Сега
ти е паднало. Използвай възможностите. Винаги има възможности.
Повече, отколкото предполагаш.
И Стефан тръгна. Понечи да
извика след селяните, но в последния момент се разколеба.
- Давай, настигни ги – чу
гласа му зад себе си.- Нали разбра, че една от възможностите
свърши вече. Изчерпа се. Останала е на доизживяване. Или на
доумиране. Не нея не й провървя, но на теб може да ти провърви.
Върви, не бой се. Аз ще бъда с теб.
Стефан му повярва. Хукна да
догони селяните. Как беше обяснил… По пътечката, после вдясно.
Къде беше пътечката... Спря за да се огледа. Сети се, че е
забравил раницата на хълма. Чувстваше се несигурен без нея. После
си помисли, че всичко това е глупост. Пълна глупост и безсмислица.
Къде отива? В Цариград ли? С някакъв си Юстин и други някакви
ненормалници.
Стефан постоя известно време
без да реши какво да прави. После чу стъпките му зад гърба си.
Извърна се и го погледна. Не трябваше да го поглежда. Затвори очи
и се опита да успокои дишането си. Чак след време отново погледна,
но не към него, а надолу, към полето. Там се появиха светлините на
градове и села. Сякаш някой бе включил огромен шалтер. На
югоизток, към Гърция светлините бяха повече и по-ярки. Към
България беше по–тъмно. Изведнъж му стана мъчно. Много мъчно.
Гърлото му се схвана. Чуха се взривове. После писъци. “Автобусите“
– помисли си Стефан. Олекна му, кой знае защо. “Не тъжи – прошепна
той в ухото му. – Ти си Стефан, убиецът. Върши си работата“.
|
