|
- На това блато му викат
Вонявицата – обясняваше старецът и сочеше в различни посоки, за
които можеше да се предположи, че отговарят на обясненията. - То
лесно се минава. Само по сухата трева, не по зелената. После почва
едно усое. Те му вукат Гнусоето, ама то си е усое. По дъното му
тече оная река, Смрадликина вада й викат. Ама не слизайте там.
Освен ако не ви се пие вода. Ама недейте да пиете, ако ви се пие,
оти е нефелна.
Полковник Рупър го изгледа
внимателно. Тоя дъртофелник можеше и да им се подиграва. Тукашните
бяха хитри и лицемерни. Срещна никакви очи. Избелели и прашясали.
Помъчи се да отгатне какви са били, когато са имали някакакъв
цвят, но не успя. Не, старецът не се подиграваше.
- Над Гнусоето почват
Разкраките. Пак нагоре ще дърпате. Над тях е едно равно място, има
на него клек много. Викат му Гъзодер. После има само седем-осем
дена път. Близо е.
Полковник Рупър погледна към посочените места,
после към картата. Нямаше никаква полза от глупавия курс, който
изкараха за обичаите на тукашните. Не ставаха за водачи.
Страхуваха се от планината. А гадните имена на местности сякаш
бяха възникнали заради радиацията. Но не беше така. Бяха си от
стари легенди. Много преди войната Овчарче загубило една овца и
баща му му съдрал гъза от бой. Това са им легендите на тукашните.
И кръстили местността Гъзодер. Щуротия…
Старецът беше спрял да обяснява и гледаше наникъде
с никаквите си очи. Около него стояха мрачно бойците на Рупър в
пълна бойна униформа, с раници и автомати. Старецът би трябвало да
се страхува от тях, но не се страхуваше.
- Така не става, старче –
каза му Рупър. - Ще трябва да дойдеш с нас горе.
Старецът се уплаши най-после. Присви се. Очите му
се оживиха и станаха почти сини.
- Какво, не ти ли се ходи.
Не е далече, нали сам каза. Ще се пораздвижиш малко. Или напълни
гащите от страх.
- Страхът е мъдрост.- каза
старецът.
Каза го с пълно безразличие. Спокойно и някак
отнесено. Като нещо, което се разбира от само себе си.
Рупър се погнуси от него, после го съжали и отмина
заедно с хората си, чудейки се как заради такива нещастници е
трябвало да се прибягва до специалните операции.
Старецът пък се учуди на смелостта им. Горе, при
обръгналите, никой не смееше да ходи. Учуди се и на това, че го
нарекоха старче. Беше само на тридесет.
___
Групата мина лесно през Вонявицата. Блатото не
вонеше. Беше покрито с водни цветя, които миришеха хубаво. Нагоре,
по усоето, видяха пътека, която се спуска към реката. Тръгнаха по
нея много бавно и внимателно. Всички бяха учавствали във войните и
умееха да откриват противопехотни мини. Пътеката се оказа
животинска.На диви кози, най-вероятно. Мини нямаше. Реката беше
нищо и никакво ручейче. Рупър каза, че ще ходи да сере и се отдели
настрана. Трябваше да провери ще веднъж, макар че от сателита не
бяха установили никаква радиация. Броячът мълчеше. Хората му не
трябваше да се сетят, че го е използвал. Не трябваше да се
съмняват. Върна се при тях и ги видя насядали и облегнати върху
раниците. Нагреба вода от ручейчето. Пи. Нефелна вода – глупости.
След него пиха още няколко души. След него. ”Значи са се съмнявали
“ – помисли си Рупър и се ядоса. Още повече се ядоса, когато
сержант Стефан заговори за обръгналите.
Вече бяха стигнали равното място с тъпанарското име
Гъзодер. Оказа се зашеметяващо красиво. Листата на есенните храсти
приличаха на цветна картичка с всички оттенъци на червеното и
жълтото. Небето беше така чисто, че сякаш влизаше в дробовете им
заедно с въздуха.
- Окъде ли им е хрумнало на
тукашните да си измислят разни истории за обръгнали ? – попита
Стефан.
- За да си поддържат
самочувствието - започна да обяснява Пинко. - След поражението част
от тях уж се укрили в планината. Да продължат борбата или нещо
такова.
- По времето на радиацията ?
- Да.
- Тия дето станали мутанти.
С по десет пръста на ръцете и една опашки.
- Всички имаме по десет
пръста, глупако.
- Някой и опашка си имат,
виждал ли си Кольо отзад.
- Опашката ми е отпред,
глупако. И не ме дърпай за опашката, защото знаеш какво става.
- Какво става. Това ли, дето
ти виси? Невъзможно.
- Завърти се малко и ще
видиш дали виси.
Ядът на Рупър отмина. Тъпите войнишки шеги
поддържаха духа, за разлика от небивалиците за обръгнали.А и
изкачването се оказа изненадващо лесно. Стигнаха билото при
залез.Х оризонтът гореше. Замръзнали, бакърени пламъци. Разставиха
уредите за наблюдение и повече от половин час оглеждаха наоколо.
- То и приказките за
терористи ще се окажат измислица, като тия за мутанти ли бяха там,
обръгнали ли бяха – обади Стефан и ската далекомера. Другите също
започнаха да прибират уредите. Наоколо нямаше нищо. Никакви следи,
никакво движение. Нямаше дори и диви кози.
- Те обръгналите не могат да
се видят – започна да обяснява Пинко. - Различни са от мутантите.
Мутантите накрая слезли да
се лекуват. А пък обръгналите били мутанти, дето мутирали отново и
изчезнали.
- Как изчезнали, нали
местните казват, че още са тук.
- Тук са, ама не се виждат.
Станали на духове и се научили да правят разни странни неща.
- Да, научили се да духат.
Под опашката на Кольо. Затова му мирише.
- Ти май навсякъде си си
тикал носа.
- Не е носа, ти знаеш какво
съм ти тикал.
- Това за духовете са нещо
като индианските приказаки, нали?
- Нещо такова.Ама
обръгналите са си все пак хора.
- Абе ти откъде ги научи
всичките тия работи.
- Нали го знаеш, Пинко си е
учен. Даже си записваше по време на курсовете.
- Да се хареса на онова
гажде, учителката.
- Учен си е той. Между двете
войни нали следва гражданско образование.
- Следва само пет месеца.
След това го изгониха за онаниране в час.
- Не за онаниране, а са
семеизпразване. И не в час, а в междучасие.
- Абе какво е това
онаниране. Да не си е бил чикии.
- Не, той първо е онанирал
известно време и чак след това си е бил чикии.
- Ааа, ясно. Сега разбирам.
А кога се е семеизпразнил? В час или в междучасие?
- Да ви еба майките на
всичките – изтърси Пинко сред всеобще смях.
Рупър не се засмя. Този път и шегите не му
харесаха.
- Хайде да тръгваме, че се
мръква – заповяда им. Нещо не беше наред. Не беше съвсем както
трябва.
Малко по-нагоре разставиха палатките и затоплиха
консервите. Мястото бе означено като Търбухалото или нещо също
толкова идиотско. Рупър напъха картата с местните наименования из
раницата. Нямаше полза от нея. Когато загасиха огъня вече беше
тъмно. Имаше звезди. Бяха едри като палачинки.
- От чистия възух е – каза
Пинко. - И от това, че няма други светлини наоколо.
- Тия места стават за вилна
зона. Много са красиви. Можем да идваме тук със семействата в края
на седмицата и да печем месо – обади се Чопър.
Всички смятаха Чопър за най-тъпия от групата.И този
път бяха убедени, че е казал нещо много тъпо. Но не можеха да се
сетят какво.
- Има нещо в тая красота... –
промълви замислено Стефан.
Войниците се умълчаха. После Стефан каза точната
дума. Тази, за която другите само се досещаха.
- …Нещо болезнено.
- Я стига дивотии – сопна
Рупър.
И излишно грубо започна да назначава постовете, без
да чуе въпроса на Стефан:
- Абе тия като са измислили
обръгналите за да си повдигат самочувствието защо се страхуват от
тях?
Пинко само махна с ръка и отиде да застъпва на пост.
___
Настроението на Рупър се подобри когато стигнаха до
черния андезит още следващия ден. Беше огромна скала точно под
върха. Можеха да си изпълнят задачата само за три дена, а бяха им
отпуснали цяла седмица. От високото се виждаше почти цялата
планина. Нямаше нито мараня, нито мъгли, нито водни изпарения,
нито облаци. Цветовете бяха ярки и наситени, очертанията резки. И
най-далечните места изглеждаха съвсем близо. Всичко бе замряло.
Нямаше нито на хора, нито на животни. И вятър нямаше. Клоните не
помръдваха.
- Не разбирам – започна
Стефан. - Защо трябваше да ни товарят с тия железа и с тия раници
като няма никой. Нали и от сателита нищо не са забелязали.
- Защото врагът не спи. А
дори и да спи, пак дебне. В смисъл, че дебне дори когато спи. А ти
спиш, дори когато дебнеш – обясни Пинко.
- Айде стига бе – остана
сериозен Стефан. - Събрани сме тук все елитни бойци. Ветерани и не
знамси каквиси заслужили. Предполага се, че би трябвало да има
пукотевици, славни победи и поне една героична смърт. Или раняване
най-малкото. Теб, например, ако те ранят, аз най-героично ще те
нося на гръб три-четири метра. Даже пет, защото си ми приятел.
- А ако с теб стане нещо аз
най-героично ще утешавам Елвира. Нали си ми приятел.
- Според мен, тя си е утешена
– обади се Чопър.
- Тя си е утешена, но ти не
си. Искаш ли да получиш две-три утехи по тъпата глава – пристъпи
заканително Пинко.
Чопър се отдръпна, после побягна. Пинко го настигна
и двамата се сборичкаха сред възторжените викове на останалите.
Рупър не бе професионален психолог, но животът му
бе преминал сред войниците и той почуства на какво се дължи
неочаквония им изблик. Беше им олекнало. Бяха стигнали до целта си
бързо и без затруднения. Освобождаваха напрежението. Значи е имало
напрежение. Това пък не беше добре.
- Хайде стига веселие – спря
ги той. - Да вземем пробите, за да тръгнем още сутринта.
Андезита проблясваше със слюдените си люспи. При
къртенето излизаха искри.
- Искрите показват, че има
много кремък. А в андезита не трябва да има кремък. Освен това не
трябва да е черен. Няма черен андезит. Андезитът е тъмносив. След
ерозия става зеленикав.
- Те затова му викат черен
андезит, глупако, защото не е истински. Претърпял е геологически
промени. И сега е стратегическа суровина. Затова носим и железата.
Знаете колко е ценен. И кои сили се домогват до него. Това е в
интерес на…
Рупър млъкна. Бе започнал да говори като щабен
плъх. Така никого в нищо нямаше да убеди.Щяха да си помислят само,
че и той се съмнява в нещо. Продължиха работата си в мълчание. И в
мълчанието се зароди въпрос. Зададе го Чопър като най-глупав. Но
не прозвуча глупаво.
- За геологически промени
трябва да минат години. Много години. Сто например.
Рупър изгледа всички с подчертана досада. И с малко
презрение. След това, въздъхна и извади брояча. Забеляза, че
всички го наблюдават много, много внимателно. Нямаше радиация.
____
Легнаха на малката полянка под скалата. Преди
заспиване Стефан си спомни думите на стареца. “Страхът е мъдрост”.
Беше ги чувал отнякъде, но заспа преди да си смомни откъде. Спа
лошо. Тази нощ всички спаха лошо. Сутринта тръгнаха намусени.
Красивите цветове на рехавата горичка, която водеше обратно към
билото този път не впечатлиха никого. Пръв излезе на открито
Рупър, изпсува и изчака мълчаливо останалите. Известно време
всички стояха объркани и с глупави изражения на лицата. Пред тях
блестеше скалата със слюдените си люспи.
- Имаше едно отклонение
вдясно. По него трябваше да тръгнем – каза Рупър.
Върнаха се бързо и тръгнаха по отклонението, но
отново се озоваха пред скалата. Рупър извади сателитната карта. Не
успя да открие никакви грешки. Провери и компаса. Движеха се от
една и съща страна на слънцето. В правилната посока. После тръгнаха
и в неправилните посоки. За да се озоват отново пред черния
андезит. Чак към обяд полковникът се разбърка в раницата си и измъкна
картата на местните. Хората му се бяха умълчали. Дори не псуваха
вече.
- Добре поне, че тук човек
не се поти – обади се Чопър.
Забележката му, кой знае защо ги разтревожи още
повече.
- Затваряй си тъпата, шибана
уста – отвърна му Стефан лениво.
На картата нямаше север, а пътят бе отбелязан с
линия, рисунки и цифри. Рупър откри местностите, през които бяха
минали, за да стигнат до Търбухалото. Нататък линията правеше
необясними завои, връщаше се на едни и същи места и продължаваше с
причудливи криволици чак до несръчната рисунка на замацана с черно
скала. Различните местности бяха обозначени с рисунки. Една от
рисунките наподобяваше нещо като изсъхнала гора. Под нея имаше
надпис “Глистопада”. Почти остроумно, все пак. Другите наименования
бяха просто тъпи, или пък гадни. Два големи камъка бяха означени
като Мъдосмъд. Следваха Уйовини лиги. Онагледени с полегати
чертички, може би водни струи или пък извор. После Смръдещец и
точки нарисувани така, както децата рисуват миризми. Имаше още
Гърдобол, Дръгница, Мърсолите, Гнилочите, Отоците, Съсирица,
Гнойница и дори Продрисък. Как само се произнася – “Продрисък”. Но
най впечатляващото Рупър забеляза накрая. Горичката под замацаната
с черно рисунка на андезита. Бяха я нарекли Кръвохрак. Кръвохрак!
Как само е могло да им хрумне. И как си обръщаха езика местните с
такива думи. Рупър не можеше да им отрече известна изразителност
все пак. Но такъв език беше обречена на изчезване. Както и всичко
останало. Местните се израждаха.
Прегледа цифрите и се досети, че те показват за
колко време се минава през различните местности. Сборът им беше
около осем дни. Рупър се замисли. Накрая реши, че ще трябва все
пак да се обади в свързочния център. Не знаеше какво точно да
обясни. Щяха да помислят,че е откачил. Когато включи станцията на
екрана се показаха само искри. Като тези на андезита.
- Скалата влияе, трябва да
изнесем станцията по-далеч – каза Чопър и без да чака позволение
метна станцията на рамото си и тръгна към гората.
Върна само след десет минути:
- Абе тая горичка сякаш се е
смалила.
Никой не му каза, че говори глупости.
През тази нощ, малко преди да се унесе в несвързано
бълнуване, Стефан си спомни откъде бе чувал думите на стареца. От
Библията. Родителите му бяха католици. Като малък му обяснаваха
всичко свързано с религията, но така и на му обясниха какво
толкова умно има в това да се страхуваш от разни неща, пък било то
и от Бога. Сега разбра. Ако беше послушал страха си, нямаше да се
озове тук. А той се страхуваше още от самото начало, още преди
срещата със стареца.
На следващия ден тръгнаха да се катерят направо по
андезита. Чопър остана да пази раниците и оръжията, а те взеха
само няколко въжета и станцията. Щяха да опитат да се свържат от
върха на скалата. Тя само изглеждаше стръмна и опасна. Имаше много
грапавини, които улесняваха катеренето. Напредваха бързо. Точно
преди върха Пинко се подхлъзна и падна. Не беше отвисоко, но не
можеше да помръдне. Бе засегнат гръбначния стълб, а изглежда и
шийните прешлени. Другите отминаха, но Стефан остана. Той обичаше
Пинко. С много усилия го привърза на гърба си и тръгна нагоре.
След пет метра мъкнене Пинко умря. Точно на върха. Не му обърнаха
особено внимание. Гледаха. Планината беше под тях – вече жива и
естествена. Имаше и мараня, и мъгли, и облаци, и птици. Неочаквано
задуха и вятър. Кой знае защо той ги изпълни с чувството, че ще се
спасят.
- Оставете Пинко тук, за
него ще се обадим като слезем. Бързо да се смъкваме – заповяда
Рупър.
След половин час се стигнаха една малка падина в
скалата, откъдето планината не се виждаше. Излязоха от нея и се
озоваха в горичката. Беше станала още по-малка и по-рехава.
Попаднаха на кози следи и тръгнаха след тях. Озоваха се при
оръжието и раниците. Малко встрани, присвит и обърнат към скалата
се беше сгушил Чопър.
- Видя ли ги. Видя ли къде
отидоха? – разтръска го Рупър.
- Кои.
- Козите, глупако
- Нищо не съм видял –
отговори Чопър.
- Я се стегни. Спомни си.
Трябва да тръгнем след тях. Те знаят пътя, няма начин.
- Нищо не мога да видя –
повтори Чопър и се извърна. Лицето му изглеждаше с десет години
по-старо. Очите му бяха избелели и прашясали.
Рупър въздъхна, после се огледа безпомощно. Чак
сега забеляза, че повечето от хората му ги нямаше. Бяха останали
някъде при спускането.
Други умряха още същия ден. Чопър умря стар. Много
стар. Когато Стефан започна да храчи кръв вече бяха спрели да
броят дните.
- Кръвохрак. Кръвохрак –
каза Рупър повечето на себе си, но Стефан го чу.
- Ти ебаваш ли се, гадно
лайно такова.
- Не се ебавам сержанте.
Обръгвам. Разбираш ли. Ние трябва да обръгнем. Кръвохрак. Да
обръгнем!
Стефан замахна, но кашлицата го спя. Полковник
Рупър, или това, което бе останало от него, само се захили.
Може би поради особеностите на черния андезит
труповете им се разлагаха бавно. След година месата по тях бяха
все още повече от костите. Но от сателита и от вертолетите не
успяха да ги забележат. След година на някои места по скалата
израстна крехка трева с особени, остри листа. Красотата им беше
болезнена. Тукашните козари нарекоха местността Мършавицата. |
