|
|
“Тежко и горко”
– каза Филип Димитров. Тежко и горко щяло да бъде, ако СДС се
разцепи. Защото само единен и неразчленен съюзът щял бил да спре
социалистическия юруш към властта.
Едно твърдение,
пълно с толкова мистична тайнственост и гносеологически загадки,
че ако беше изказано в средните векове, то несъмнено би изместило
някой основен онтологично-перипатетичен въпрос, като този дали Бог
би могъл да сътвори толкова тежък камък, че да не може да го
повдигне. Защото сегашният единен и единствен СДС има едва 11-15%
обществено доверие и по никакъв начин не би могъл възпре
бесепарския (а може и БААСепарския) юруш към властта. Освен ако
след разкритията за садамитските връзки на баасепарите,
избирателите не загърбят завинаги партията им. Вероятност, която
не само е малка, но и по никакъв начин не е свързана с единството
или разединението на СДС.
Перипатетиката
на патетичните призиви за единство разкрива и други същностни
противоречия. Защото не толкова заплахата от нереформираните
социалисти плаши сегашното ръководство на СДС, колкото
възможността Костов да оглави нова партия. А всъщност такава
възможност би трябвало да го радва. Та нали и Надежда Михайлова, и
нейното обкръжение, и принадените й политолози, и всичките й
фенове начело с агента Бор и слугинята му Бреза вече две години
твърдят, че единственото, което й пречи да поведе партията към
сияйни рейтингови върхове, е мрачната слава на зловещия Костов, от
когото тя така и не успя да се еманципира, въпреки дългогодишните
си еманципационни трудове. Което означава, че след като се отърве
от тегавото му присъствие, то Надежда, вече свободна и волна, ще
развърти такава една вихрено-прозрачна и принципно-шеметна
политическа дейност, че нереформираните социалисти ще зарежат
тутакси своите властови мераци, за да се отдадат на мъчително, но
възвишено и благородно реформиране. Ако ли пък успехите на
водачката се окажат не чак дотам небивали и тя не успее да спечели
примерно 77% от местата в бъдещото Народно събрание, то все ще
може да си намери някоя и друга дясна партия, за да състави
правителство. Пък дори и партия, начело с Костов. Стига, разбира
се, подобна партия да влезе в парламента. Ако ли пък Надежда
Михайлова не желае да се обвързва с нещо толкова мрачно като
Костов, то винаги може да се обвърже с един относително верен
съюзник в лицето на нещо толкова усмихнато като Стефан Софиянски,
или пък нещо толкова отрадно като Любен Дилов-син.
В края на
краищата каквато и разлъка, разделяне, разединение, разцепление,
разкъсване, разчленяване и раздробяване да споходи СДС, то би било
за предпочитане пред сегашната единна и окаяна опозиционна партия,
неспособна да възпре не само нереформиралите се социалисти, но
който и да било хитряга или популист, заел се да прилъже прочутия
с трудолюбието и предприемчивостта си български народ с приказки
за твърда ръка, възмездие и сладък живот. (Според проучванията,
копнеещите по твърдата ръка са вече над 70% .) Затова най-разумно
би било разединението, ако има такова, да се извърши спокойно,
делово и с уважение между бившите съратници. Ако не от добро
възпитание, то поне заради простата сметка, че после ще трябва да
се сключват управленски съюзи.
Само че такава
раздяла, изглежда, не устройва госпожа Надежда Михайлова. Може би
защото знае, че с появяването на една нова, истинска дясна партия
(със или без Костов), нейният рейтинг или имидж, или популярност,
или както там се нарича нещото, с което повърхностните люде
измерват суетата си, ще се спихне. Ще се стопи, ще увехне, ще се
спаружи, ще се втумбачи, ще се разкашка и ще се разсъхне като
медуза на пясък. Защото това не е рейтинг на политик, а на
поп-рок-фолкзвезда. Всички харесват звездата, всички я хвалят,
превъзнасят, обичат, тачат, ласкаят и тайно жадуват за нея дори,
но пред телевизора. Не и пред урните. Точно тези опасения са в
основата на призивите за единство. Те са и причината за злорадата
охота, с която апаратчиците от СД участват в охулването на
Костов, обогатявайки го със свои хрумки и внушения. От които
най-нелепото е, че той е таен комуниист, тъй като бил казал бил,
че БСП е реформирана (дали наистина го е казал е друг въпрос),
докато Надежда и хората й били железни, заклети и несломими
антикомунисти, понеже казали, че БСП е нереформирана.
Отделно, че
въпросът за реформирането на нереформираните социалисти ни връща
към въпросите на перипатетичната патетика. Но не е зле все пак,
поне в мигове на просветление и откровеност, антикомунистическите
кресльовци да смислят, че няма съвременен български политик ,
който да е направил толкова много за премахването на комунизма в
България, колкото Иван Костов. Защото преди неговото управление
българите все още възприемаха своята държава като държава на
комунистите. Дори при Филип Димитров човек имаше чувството, че те
са му подхвърлили за малко властта, колкото да погледат сеир,
преди да си я вземат отново. Хората просто не можеха да си
представят България без явното или задкулисно управление на
непрекъснато реформиращата им се и все нереформирана партия.
Срастването на тази партия с държавата беше станало цивилизационна
даденост, светоглед, навик, незибежност и зла орисия. Парцаливите
остатъци от този светоглед продължават и досега да задръстват
българското обществено съзнание. Защото не само социалистът
Първанов заяви, че мазутното петно върху неговата партия е петно
върху България. Същото заявиха и началниците на СДС. Дори в
тяхното твърдо, последователно, заклето и реформирано
антикомунистическо съзнание връзката между държавата и бившите
комунисти си е все така неразривна.
Точно тази
връзка успя да разкъса Костов. Той и неговите съратници доказаха,
че България може да се справя и без комунистите. И то да се справя
добре. Като се разграничи от Костов и от четиригодишното
управление на СДС, сегашното ръководство на съюза направи огромна
и неочаквана услуга тъкмо на комунистите и на нереформираните
социалисти. И на царедворците също, но преди всичко на
социалистите. Че защо им е на тях да се реформират, след като
десните партии се срамуват и се разграничават от своето
управление!
И след като
стотици пъти повтаряната лъжа за щастливите тошовски времена, на
която дясната опозиция така и не се противопостави, се превърнаха
накрая в истина.
И след като
проработи отново старият условен рефлекс, че без социалистите
държавата ни не може.
И след като на
природонаселението вече хич не му пука дали Садам е давал петрол
на БСП, или не. Имал бол петрол, дал й. Въпреки петролните
разкрития доверието към БСП продължава да расте, а това към СДС да
спада.
А Надежда
Михайлова и хората й, увлечени в апаратните си хитрини за
овладяване на партията, нито се замислят за причините за тези
явления, нито осъзнават, че са предали не толкова Костов, колкото
демократичния избор на България. И че са подценили едно от
най-големите й цивилизационни постижения – разделянето на
компартията от държавата. Само и само за да не се признаят някакви
заслуги на бившия премиер.
А в неговата
работа като антикомунист (именно работа, при която се налага и да
се изкаляш, а не само празна врява) има и една друга, недоизказана
и попритулвана, но много същностна страна. Приватизацията. Като
цяло тя безспорно беше успешна. Спорни бяха прословутите ремедета.
Те бяха замислени от Виденов, за да бъде прехвърлена цялата
държавна собственост в ръцете на другарите, другарките и
другарчетата. Костов ги използва, за да попадне поне част от
собствеността у хора, които не са комунисти. И да създаде синя
буржоазия. Работа доста кална, но не и срамна. Срамно е друго. Че
точно клиентелистите и точно тези, които бяха
най-облагодетелстваните от приватизацията, се изправиха срещу
Костов чисти, неопетнени, прозрачни и принципни. Гаражните сделки
най-вероятно са си съвсем законни. Препродажбите също. Но ако не
беше приватизацията на СДС, онзи гараж със сигурност нямаше да
попадне при съпруга на демократична лидерка, а при другарката на
социалистически вожд, нали.
Ето заради това
комунистите и социалистите толкова ненавиждат Костов и напъват
всичката си пропагандна мощ, за да го смажат. Той отне
най-святото, най-съкровеното и най-скъпото им. Основата,
съдържанието и смисъла на тяхното съществуване. Тяхната светая
светих – властта и собствеността. Затова той е най-големият им
враг. От него се плашат. Хич не се тревожат те от Надеждините
антисоциалистически припевки и заклинания. Знаят, че е безобидна.
Просто такава маска си е избрала в политическия маскарад. Хич не
се плашат те и от площадно-медийните пърформънси на Едвин Сугарев.
Забавляват се даже. Хич не се стряскат нереформираните социалисти
и от лакърдиите на Петър Стоянов. Знаят, че заради поста и славата
си той е готов тутакси да зареже и седесарското си сърце, и
антикомунизма си. Както стана при президентската кампания и при
гласуването на Закона за лустрацията. Така че тъкмо пък Спасителят
на аварите не би трябвало да обвинява Костов в симпатии към
социалистите. Или най-малкото не би трябвало да го прави по такъв
махленско-клюкарски начин. Писал бил един от авторите на вестник “
Седем “, че СДС и БСП трябва да действат заедно, за да свалят от
власт Кобурггота. Ами ако се наложи да защитават демократичната
партийна система, наистина трябва да действат заедно. Нищо
по-свястно от тази система човечеството не е измислило. А точно
нея се опитаха да разрушат Симеон и жълтите му придворни. И успяха
май. Вече 70% от българите не искат партийна система, а твърда
ръка.
Това би трябвало
да накара отговорните политици да се замислят.
Могат да си
спомнят Ваймарската република например. И как враждата между
консервативните партии и социалдемократите докара Хитлер на власт.
Могат да си спомнят и Беровото безвремие, което направи от
България бандитска държава, без никой да носи отговорност за
криминализирането й. Може също да се спори доколко онова време
прилича на Симеоновото и кое в края на краищата е по-голямото зло
– кобургготическото или социалистическото. Но за подобен спор са
нужни познания, мисъл, разум и държавническо чувство. А за да
твърдиш, че авторът от “Седем “е изказал своето мнение под влияние
на прикрития привърженик на социалистите Костов, е нужна
интригантската умонагласа на треторазряден партиен служител.
Твърди го обаче човек, който е бил президент на република
България. Тежко и горко. А можеше раздялата да стане и без
простотии. Петър Стоянов би трябвало да го знае от опита си на
бракоразводен адвокат.
Иво Беров в "Още инфо" |
