|
|
То е много
просто и естествено. Прави се в демократичния свят. Когато една
партия губи избори, ръководството й се оттегля. Новото ръководство
благодари на старото, хвали го и признава заслугите му. Ако не от
друго, поне от учтивост. Да не го направиш, означава не само че си
лош политик, но и недодялан. Може да се усмихваш очарователно, да
носиш смайващи тоалети, да си любимец на тълпите, да посещаваш
най-изисканите среди, това нищо не променя.
Простак си. Или
простачка.
А освен това не
разбираш от политика. Сбъркана ти е професията.
Надежда
Михайлова не благодари на Костов, след като пое властта. Не каза и
една добра дума за него. Може пък да няма думи като “благодарност”
в речника й. Както няма и думата “ предателство “.
А иначе, ако
някой издигна Надежда Михайлова до висините на властта, това беше
Иван Костов. Ако някой я пазеше от упреци и нападки, това пак беше
Костов. С неговото прочуто “Не говорете срещу Надето“ и “Не ми
пипайте Надето”.
И сполуките на
България във външната политика пак се дължаха на Костов. Костов
замисли и осъществи няколко изключително важни за България стъпки.
Надкината
обиколка из средноазиатските републики например. Когато се проточи
газовата сделка и Русия намекна, че може да изключи кранчето на
газта за страната ни. Обиколката показа, че ние, също като
поляците, може да си потърсим другаде източници на енергия. Този
ход успя. Не благодарение на външния министър, а благодарение на
Костов. Костов, а не външният ни министър беше този, който
обоснова, проведе и пое отговорността за политиката на България по
време на косовската криза. Политика, която доведе до най-големия
външнополитически успех на България след Съединението – поканата
за влизане в НАТО и Европа. И най-смелата стъпка - отказът да бъде
даден въздушен коридор на Русия, пак беше дело на Костов. Костов
беше този, който обясняваше непрекъснато (ех, зловещото
командирско време, когато премиерът се чувстваше длъжен да
обяснява някому нещо) какво и защо прави правителството. Тогава
Надежда Михайлова никаква я нямаше.Тя се появяваше винаги
по-късно. Когато трябваше да се приемат цветя и поздравления.
Незабравими,
трепетни, вълнуващи мигове. Влиза милата, чудната, прекрасна Надка
в Народното събрание, съобщава, че визите са паднали, гръмват
ръкопляскания, отварят се бутилки шампанско, бляскат
фотосветкавици, бръмчат съучастнически камерите, скупчват се
микрофоните.
Отзад пък седи
един черен човек, когото вече всички започват да мразят, защото
не се съобразява с исканията на хората (хората не искат Америка да
бомбардира обектите на Милошевич, но иначе искат в Европата) и
защото дрезгаво гъгне разни неразбираеми поучения за усилия, за
отговорности и задължения, вместо да обещае незабавно и
несимволично увеличение на знае се какво. И почти никой от
журналистите, политолозите, политиците, анализаторите,
наблюдателите и всякаквите му там умници не благоволи тогава да си
свърши работата и да разясни на обществеността, че визите са
паднали не защото западняците са се обаяли от чудните Надкини
прелести, а просто защото Иван Костов заплаши, че ако визите не
паднат, България ще излезе от Пакта за стабилност. Още един силен,
смел и точен външнополитически ход. За който отначало всички
твърдяха, че е недалновиден и безотговорен. Пък после си затраяха.
Защото ако бяха оценили Костов, трябваше да признаят собствената
си глупост.
И затова
заласкаха Надето. А тя, колко му е, поддаде се. И пак нищо не каза
за заслугите на Костов. Надежда Михайлова няма нищо общо и със
загубата на парламентарните избори. Тя завежда успехите,
тържествата, усмивките, победите, коктейлите, съгласията,
коридорите и паркетите.
Нищо чак
толкова осъдително. По целия свят е така. А най-вече в
посткомунистическите страни, където партиите, нагърбили се с
демократични реформи, не само губят избори, но и престават да
съществуват. Хитрите политици пък се разграничават от губещите,
за да продължат делото им.
Така е, Дайнов,
прав си. Само дето нищо не продължават, защото и те изчезват на
свой ред.
В България обаче
нещата се развиха иначе. СДС не изчезна дори след гръмотресните
успехи на мадридската особа. СДС остана втора политическа сила,
преди социалистите. Което даваше възможност на новото ръководство
да запази съюза като силна дясна партия, способна отново да поеме
властта. Особено пък след като всенародното увлечение по Симеон се
спихна не съвсем незабавно, но затова пък съвсем несимволично.
Само че не стана
така. Всичките си лъжи и провали жълтите оправдаха със СДС. С
мините, оставени от бившите управляващи, със скелети в
гардеробите, с чичковци торбалановци, които окрали България, и
прочее приказки за недорасляци. Приказки, които чудното, ефирно,
очарователно, усмихнато и прозрачно създание, поело поста
председател на реформаторска дясна партия, беше длъжно да
разобличи. По три причини най-малкото. Първо, за да защити своята
партия, която все пак проведе успешно реформите. Второ, за да
защити цивилизационния избор на България. И най-накрая, за да
може да върне загубеното влияния на СДС.
Но за това се
искаше ум. Интелектуална сила. Държавническо чувство.
Проницателност. Далновидност. Приемственост. Пък и чувство за
отговорност пред историята. Все думи от голямата, истинската
политика. Хората с бедни речници просто не ги знаят.
Ако не беше този
вид политика, нещата можеха да потръгнат леко и естествено.
След няколко
добри думи към старото ръководство, новият водач можеше да се
развърти и да покаже способностите си. За две години се постигат
чудеса. Ако те бива и ако го можеш. През тези две години Надежда
наистина понасътвори нещо. Реши да слуша България например. Но чу
само шепота на шепата клиентелисти около себе си. Започна да
прочиства партията и отвори прозорците. Така бяха почистени и
подменени най-честните и безкористни привърженици на СДС.
Клиентелистите обаче останаха. Даже през широко отворените
прозорци се намъкнаха още. Появиха се също и някакви идеи, които
нещо си щели променят, но вече никой не помни нито идеите, нито
какво точно са щели да променят.
Никой не пречеше
на Надежда във вихрената й политическа деятелност. Никой не й се
месеше.Старото ръководство се оттегли и престана да се изявява.
Костов замълча. И ако за последните две години доверието в
партията се смъкна от двадесет на десет процента, вместо да се
качи на 30, за това не са виновни нито Костов, нито СДС, нито
Симеон, нито международното положение. Виновна си е Надежда
Михайлова и обкръжението й. Хората отново си поискаха Костов не
защото той попречи на доброто и хубаво Наде с пъклените си
кроежи, както го изкарват някои, предимно ченгесарски медии.
Хората отново си поискаха Костов, защото Надка се провали. А и
защото той показа, че е най-смисленият съвременен български
политик и държавник. Ако не и единственият. Никой друг например
нито видя, нито се осмели да каже, че в Кербала страната ни
претърпя военно поражение. Нито пък някой потърси причините за
поражението. Макар че те вече станаха ясни (или поне би трябвало)
дори на хората, които си нямат понятие от военни дела. Армията е
разложена. Това е. Когато между две битки личният състав на едно
военно подразделение поиска увеличение на заплатите, то трябва
незабавно да се разформирова. Затова ще губим нови сражения. И ще
даваме нови жертви. И виновни ще са не само управниците, но и така
наречната опозиция. Защото е така наречена. И защото всъщност я
няма. Няма я, за да види, че се разпада не само армията, но и
полицията. Отиват полицаите в дискотека “Искейп”, където мутрите
се стрелят. Гавазите на дискотеката обаче не ги пускат вътре и
дават възможност на престъпниците да се измъкнат. Защото са
преценили може би, че полицаите са пияни, въоръжени, или пък
неопрятни. По-лошо и от Кербала. Не само изгубена битка, но и
отказ да се води сражение. А когато Народното събрание подхвана
спора за престъпността, Надка се запиля по купони в чужбина.
Където, както каза един журналист, много си я харесвали и я
предпочитали пред Костов. А междувременно развалата проникна и в
икономиката. Бялата икономика все повече се превръща в сива,
сивата в черна, а черната в криминална. С пренебрежение към всички
правила и закони. Остана икономическият растеж, но само като
инерция от охулената приватизация.
И при целия този
разпад в армията, полицията, икономиката, законността и
държавността, при цялото това залитане към олигархичните образци
на Путиновата Русия, Надежда Михайлова се завайка, че
нереформираната БСП можела да вземе властта и затова всичко дясно
трябвало да се обедини.
Което означава,
че ако БСП се реформира, Надкиното СДС трябва да се саморазпусне.
И че от Надкината партия има смисъл, само ако БСП непрекъснато
ламти за власт. Затова, за да ги има Надка и седесето й, БСП не
трябва в никакъв случай да се реформира и трябва все да е близо до
властта. Това успя да измисли прелестната водачка на най-голямата
дясна партия. Може пък и да успее чудната й политика. Може пак да
я изберат на Националната партийна конференция. Дори без да има
нужда да се подправят документи. Може да се получи обединението
вдясно. С царя, с пожарникаря, със Софиянски, с внучето и с който
го пожелае. Може да спечели много привърженици Надежда Михайлова.
С подкрепата на доносника Димитър и на агента Бор, а също и на
слугинята му Бреза, с подкрепата на Слави Трифонов, с мощната
подкрепа на всички телевизии и телевизия “Европа” най-вече. Може
да спечели и парламентарните избори. Нека бъде и с 99%.
Но това няма да
бъдат избори, спечелени от СДС. Ще ги спечели Надкината партия.
Иво Беров в "Още инфо" |
