|
|
От цялата
спорна яснота на мислите, които изказва уважаваният господин Филип
Димитров, безспорно ясно остава най-вече едно: те са дълбоки. Тази
дълбочина може да бъде онагледена със следните твърдения, изказани
от него по повод дясното, Иван Костов, демокрацията, седесарите,
отговорността, ленинизма, сталинизма и още нещо:
“Опиянението,
с което се измислят прякори в България, като например Командира, е
нещо, за което Иван Костов не може да бъде държан отговорен, но
във всеки случай това не говори добре за нуждите на някои седесари.
Маниерът, с който в момента немалко седесари се чувстват задължени
да обявяват, че бидейки лоялни към един, те следователно са
враждебни към друг, е нещо, което по-скоро ни връща назад във
времената на непримиримия процес на ленинизация, отколкото в
сферата на демокрацията. Но очевидно целта не е да се борим с
проблема по сталински.”
Особеното в
дълбините на горната мисъл е, че те сякаш надхвърлят
първоначалните авторови намерения. Защото при съпоставките на
съвремието ни с болшевизма, Филип Димитров едва ли е имал предвид
начина, по който Сталин идва на власт. А думите му са повод да си
припомним тази прелюбопитна историйка, поучителна и наистина
съпоставима с днешните нрави.
Сталин идва
на власт не чрез заплахи, закани, насилие и убийства. Нищо
подобно. Той е бил навремето си смирен и сговорчив човек. Или поне
за такъв се е представял пред своите (чуждите са друго). Бил е
най-безличният в Политбюро. Най-мижавият и най-безобидният. Бил е
човек на съгласието. Консенсусен човек, както биха го определили
днес. Точно затова се оказва и най-подходящ за генерален секретар.
Да си се занимава там с кадрите. Да подрежда, нарежда, пренарежда,
да гласи и пренаглася партийния апарат. Та да може после великият
Троцки, създателят на Червената армия, победителят в Гражданската
война, наследникът на Ленин и любимецът на масите да направи с
този апарат световната революция.
Ето защо за
Каменев (заместник на Ленин в Съвета на народните комисари) и за
Зиновиев, ръководител на Коминтерна и на революционната столица –
Петроград (основният съперник е не мижавият Сталин, а Троцки.
Троцки е основният съперник и на “ великия” теоретик Бухарин,
главен редактор на “Правда” и мозъкът на партията (след като този
на Ленин се спихва от прекомерна революционност).
Никой не се
страхува от недоучилото семинаристче. Никой не му обръща внимание.
И той спокойно си гласи кадрите. Вече знае, че “кадрите решават
всичко”. Всичко, което им каже той, разбира се.
Първият си
удар Сталин нанася на партийна конференция през януари 1933.
Троцки е
смаян и потресен. Делегатите, все кадри на Сталин, гласуват
резолюция, която осъжда не само него, наследника на Ленин, но и
цялата партийна опозиция. Последният си удар върху Троцки Сталин
нанася няколко години по-късно. С кирка по главата. Междувременно
той вече е убил Зиновиев, Каменев и Бухарин. И не само тях.
Ако по
примера с господин Филип Димитров потърсим съпоставка между
тогавашните случки и съвремието ни, веднага възниква примерът с
последната национална конференция на СДС. На нея склонният към
сталински методи Командир посочи Бисеров и Бакърджиев като лошите
хора и клиентелистите в Съюза. Повечето делегати откликнаха на
неговите напътствия с далновидността на ваксинирани кокошки. Първо
освиркаха клиентелистите, а после ги преизбраха. Чудни обрати,
които обаче не се случват за пръв път и си имат съвсем естествено
обяснение. Просто докато черният, страшен и необичан Костов
правеше реформи и приватизации, докато изграждаше държавата и се
бореше да вкара България в Европа и НАТО, Бакърджиев, Софиянски и
Бисеров подреждаха и пренареждаха кадрите в СДС. И тези кадри
гласуваха съобразно клиентелистката си подредба. Като стовариха
по-късно отговорността за избора си върху Костов. Защото се
разбра, че в България освен Костов никой друг нито може, нито иска
да поеме каквато и да е отговорност, за каквото и да било. Костов
се оказа виновен и за стрелбите по улиците, и за убийството на
Луканов, а няма никакво съмнение, че ще го обвинят и за сегашните
цени на хляба. (Че Стоянов ще го обвини за загубата си на
президенските избори, си беше нещо като част от ежедневието.) Нищо
чудно да се стигне дотам, че отговорността за патологичната стръв,
с която обществото като цяло стоварва всички вини и отговорности
върху Костов, да бъде стоварена отново върху Костов.
(Съвсем
между другото Сталин, също като Симеон и други десни отворковци,
никога за нищо не е поемал отговорност. До първите победи на
Червената армия се изхитрява да не заема никакви длъжности.
Секретарче на партията и толкова. За масовите убийства са виновни
тия около него - Ягода, Ежов и Берия. Сталин няма нищо общо. Той е
добър.)
Ето защо
похватите на Костов са точно толкова сталинистки, колкото
сегашното ръководство на СДС е далеч от болшевизма. Сталин за
разлика от апаратурата на СДС е действал все пак подмолно и
потайно. Знаел е, при цялата си жестокост и безнравственост, че
върши нещо нередно, непозволено, нечестно и неправилно. Сегашното
ръковоство на съюза не се крие и не се притеснява. Сменя си,
назначава си и си подменя ръководствата на местните организации
пред очите на всички. Скоро ще започне да си назначава и служебни
привърженици. Може би като част от политиката на откритост,
прозрачност, единство, творчество, красота и каквото още там беше.
И ли пък като неприкрита чиновническа подлост, придобила обаче
такива обеми, че вече не може да се вмести дори в дълбочината на
мислите, изказвани от господин Филип Димитров. Най-вероятно това е
причината въпреки убеждението си, че “целта не е да се борим с
проблема по сталински“, той и дума не обели за сталинския произвол
на апаратчиците. А иначе противоречията в СДС са толкова остри, че
могат да бъдат решени само на Национална партийна конференция.
Ръководството обаче не бърза да я насрочи. Изчаква. Така да
подготви и нагласи кадрите, че на конференцията да се повлече
служебно назначена клиентела с всичките си шлейфове, опашки, пера,
пухчета и перушини. Така че неугодните да останат малцинство. Да
бъдат наречени меншевики. А пък мнозинството -обратното на
меншевики. Което несъмнено би било най-сигурният път към властта.
При няколко условия обаче.
България да
не бъде България, а Русия.
И то не
путиновата, а Русия от началото на миналия век. И другите партии
да бъдат забранени.
Само при
подобни условия апаратните игрички, хитрости, похвати и
тарикатлъци могат да овластят пълни нищожества, убоги нещастници и
криминални престъпници като Живков, Хрушчов, Брежнев и Сталин. При
демокрациите това е невъзможно. При демократични условия Иван
Иванов-Мозъка например си остава пак Иван Иванов, само че без
мозъка. Защото няма как да прикрие липсата му. А Емануил Йорданов
си остава пак Емануил Йорданов, само че още по-лошо. А пък Надежда
си остава Надка, плюс нещо, което се римува с нея. Обратното на
меншевиките пък могат да стигнат до властта, само ако се превърнат
в жалка притурка на партийките, с които се обединяват.
Иво Беров в "Още.инфо" |
