|
|
Уважаващият себе
си български земеделец не бърза любопитно да припка към всяка
шумотевица, дунанма, тупурдия или суматоха, които произвежда
околният суетен и слободен свят (ударение върху първото
“о”). Слободният свят е обитаван от хора, които си нямат
грижи, нямат задължения, нямат отговорности, нямат работа, чудят
се какво да правят и най-често, след непродължително чудене,
правят малки или големи поразии. Те условно могат да бъдат
разделени на нехранимайковци, непрокопсаници, лумпени, кеседжии,
водачи, министри или генералисимуси, в зависимост от това дали
поразиите, които правят, са от битово, местно, държавно,
континентално или международно естество. В редките случаи, когато
не правят поразии, слободните хора биват само безобидни
откачалки, смотаняци, чудаци, пройдохи или нехранимайковци.
Има една
показателна случка от последната велика световна суматоха, когато
един български земеделец се сблъсква с цяла група от
горепосочените лумпенизирани образци. Тя е описана от Атанас
Славов в книгата му “С трева обрасли”. Десантния взвод на първия
съветски командир стъпил на българска земя бил спуснат с
парашутисти над варненските лозя. Не щеш ли, от една колиба в
лозето излиза дядо и размахва тояга срещу войниците. Командирът му
извикал да се маха, защото е война и хората му ще стрелят. На
което старецът отговорил:
- Война не
война, не ми тъпчете гроздето, че в събота започваме гроздобера. А
оня дангалак там, какво търси там в доматите?
- Курва старик –
извикал червеният командир и пуснал един откос над главата на
стареца. Той, естествено, хвърлил сопата и се скрил вдън земя.
Доста
съвременници, остъргани от въздействието на хиляди величаещи
подвига на съветския войник книги, филми, картини, романи,
разкази, стихове, оди и басни, най-вероятно биха се възмутили от
свидливостта и себелюбието на стария земеделец. Та войникът е
изминал хиляди километри в жега и студ, водил е жестоки боеве,
преживял е страдания и мъки, срещал е неведнъж смъртта, за да
стигне до Варна (бившият Сталин) уморен, гладен и петимен за един
домат и чепка грозде. А пък неблагодарният туземец, вместо да го
посрещне с хляб, сол, цветя и прегръдки, вместо да извика
“Здраствуйте братушки“, както това става по филмите, картините,
романите, разказите, стихотворенията, одите и басните, взел да
хока войника и да го напъжда заради едно нищо и никакво лозе.
Само че всяко
неостъргано от пропагандата съзнание може да помисли и да се
досети, че лозята не могат да бъдат съвсем нищо и никакви. Лозята
са един от първите белези на всяка цивилизацията, неин символ и
основа, може би повече отколкото житото и хляба. Защото за да
бъдат те отгледани и да дадат истинско грозде, са необходими поне
три години. Години, през които скитащият конник, вместо да
препуска от една ливада към друга, пренасяйки цялата си материална
култура върху една каруца, а цялата си духовната си култура в
спомените и виденията на опиянения от треви шаман, е трябвало да
уседне, да помисли и за пръв път да извърши нещо небивало,
нечувано, необичайно и невъзможно за скитническото и за варварско
битие.
Да съгради.
Да съгради дом,
къща, писменост, държава, религия, наука, изкуство - все неща,
които човек е в състояние да направи само при условие, че не щъка
от място на място, от ливада на ливада, а се установява някъде, за
да може да трупа, да съхранява и да предава съхраненото от
поколение на поколение.
Така че онази
там среща във варненските (бивши сталински) лозя си е среща между
варварството и цивилизацията. И няма оправдание накачуленият с
оръжие варварин, че е напуснал къща, семейство и дом, за да
премине хиляди километри и да се озове в небрано лозе, откъдето
всеки уседнал стопанин е бил в правото си да го наругае и напъди.
Заблуда е това,
че той бил защитавал родината си и бил водил Велика Отечествена
Война. Не е негово отечество Варна, макар да я прекръстиха на град
Сталин. И не стана България негово отечество, макар че българският
Тошо се опита да я направи съветска република. Доказано е вече, че
ако Хитлер не бе преварил Сталин, съветската армия бездруго щеше
да нахлуе в България. През май-юни 1941 съветският флот вече е
сновал около българското и румънското крайбрежие, за да стовари
десанта си точно при Варна и Констанца, откъдето е трябвало да се
насочи към Плоещ, да отреже Германия от нефта, да я превземе, след
което да завладее и Европа.
Като начало.
Така че
сблъсъкът между съзидателя - стопанин и намерилия се в небрано
лозе непрокопсаник, лумпен и варварин, си е била предопределена.
Три–четири години по-късно или по-рано - няма значение. И 40–50
години май също нямат значение.
По
някакви не съвсем изяснени причини този нов сблъсък между
цивилизацията и варварството е най-добре провидян не във
философските и политически трудове, а в класическата руска
литература. Може би точно предчуствието и стъписването пред
неизбежността и чудовищния обхват на този сблъсък са обусловили
прекомерната чувствителност, болезненост и дори неистовост на
руската класика, създала по-късно мита за загадъчната руска душа.
И смущаващо е не това, че още с първите си образци като гоголевия
“Тарас Булба“, например, тя търси основания за национално
самочувствие в башибозушките изстъпления на руското казачество,
възвеличавайки първичния бабаитлък, грабежите, изнасилванията и
войната като първостепенни добродетели, вероятно поради прекалено
тънките и направо прокъсани връзки с гръко-римската, истински
християнската и европейската цивилизация.
Смущаващо е
това, че цялата руска класика, предназначена, между другото,
единствено и само за господарската каста, възприема най–позорното
явление на новата ера – робството – като нещо съвсем естествено и
ежедневно, нещо, на което не си заслужава да се обърне най-малко
внимание. Купува си Чичиков неколкостотин до хиляда роби и
възнамерява да ги премести в една отдалечена губерния, някъде на
другия край на Русия, и изтънчената господарската каста не само не
се учудва, но и предполага, най-вероятно с основание, че
крепостните мужици ще бъдат по-скоро възрадвани от възможността да
видят нови земи, да се сдобият с нови впечатления и с нови, може с
би по-добри господари, нежели да възроптаят.
В България през
същата историческа епоха такова “преместване” – като това на
бежанците в Бесарабия, например, е било възприемано като
национална трагедия, като проява на най-черна робия, като
основание и причина за бъдещи метежи и въстания, а по-късно
подобни изстъпления са били описвани в читанките и са се предавали
от поколение на поколение, като доказателство за “тежкото
положение на българския народ“.
Сега се нарича
етническо прочистване.
От “тежкото
положение на българския народ” се оплаква и прочутия борец за
свобода, ботевият четник Никола Обретенов. След кримската война, в
която българите не участват, разбрали, че тя е само една голяма
суматоха, приумица на царски и султански суети, от която
сериозните и улегнали хора могат само да пострадат, а бащата на
Никола Обретенов е напълно разорен. Без да се отчайва, да се вайка
или пък да проклетисва орисията си, благодарение доброто име на
баща си, той успява да вземе кредити, да закупи лозови пръчки, да
отгледа точно тези лозя, в които непрокопсаниците и варварите все
гледат да нагазят, особено когато те са в небрано състояние, а
по-късно да отвори два дюкяна пълни с вино, антерии, елеци,
платове, бакалска и абаджийска стока и много манифактурни изделия,
които продава по всички крайдунавски европейски страни.
В Русия подобни
неща са невъзможни. Роденият мужик си остава мужик като баща си и
дядо си. Мужици са и децата, и внуците му. Те нямат право на
собственост, не могат да въртят търговия, не могат да напускат
землянките и сламените си колибите. Имат право само да бъдат само
бити, продавани, купувани и карани като говеда от губерния в
губерния.
И въпреки това
заможният земеделец и търговец, уважаваният и от турци, и от
българи Тихо Обретенов, баща на Никола Обретенов, собственик на
три дюкяна и огромна къща, който праща децата си да учат в
най-добрите европейски училища и който свободно може да обикаля по
всички балкански страни, пък и по целия свят, ако поще, официално
се води роб, а тъпият, тъмен, неграмотен, безправен, впиянчен,
лумпенизиран, мързелив мужик е официално свободен човек. Неговото
положение не е тежко, като това на българина, а цветущо,
прелестно, суперско даже и затова търчи той, подкаран от царете и
господарите си, да освобождава приневолените свои славянски братя.
Обяснението на
това противоречие може да се потърси в цивилизационното, времево,
гражданско и държавно разминаване между двата братски уж славянски
народа – българският и руският.
В един среден
български град като Русе в края на ХІХ век българите сами са си
правят църква, училище, театър, взаимоспомагателна каса, певческо
дружество, читалище и библиотека. Без никаква държавна помощ.
Или по-скоро
въпреки злонамерената държава (това като уточнение за онези
отрочета на социалистическата мисловност, които и досега не могат
да се договедят като какво иде да рече това “гражданско
общество“...)
Та тогавашните
граждани са имали справедливо и действащо правосъдие, основано на
обичайното право, извънредно уместни професионални правила за
различните занаяти и еснафи (нека ги наречем задължения и права на
производители и потребители), те са пращали стипендианти в прочути
европейски училища, а самото русенско училище е било дотолкова
прочуто, щото валията Митхат паша пожелава в него да учат не само
българчета, но също турчета и деца от други народности.
В един среден
Н-ски град на която и да е руска губерния през същата тази епоха,
е имало кръчма, а освен това друга кръчма. Втората за
по-заможните. В тези две душеспасителни заведения широките руски
народни маси са се напивали до безпаметство, били са се един друг
с колове, след което са се прибирали в къщи да набият жените си,
преди да се излегнат върху печката, доволни от ползотворно
прекараното време. Но затова пък са имали военизирано
чиновничество и Велика Държава, която е била призвана да фърчи по
света като руска тройка, да вдига суматоха и да подминава
сащисаните неруски народности.
Поне такова е било виждането на Великите Руски
Писатели за Мисията на Русия.
Защото освен
Велика Държава руснаците са имали Велики Писатели и Велика
Литература.
Но кой знае защо
същите Велики Руски Писатели описват своите сънародници и своята
Велика Държава с неразбиране, недоумение, боязън и прикрита, а
понякога и открита погнуса, които един измъчен и болезнен
патриотизъм се мъчи да приглуши с нищо неозначаващите мъдрости за
дълбочината на руската душа и затова, че "Русия с ум не могла била
да бъде разбрана". Колчем тази литература благоволява да се
занимае не с унилите, изтънчени, безсмислени и скрито порочни
дворянски гнезда, а с възлюбленото от народниците простолюдие, то
се нахаква на такива едни сокаци от мрак, невежество, глупост,
злоба, безнравственост, израждане и мракобесие, че се превръща в
литература на ужасите.
Това, че за
разлика от готическите измишльотини, руският ужас е пропит не с
килиен мухъл, а - както e при Чехов, например - с миризмите на
руска кухня, което означава картофи и картофи плюс каша във
времена на изобилие, от това че ужасът е делничен и обикновен, той
не става по-приемлив, тъкмо напротив, става по-отблъскващ и
безотраден, тъй като отразява една истинска действителност.
Максим Горки
(преди да стане сталинска подлога) се опитва да го смекчи
донякъде, описвайки изродените образци на тази действителност със
съчувствие и разбиране, без все още да си дава сметка доколко
изплувалите от дъното й чудаци, смотаняци, пияници и
нехранимайковци не са случайна и живописна обществена утайка, а
неизбежен и груб съсирек на една прокоба, при чието сбъдване две
еднакви по кръв и раса, но чужди по светоусещане нации ще се
самоизтребват безмилостно.
И в България по
същото време са живели заедно две нации, две религии и две
различни по кръв народности, които нерядко са се сблъсквали. Но те
поне са се познавали и са общували, достигайки след вековно
съжителство до някои наистина смислени съвместни ценности (извън
кьопоолуто и бабаитлъка, познат сега като мачизъм).
Една от тези
ценности кара бягащите от руската армия турци ДА ПРОДАВАТ СВОИТЕ
ИМОТИ НА БЪЛГАРИТЕ, а не да ги зарязват. Защото пък българите от
своя страна СА КУПУВАЛИ ТУРСКИТЕ ИМОТИ, а не са ги грабили
отмъстително, въпреки петвековното “робство”, въстанията,
еничарите, омразата, трите вериги роби и жалостивите песни. И
двата народа някак са почувствали, разбрали и приели, че по тия
земи от древни времена още важи старият римският закон за
неприкосновената и свещена частна собственост.
Може би е
донякъде наивно и дори мистично предположението, че двете
народности са приели някои отколешни и доказани ценности, защото
са уседнали до самия пъп на земната цивилизация – Византион,
Константинопол, Цариград, Истанбул.
Но все пак
хилядолетие и половина културен, обществен и държавнически опит на
гърци и римляни не ще да е минал съвсем напразно. Все ще да са
привзели нещо от него първо българските, а после и турските
варвари.
Съвсем напразно обаче могат да преминат две
хилядолетия из азиатските степи. Времето там се върти в кръг и не
стига доникъде.
Също като
конниците, които се местят от ливада на ливада, от степ на степ,
пък после се връщат при първата ливада, щото междувременно там пак
е изникнала трева. При такива племена няма частна собственост.
Земята е на всички, което значи на никой. После си я присвояват
царят и слугите му.
И чак в края на
деветнайсети век всемилостиво биват удостоени със земя и милионите
роби. Които, също като социалистическите селяни от пловдивското
село Цалапица, отначало не я щат, защото не знаят каква да правят
с нея. После тъкмо се понаучават да я обработват, и Сталин им я
взема. Без покупко-продажби, разбира се. С немислими за
балканските държавици изстъпления и масови убийства, които
преобръщат всички познати човешки, Божи, пък и природни закони.
А точно
върховенството на закона и равенството пред него е една споделена
споделена от турци и българи цивилизационна ценност (на Запад тя е
призната само от англосаксонските нации донякъде), която прави
поносимо вековното им съжителство. Не че тук съдиите са били
неподкупни (къде ли пък са). Но са могли да бъдат подкупвани и от
български чорбаджии. Не че са били чак толкова безпристрастни. Но
поне са били длъжни да бъдат. “Криво седи, право съди стар кадия“
- казва народът, макар че всъщност, следвайки обичайното си право,
е прибягвал до кадийско правосъдие само в извънредни случай. При
изнасилвания и убийства, например.
В народните ни
предания има доста разкази за отвлечени, потурчени и насилени
българки. Но това са били изключения, разтърсили хорското
всекидневие, и затова възпети в покъртителни, жални или вълнуващи
песни и предания. Нищо подобно няма в литературата, песните и
преданията на западните царщини.Не че там висшестоящите не са
изнасилвали девици, макар това да е било почти невъзможно,
доколкото една тамошна мома трудно би устояла на обкичения с
шарена перушина и лъскава железария рицар (те и досега го чакат
дойде в образния смисъл на думата). Но там нещата се решават
делово. За изнасилване на селянка феодалът плащал от три до десет
франка. За убийство - 30 франка. Толкоз.
Пито-излюбено- платено.
Няма как да
отпочнеш завладяващо стори или сага с оновамити “Какво е чудо
станало”. Никакво чудо не е станало. За да стане чудото, е
трябвало някой рицар като маркиз дю Ре, Синята брада, например, да
изпотрепе сумати жени, включително немалкото си собствени, да
изколи стотици пеленачета, да писне от него мало и голямо, че чак
тогава да го дадат под съд. В голямото източно царство пък
дворяните по закон са си разполагали с цели села Машенки за полово
възпитание на синовете и за каквото им хрумне.
По българско и
турско такива рицари, спахии, бейове и дворяни са били
невъзможни.Тук велможите отговарят пред кадията и корана наравно с
читаците и гяурите. Законът се заобикаля, разбира се (като че ли
сега пък не се), но го има.
И е еднакъв за всички.
Тукашните
държави са изначално демократични. Няма съсловия както в Русия и
Франция. И революции няма как да се получат.
Революцията на
младотурците е съвсем друго нещо. Българските
национално-освободителни движения - също. А истинските бунтовници
– Ботев, Левски и Стамболов, за разлика от книжния Вазов, никак не
са се прехласвали от Русия, нито са се надявали да дойде дядо Иван
да ги освободи. Тъкмо обратното. Малцина знаят точните думи на
Левски (криеха ги социалистическите даскали), но те са, че след
освобождението на България, той ще отиде да освобождава Русия, тъй
като там бият народа повече, отколкото в турско. Ботев пък,
колкото се гневи на турските зулуми, толкова и на “миризливия
казашки ботуш” (и това го криха соцдаскалите).
Политиката на
Стамболов за откъсване от Русия и сближаване с Турция също никак
не е случайна. Разбрал е големият държавник накъде върви светът и
кои са истинските му ценности. Така на Балканския полуостров се
появява една нова държава, която се стреми и успява да вземе
най-доброто и от византийската, и от ориенталската, и от
европейската цивилизация. И която започва новия си живот с мощен
икономически, културен и държавен разцвет.
Сега биха го
нарекли “бум”. И биха обявили България за балкански тигър. Или
лъв. И това определение не би било пресилено.
Новата държава е
земеделска държава. И в основата на българското чудо е
земеделецът, съхранил и пренесъл през времето основните човешки
добродетели, нравствени правила и ценности
Той няма нищо
общо с нещастния, жалък, впиянчен, принизен, мързелив и покорен
мужик.
Българският
селянин е работлив и упорит. Хитростта му подсказва да се
преструва на глупав. Той наистина не притежава блестящата и празна
духовитост на европейските салони, нито с разточителната образност
на ориенталската мъдрост.
Неговата е прикрита.
Но колкото и да
прикрива ума си, не може да прикрие наличието на ония два грама от
него, които му помагат да се договеди, че никой султан, крал или
цар не дава току-така безплатни кредити и не повишава пенсии. Нито
незабавно, нито бавно, нито несимволично. Символично понякога
може. Много добре знае селянинът, че пенсията може да си изработи
единствено самия той. Знае също, че при царя не е така. Царят и
ден не би царувал без неговите данъци. Затова не си прави кумири и
разчита само на себе си. Разбира, че всички се нуждаят от хляба му
и зависят от него, а той не зависи от никого. Оттук е чувството му
за свобода. И оправданата гордост. Макар гордостта му да стига до
глупаво честолюбие.
И злоба.
И завист.
И какво ли не
още грехове.
Но всички те са
простими. Защото той е дълбоко нравствен. С нравственост, която не
е внушена от неделната проповед на кюрето, нито от попското
мънкане, а е родена от опита и сърцето му. Вярата му изглежда
малко битова и леко езическа, но е изстрадана. Може би затова си
позволява да упреква и Господ понякога. С основание май...
Така е описан
българският селянин в старата ни литература. И такъв си е бил.
Едновремешните писатели не са лъгали. Нямало е кого и защо. Не са
се надявали да впечатлят висшата образована прослойка. Нито да
забогатеят. Нито пък е трябвало да угодничат на комунистически
цензори. Писали са, защото са имали сърце и умение. И са създали
чудесни неща.
Като повестта
“Жетварят“ на Йордан Йовков, например. Може би най-хубавата проза,
написана някога на български език.Само че тази повест в
социалистическите училища не се изучаваше. Нито писатели като Т.
Г. Влайков, П. Ю. Тодоров или Георги Райчев (за последния май вече
никой не се сеща). От всички увлекателни, своеобразни, неповторими
и завладяващи повести и разкази за българския селянин,
комунистическите агитатори избираха само онези, които ще го
принизят до жалък и експлоатиран от лошите капиталисти нещастник.
Защото той е
трябвало да бъде съсечен и изкоренен. По сталински. Като съсловие,
като мисловност, като светоусещане и като възможност за съпротива.
Трябвало е да
бъде прикрита неговата същност на създател и крепител на
цивилизацията. Защото самата цивилизация е трябвало да бъде
унищожена. За да дойде на нейно място друга цивилизация с друг вид
култура – непонятна, страшна и чудовищна, привнесена от близко по
кръв, но варварско племе.
Култура, която
само за няколко десетилетия държавно насилие се просмуква в бита,
в кожата, в мислите и в съзнанието на хората. За да стане
приемлива, за да стане ежедневие и дори необходимост.
Това е културата на текезесарите.
Тя няма нужда от
величието на земеделеца. Той вече не е човекът, стъпил здраво на
земята, около когото се върти целият свят със своята суета, със
своите суматохи, със своите стихии и със своите богове. Заменен е
с други хора. Те са чудаци, смешници, особняци, чешити, смотаняци
и загубеняци.Те нямат опора, земя, корени, род, достойнство и
вяра. Готови за да хукнат след всяка суматоха, зрелище и сеир,
които им предлага изменчивото битие.
Това са селяните
на Йордан Радичков.
Всъщност това са
старите, изплували от дъното отрепки и изроди на Максим Горки.
Само че доизкусурени, донагласени и безобидни. Те не пият, не
крадат (че то да краднеш от текезето хич бива ли да се нарича
кражба) и не се бунтуват, за де не стряскат комунистическата
върхушка. Да си каже тя великодушно “Абе тия селяци не са съвсем в
нормата, не са баш трактористи и ударници, ама пускай да се чете,
да дадем малко свобода на интелигенцията, че да не вряка“.
А интелигенцията
се налива из луксозните кръчми (най-вече в Руския клуб) и се
самооблащава, че била надала негодуващ вряк срещу нещоси.
И се чуди защо
Западът не земе да я награди некой наш писател с некоя Нобелова
награда.
Та нима малко се
пънат те да забавлява тамошните ценители с всякакви прелюбопитни
балкански същества. И току земе някой, та предложи Радичков за
нобелист. Ама завистливият Запад все не ще да я даде пустата му
Нобелова награда.
И добре, че не ще.
След като Йордан
Йовков не я получи, по-добре никой да не я получава. Защото ако я
беше получил Радичков, читающият свят щеше да се забавлява с
неговите особняци и да си мисли, че българският селянин е нещо
средно между полуидиот, осмогърба камила, дромадер, кашалот и
непризнат откривател на топлата вода.
Макар че
Радичков може да не е пък съвсем съчинил своите невъзможни селяни.
В Цалапица май наистина се намират такива. Като доказателство за
израждането. За победата на варварството. За срутването на една
вековна цивилизация. Градена от стотици поколения. Срината от
едно. В един все още неописан докрай сблъсък. Който външно може да
е протекъл тихо и незабележимо. Примерно така:
Седи
земеделецът, старейшината на рода пред дома си, а около него са
синовете, снахите, зетьовете, дъщерите и внуците му.
Социалистическата индустриализация все още не ги е погнала към
града. Никой не обръща внимание на стареца, никой не се съобразява
с него.От него нищо не може да се наследи. Всичко е дал в
текезето. Притежава само една жалка пенсия, която всеки момент
Вълко Червенков ще повиши незабавно и несимволично.
Старецът се
заслушва в разговорите. Кого бил нахокал председателят на
текезето. Как трудоденят щял да стане от шейсе на деведесе
стотинки. Как снахата се изхитрила да открадне три чушки от
кооперативното.
Старецът мълчи.
Може би си припомня своето достойнство, величие и свобода. Може би
се гневи, може би скърца със зъби. Никой не знае. Той нищо не
казва. Около него се чувства обаче една неизказана, ненаписана,
неразбрана и несподелена мъка.
Но няма
нобелисти наоколо, за да я видят и да я опишат. Няма въобще
никакви писатели. И интелигенция няма.
Всъщност няма
нищо, абсолютно нищо.
Само пустота... |
