|
|
Слушам
назидателния глас на г-н Местан по радиото от Народното събрание и
с удивление научавам в какво иска да ни убеди видният депутат - че
като
получат в ръцете си безплатни учебници, малките турчета у нас
изведнъж, като с магическа пръчка, ще преодолеят трудностите си в
училище. Думите на депутата от една страна много ми напомнят
тайнствените заклинания на нашия величествен премиер отпреди
четири години, отправени към онези, които, макар днес да са силно
намаляващи, все още му “верват”, а от друга – на брътвежите сред
левичарите, които искат да "поверваме" в още по-големия абсурд -
че по принцип е възможно и необходимо да има нещо като безплатен
обяд.
За себе си мога
да кажа, че завърших с отличен успех не само основното, но и
средното си образование почти без собствени учебници. И след като
завърших и инженерство само на лекции, ме взеха в трудови войски.
Защо там, а не в офицерска школа, е тема за друг разговор. В
продължение на две години бях писар на ротата и преподавател по
двигатели и автоконструкция в школа за подготовка на шофьори и
автокранисти. По този начин държавата пестеше от заплатите на
двама щатни офицери, а аз можах да опозная отблизо моите курсисти
- български турци, българомохамедани и тук-там по някой циганин.
Задължителното
по закона изискване за тях беше да имат свидетелство за завършено
основно образование. Огромната част от свидетелствата за завършен
осми клас на курсистите обаче изглеждаха като по калъп. Отгоре
додолу с оценки “среден” и само по физическо възпитание, като за
цвят, се мъдреше “отличен” или “много добър”.
Силни ще останат
за мен първите ми спомени като преподавател, когато установих, че
е изключително трудно да преподаваш, макар и елементарни знания,
отнасящи се до коляно-мотовилковия механизъм, за устройството на
карбуратора, за охладителната система на автомобила, за ресорите и
амортисьорите, пред аудитория от хора, за които законът на Паскал,
теоремата на Питагор и откритието на Архимед бяха абсолютно
непознати. С огромно разочарование установих, че тези млади
момчета, в чиито очи аз бях авторитет заради ефрейторската
нашивка, можеха да използват само елементарни аритметични
действия. Толкова, колкото да си купят цигари и вафли от лавката,
без да ги излъжат.
Постепенно с
голямата част от тях станах приятел, защото бяхме принудени да
бъдем непрекъснато заедно в рамките на поделението. Спомням си с
добри чувства някои от курсистите - Мюмюн, Тахир, Дауд, които със
своята неподправена откровеност ми споделяха, че като малки са
посещавали училище до втори или най-много до трети клас. А по
въпроса за свидетелството - с тройките отгоре до долу, ми
обясняваха как бубайко заклал една овца (две мисирки, пет
кокошки), занесъл я на директора на училището и той издал
документа. Между тях имаше и природно интелигентни хора, които, за
съжаление, се затрудняваха да прочетат гладко текст от български
вестник, а още по-трудно разбираха смисъла на прочетеното. Тези
хора лошо говореха българския език, с акцент и с малък набор от
думи. Всъщност, имах си работа с полуграмотни хора, които бяха
дошли само да получат занаят.
Днес се замислям
за това, че сред малцинствата има много интелигентни деца, които
фактически не получават т.нар. задължително основно образование,
остават да тънат в невежество и търсят начин да напуснат родината
си.
Замислям се и за
това, че в Северна Америка живеят представители на повече от 40
нации, които изповядват два пъти по толкова религии, които на
битово равнище ползват своите езици. Но същите тези милиони хора,
включително и българи, когато общуват извън своите етнически
групи, говорят на английски, учат на английски, чувстват се
американци и даже воюват за Америка в защита на обединяващата ги
нация. Показателно е, че подобен модел винаги е бил валиден за
нашите евреи и арменци, които са приемали българския език като
обединяващ национален език. Между другото виждали ли сте някъде у
нас евреин или арменец да кòпа? Никога! Те са златари, часовникари
или търговци от миналото, а днес – предимно високообразовани люде.
Докато нашите турци и българомохамедани, като че ли, отколе живеят
с мисълта, че са орисани да бъдат черноработници - отглеждаха
картофи, садяха тютюн, копаеха в мините или трошаха камъни по
пътищата.
По времето на
правешкия хитрец турците у нас бяха хвърляни от едната в другата
крайност. Веднъж със специални преференции при приема им в
училищата, друг път с унизителното им преименуване и накрая със
срамното “екскурзионно” изгонване. Днес за тези хора остана само
“привилегията” да отглеждат картофи и най-вече да кòпат, садят,
плевят, поливат, берат, нижат и сушат световно узаконената дрога -
тютюна. Накрая на всяка година, след много безотраден труд, те пак
нямат гаранция, че някой ще им купи стоката.
Смятам, че за
проблемите на българските турци в сегашно време имат определена
вина и шепата техни самопровъзгласили се в последните години
„лидери”, които, като по правило са високообразовани, владеят
добре и турския, и българския, а понякога и още някой друг език.
За съжаление, преобладаващата част от тези лидери са обременени
със своята зависимост от специалните служби на комунистическото
минало. Освен това, в общественото пространство се натрапва
впечатлението, че турските лидери у нас желаят мнозинството от
техните сънародници да останат в своето състояние на невежество и
самоизолация. Така лидерите винаги ще имат подръка достатъчно
неуки и безпросветни гласоподаватели, които могат да бъдат лесно
манипулирани, “верващи” на чудеса и шарлатани. И затова никак не е
чудно, че обремененото от историята, от своята религия и от своите
лидери турско малцинство продължава да се държи консервативно и
консолидирано в своето упорито нежелание да наложи на децата си,
че първото условие за постигането на просперитет се корени в
доброто владеене на официалния език на нацията. А както е известно
език се учи най-добре в ранна детска възраст.
Крайно
необходимо е нашите сънародници от турския етнос да бъдат
информирани, че е невъзможно техните деца, които до седмата си
година почти не говорят на български, когато попаднат в училище,
където се говори на езика на нацията, да настигнат своите
връстници.
Човек, който не
знае официалния език на нацията - и цяла библиотека с книги да му
подариш, е все едно да подариш на слепия телевизор или на глухия
радио. Вярно е, че книгите и интернет-технологиите са врата към
света, но езикът е ключа, с който можеш да отвориш тази врата.
Иначе, някои от нас ще останат в душното помещение, а останалите,
заедно със събитията, ще тръгнат с бързи крачки към по-доброто.
|
