Нашето
висше образование видимо боледува. Основeн проблем е неговата
ненужна масовизация. Не е необходимо да се анализират
задълбочено причините, довели до това състояние, защото те така
или иначе са известни и само със споменаването им някои наши
"масовици" започват да негодуват.
Ние продължаваме да бълваме
висшисти, които не могат да си намерят работа. В същото време
митът, че българските специалисти са много търсени в чужбина,
остава неизтребим. С изключение на част от нашите програмисти,
строители, музиканти, художници и още някои, които до голяма
степен дължат своята квалификация на дарбата си, останалите нито
ги търсят, нито дори им признават ценза. Това, че някой българин
е "пробил" на Запад, е не толкова заради образованието, което е
получил в някой наш световнонеизвестен университет или колеж, а
най-вече защото е бил свестен и упорит човек. Заради това няма
причини за особена гордост от факта, че мнозина наши лекари
например работят в Африка, защото същите хора, отивайки в
Америка със своите дипломи, в продължение на години сменят марли
и бинтове, слагат подлоги и се явяват многократно на изпити с
конспекти по няколкостотин въпроса, надявайки се, че в един
светъл за тях ден ще дойде моментът, в който ще бъдат третирани
като дипломирани специалисти.
Следователно по-добре би било да
обучаваме по-малко, но по-качествени висшисти. Трябва да се
признае, че при създалата се ситуация решението на тази задача е
трудно, но не и невъзможно: Народното събрание трябва да приеме
един нов Закон за висшето образование, в който хора с ясна визия
и силна воля, използвайки рационално законите на някои други
страни (например закона за висшето образование на Австрия), ще
трябва да опишат и фиксират институционалната система на висшето
ни образование до факултет включително.
В този смисъл се налага да бъдат
дефинирани отново някои основни понятия като университет,
специализирано висше училище, факултет и колеж. Целесъобразно е
университетът да бъде първостепенен разпоредител на средства от
държавния бюджет и да провежда обучение във всички научни
области. Специализираното висше училище да има статут на
второстепенен разпоредител. Факултетът трябва да получи
финансова самостоятелност в рамките на метрополията, а колежът
може да бъде обособен само като звено от някой университет или
водещо висше училище. Спазвайки схемата - по един университет на
един милион население - за България са достатъчни пет
университета. Примерно по два в София и Пловдив, плюс един във
Варна със съответните минимизирани по брой факултети и колежи.
Единият от софийските университети
с преобладаващо хуманитарна насоченост се е утвърдил както у
нас, така и в чужбина от времето на третата ни държава. Вторият
софийски университет е целесъобразно да бъде с технологична
насоченост и той би трябвало да обедини всички софийски
технически и технологични висши училища, които сега се кичат
твърде неуместно с наименованието университети. Аналогична би
могла да бъде схемата в Пловдив - един хуманитарен и един
например агротехнологичен университет. Варненският университет
трябва да бъде непременно съобразен с дадената ни от Бога
благодат - морето и всички произтичащи от него дейности. Групата
специализирани висши училища трябва да включва такива, които са
разположени в градове, в които трайно живеят и творят достатъчно
и качествени местни хабилитирани преподаватели. За останалите
сегашни филиали и департаменти, които не биха могли да покрият
целенасочено въведени високи ограничителни норми в един нов
закон, е целесъобразно да бъде определен разумен срок за тяхното
закриване, както и да бъдат предвидени съответните мерки за
покриване на последиците от този акт.
Ролята на реформатори в областта
на висшето образование се пада на хората с дясното мислене. При
едно следващо тяхно управление те са длъжни да проведат една
стойностна реформа в тази толкова важна за обществото ни област.
В тази връзка е необходимо да бъде преосмислена прословутата
автономия на висшите училища, структурата на факултетите и
катедрите. Необходимо е да се преосмисли и функцията на
Националната агенция за акредитация на висшето образование,
защото се вижда, че със сегашната си дейност тя не може да
оптимизира системата.
Важен се явява въпросът за статута
на асистента. Може би ние сме едно от малкото изключения по
света, където до пенсия достигат главни асистенти - хора, които
не намират себе си в рамките на преподаваната от тях наука и за
повече от 30 години не защитават докторати. В този смисъл е
целесъобразно да бъде оценена структурата на немската катедра,
където асистентите са едновременно и докторанти, приети с
конкурс и назначени с временен договор. Съществен е и въпросът
за необходимостта от двете сегашни научни звания (всъщност
длъжности) за хабилитираните лица - доцент и професор. Налага се
да бъде решен окончателно и въпросът за необходимостта от
правенето на втори докторат за достигането до сегашното звание
професор и наличието на паралелната вратичка - хабилитационен
труд, създадена в "розовото" минало специално за партийни
секретари. Разбира се, че прословутият наш Закон за научните
степени и звания, в който все още се мъдрят понятия като
"социалистическо развитие на страната", "политически (разбирай
прокомунистически) качества на кандидатите за научни звания" и
"научен работник", трябва да бъде преработен като самостоятелен
или имплантиран с ново съдържание в един нов закон за висшето
образование.
И накрая: без създаване на
ефективна наука и технологии в рамките на висшите училища при
задължително участие на студентите и в сътрудничество с бизнеса;
без реформа в специализираните структури на науката, където
сътрудниците, без да имат педагогическа дейност и работа със
студенти, се кичат с престижните звания доцент и професор, ние
ще продължим да стоим в позата на щрауси - с глави пясъка, и да
затъваме в блатото на псевдоучеността.
Акварели - лято '2003
>>
- - - - - -
*
Заглавието е на "Още инфо"
