|
|
Чува
се напоследък, че във връзка с годишнината от освобождението ни от
турско робство, може да бъдем ощастливени с височайшето посещение
на президента на Русия Путин. Струва ми се, че за това не е избран
най-подходящият момент. Путин няма харизмата на папата, а и не
може да се смята, че със своята визита ще подпомогне декларираните
от нас евроинтеграционни намерения. В България има достатъчно
трезвомислещи хора, за които конкретната дата 3 март е свързана не
толкова с признателността към хилядите незнайни руснаци, украинци,
финландци, румънци и българи, загинали в името на нашата свобода,
но най-вече с рождения ден на императора Александър ІІ, т. н.
Освободител. Заради това голяма част от българската интелигенция
смята, че датата 3 март не е най-подходящата за национален празник
на България. В двустранните ни отношения руската страна винаги е
изтъквала славянското родство, пренебрегвайки активния български
фактор при формирането на нашия етнос. Руснаците изтъкват общия
произход на езиците ни, но не искат да признаят заслугата на
малкия български народ за азбуката, която до днес ползват. Днес
руските политици изтъкват обединителната стойност на
православието, но вече не си спомнят, че доскоро бяха войнстващи
атеисти. Същественото в нашите взаимоотношения, обаче, което
руските управници нито изтъкват, нито признават, са вечните
имперски интереси на Русия за излаз на "топло" море. В центъра на
тези интереси сме ние българите, с населяваната от нас
стратегическа територия, заради която, всъщност, те толкова
упорито ни освобождаваха. Мнозина българи са наясно по този
въпрос, но, за съжаление, руското лоби у нас все още е достатъчно
витално, за да поддържа контингент от нискочели "слагачи", които
имат склонността да верват на всякакви освободители и бащици.
Имаме си и достатъчно много келепирджии, свързани с пъпната връв
на българо-съветската дружба, които са бъркали навремето в кацата
с меда и за които е в сила вовеки заклинанието: В Россию надо
только верить!
От
някогашните посещения на руските държавни и партийни величия са ми
останали многозначителни спомени. Един от тях е от времето, когато
строях семейното си жилище и много ми трябваха тухли (при
"развития" социализъм такива неща не се намираха както сега). Чух,
че в квартал "Надежда" мога да си набавя тухли "на старо" от
постройки, които се разрушаваха в момента. Когато се озовах там се
оказа, че разрушават стар квартал от едноетажни къщички с
дворчета, построени някога от бившата италианска фабрика "Фортуна"
за нейните работници. Цигани пренасяха и сортираха тухли, а
фадромите изравняваха терена и вадеха от корен цъфнали дървета.
Там разбрах, че мероприятието е във връзка с предстоящото
посещение на Михаил Горбачов, който щял да мине по близкия надлез,
поради което старият квартал, за да не подразни погледа му,
трябваше да се превърне в зелена градинка. Доколко той би
забелязал тези старания е друг въпрос, но в случая вероятно
някакъв активист беше задействал типичния тоталитарен подход: няма
квартал - има "потёмкинские сёла".
По
това време селският хитрец от Правец се беше "снишил" и, в името
на това да се задържи още на власт, беше готов да направи какви ли
не щуротии, включително и да изравни със земята каквото си поиска.
Изглежда, обаче, предчувстваше, че вече му "кроят шапка". Това се
усещаше и в обществото, в резултат от което се появи римуваният
виц за трите целувки между партийните величия: "Свален ли съм? /
Не си. / Мерси!".
Ритуалният спектакъл се разигра и при посещението на Горбачов, но
хората вече чувстваха, че човекът с белега на челото е "от друго
тесто" и е готов по свой начин да промени света в името на
спасяването на империята. Горби беше и си остава интелигентен и
образован човек и политици от ранга на Маргарет Татчер му имаха
уважението, макар че все пак си беше генсек. Впрочем, нашият
генсек пред него изглеждаше като кочияш.
Сега
ще ни дойде на гости настоящият президент на Русия и бивш кагебист
Путин. Впрочем в Русия изглежда все още да си кагебист звучи
гордо, вероятно защото останалата маса нещастници се страхуват от
теб. У нас малцина кадесари си признават, че са такива и още
по-малко са тези, които се гордеят с това. Множеството наши
кадесари крият своята принадлежност и очевидно не могат да се
разплетат от кълчищата, в които здраво са се оплели. Засега никой
не ги и притеснява да го правят, особено сегашните управляващи.
Трябва да се признае, че това правителство освен "чудесата", които
обеща, не позволи и косъм да падне от главата на нито един човек
на бившата държавна сигурност. Все пак, да си кадесар у нас вече
не е така престижно, не е за пред хората. Днес тази категория люде
се държат в обществото ни като къртици - потайни, подмолни, но
силни и безконтролни, защото парите на държавата са у тях и
посещението на Путин не ги предизвиква към размисли.
Прочие, ако сега руският президент идва като при равноправен
партньор, уважавайки нашия суверенитет и отнасяйки се с разбиране
към нашите интереси - добре дошъл е. Ако, обаче, започне да ни
размахва пръст за НАТО, за въздушните коридори на натовските
самолети и за нашата интеграция с Европейския съюз; за нашето
"незачитане" на руските интереси, горивата, АЕЦ-ите,
Булгартабаците и руските имоти у нас; за репарациите, които,
според някои руски представители, им дължим от войната, в която те
ни въвлякоха преди половин век и в която 30 000 българи отидоха
нахалос и, ако в чест на Путин, започнат, както някога за други
негови предшественици, да се правят зелени градинки, наколенки и
да се разменят показно "братски" целувки - мерси! Значи не сме се
променили много от времето на Тато.
Между другото, наскоро, когато минавах през надлеза "Надежда" в
посока към Илиянци, погледнах по навик надясно към градинката,
сътворена за броени дни в чест на Горбачов. Всичко беше потънало
в кал, а боклуците бяха в изобилие. Хоризонтът се засенчваше от
огромни магарешки тръни, стърчащи като символи на вечната и
нерушима дружба, която, според един друг наш бащица, ни беше
необходима като слънцето и въздуха. |
