|
Докладът-писмо на финансовия министър Милен Велчев, в който
той тръгна да обсъжда проблемите на българското образование, е
парадокс. По ред причини. Най-малката е, че Милен Велчев е
финансов министър и елементарната колегиалност изисква да не
си присвоява чужди роли. Неслучайно веднага се заговори за
някакъв свръхплан, според който той помагал на Симеон
Сакскобургготски да се отърве от ненужни министри, единият от
които е Игор Дамянов. Ако това е истина, излиза, че сега други
министри от кабинета би трябвало да пишат писма (този любим на
лидера на НДСВ жанр) за министерствата на Церовски, Богоев,
Абрашев, Петканов. Подобен аргумент, разбира се, изглежда
смешен. И без Милен Велчев е ясно, че един от най-големите
провали на управлението на НДСВ е тъкмо в образованието. За
три години първо Владимир Атанасов, а после Игор Дамянов не
можаха да измислят какво да правят с матурите, как да се влиза
в гимназиите, кога да са изпитите. Провален беше заемът по
Световната банка за модернизация на средното образование,
опорочиха се и се корумпираха кандидатгимназистките конкурси,
както и конкурсите за учебници. Децата, родителите, учителите,
медиите обаче знаят това и без намесата на Милен Велчев, който
на всичко отгоре не е премиер на България, въпреки очевидно
вакантното място.
Втората теза, която упорито се
лансира, е, че Милен Велчев си прави личен ПР. Склонна съм да
приема това. Още повече че българските политици най-после
разбраха, че образованието не е безинтересна тема и че с него
също се печелят избори. Не е нужно да напомням за успешната и
заложила на образованието кампания на Блеър, да кажем. Когато
човекът, който в очите на гражданите, е ковчежникът на
държавата, обещае някакви неща, има по-голям шанс да му
повярват. Може би ни предстои година, в която сега пък Милен
Велчев ще обещава чудеса, кой знае.
Естествено, винаги допустима е и
възможността за някакво прозрение и благородни намерения, но
защо ли този аргумент не ми е убедителен. Паметта ми не е
толкова къса и си спомням, че финансовият министър започна
мандата си със скандали с ректора на Софийския университет, с
ректорите изобщо. Писа писмо до Боян Биолчев, в което рязко
отсече, че образованието не е приоритет за НДСВ. Заради Велчев
Софийският университет организира протестни шествия и обикаля
около Народното събрание - нещо, което не се беше случвало от
времето на Виденов. А има и още един недотам известен факт.
Дебатите на Софийския университет с финансовия министър съвсем
не са приключили. На своето последно заседание Съветът на
деканите в СУ е взел решение за ефективна стачка в началото на
учебната година, ако Милен Велчев не изпълни конкретни искания
на университета. Та действията на Милен Велчев приличат малко
и на изпреварващ ПР, защото една евентуална стачка в Софийския
университет може по никое време и да свали НДСВ. Защото такъв
е опитът на този университет със стачките - падат
правителства, не отделни министри.
Колкото до самия доклад, той
също е парадокс. От една страна, констатациите в него са
верни. Хората, които са го подготвяли, щедро са преписали
експертите, които от години тиражират аналогични тези. И в
това няма нищо подсъдно - нормално е политиците да се опират
на становищата на професионалистите.
Отвъд популярните твърдения,
които обаче този път излизат от устата на политик от
управляващото мнозинство, какво ни казва Милен Велчев? Че
трябва да се заделят пари? Кой да го направи? Че държавата
трябва да администрира образованието? Толкова безспорна ли е
подобна идея? Не е ли време държавата да се оттегли поне от
висшето образование? И да се ангажира най-вече с качеството на
нормативната база и с контрола върху качеството на
образователния продукт. И най-сетне, Милен Велчев предлага
споразумение за дългосрочни инвестиции, което да се базира на
някакъв национален консенсус. Такъв консенсус преди седмици в
интервю в “Капитал” той предложи и в областта на икономиката и
социалната политика. Защото лявото и дясното трябвало да се
сговорят. Още малко, и Милен Велчев ще изтърси като Лучано, че
от партиите няма нужда. По-нормално би било Велчев, вместо за
консенсус, да говори за памет на институциите, която памет да
гарантира, че няма всеки път да се започва от нулата. Но тъкмо
в образованието НДСВ не може да се похвали с подобна памет.
Иначе като финансист Велчев добре знае разликите между лявата
и дясната политика. Такива разлики има и в образованието и те
не могат и не трябва да бъдат заличавани. Защото са важни с
отликите си, защото хората, за да участват в политиката,
трябва да могат да избират. Точно в областта на финансирането
лявата и дясната политика в образованието са диаметрално
противоположни. Лявата следва модела на социалистическото
бюджетиране, който е разходно-покривен. В него действат
количествени индикатори - брои се колко са училища, колко са
учители, колко са ученици и срещу тези бройки, както и като се
отчете материалната база, се отпускат средства. Това е порочна
практика, защото тя не обвързва финансирането с резултата. А
дясната идея предполага финансирането да е обвързано с
качеството. И изискването на ЕС е за програмно бюджетиране,
което ще рече, че пари се дават за дейности. Така много
фиктивно съществуващи училища и университети ще бъдат закрити,
а инвестициите в добрите ще се увеличат.
България не се нуждае от единна
стратегия за развитие на образованието, а от ясни реформи,
които да направят програмите съвременни, подготвящи личности,
а не зубрачи, децата и учителите партньори, родителите,
ангажирани през настоятелствата, а висшите учебни заведения -
реално конкуриращи се не само помежду си, но и с презумпцията,
че след няколко години българските деца ще могат спокойно да
избират училища и университети в ЕС. И за да изберат да
останат в България, трябва да им се гарантира, че ще са
конкурентоспособни на връстниците си по света.
|
