Андонов. После оглавява “Актуална антена” до закриването на дирекция “Публицистика".

Минава във вестникарския бранш. Заместник главен редактор е на в. “Столица", после е заместник на Иво Инджев в “Експрес”. Три години е заместник главен редактор на “Демокрация”. Включва се в предизборния екип на Петър Стоянов през 1996 и след победата на президентските избори става секретар на президента по вътрешна политика и връзки с медиите. След 2001 г. се връща в “Демокрация” като политически наблюдател. След спирането на “Демокрация” отива в “Кеш”, където е заместник главен редактор.

Доколко полезно ви е сега в журналистическата работа това, че сте били в екипа на президента Стоянов?

- Изключително полезно, защото съм от не толкова многото хора, които са видели нещата от двете страни. По принцип журналистите трябва да бъдат критично настроени към политиците, особено към тези, които са на власт. Но когато видиш нещата и от другата страна, разбираш, че не са толкова елементарни, колкото си мислят някои, че има неща, които не трябва се казват в пряк текст, че често работата говори сама за себе си. Просто видях кухнята на едно доста високо ниво. Когато човек вече има този поглед и се върне към журналистиката, е много по-внимателен и се старае да анализира нещата доста по-дълбоко, отколкото преди това.

Връщам ви сега много преди това, в телевизията отпреди 10 ноември. Доколко журналистите в единствената държавна телевизия тогава имаха свобода да си избират темите и доколко имаше цензура?

- Цензура имаше, но повече играеше роля автоцензурата. Системата беше така построена, че ако не се съобразиш с изискванията на този над теб, просто гърмиш. Но много зависеше и кой ти е началник. Петър Кожухаров налагаше много строги правила в новините. На водещите например разрешаваше три стойки в кадър - ръката - допряна до главата, двете ръце - кръстосани отпред и едната ръка отпред, а другата долу. В публицистиката имаше повече свобода, защото нещата бяха по-диференцирани. Няма да забравя как влизам веднъж в студиото за предаване на живо и нямам нито един подпис върху сценарен план или сценарий. А на живо се влизаше след подпис-разрешение върху цял куп документи. Питам Васил Марков как ме пуска. А той ми казва: “Не ти ли е ясно, че ако изгърмиш, гърмя и аз?”

Оттогава не сте се връщали в телевизия. Мислите ли си за това, че вестникът е по-малко популярна медия от телевизията, и иска ли ви се да се върнете на екран?

- Вестникът е по-аналитичен, дава възможност да изложиш по-спокойно мислите си, да бъдеш по-задълбочен. Като популярност обаче, като въздействие върху обществото телевизията си е най-мощното средство. Колкото до изкушението да се върна на екран, то е едно, реалностите са други. В България не знам коя дебела глава е решила, че всички водещи трябва да бъдат много младолики. Това го приемам напълно за репортерите, но в големите световни телевизии не можете да видите аналитици и коментатори на двадесет и няколко години. Тук въпросът е за доверието от страна на зрителите. За да вярват, те трябва да виждат човек, който е натрупал по-голям опит, по-голям обем знания. Но тук това още не се е наложило. Затова се съобразявам с реалностите.

При толкова много телевизии, ефирни и кабелни, има ли глад за истинска публицистика?

- В сериозните телевизии, а те са много малко, публицистика има и тя се гледа. За другите телевизии основното е да печелят. Не смятам, че на тях публицистиката може да им донесе успех.

Имате ли си любими телевизионни предавания, които не пропускате?

- Не пропускам “В десятката” на Иво Инджев, “На четири очи” на Цветанка Ризова, следях “Гласове”, докато Явор Дачков ги правеше на екран. Стремя се да гледам “Панорама”, но невинаги успявам. Опитвам се да хващам и Бойко Станкушев, но той се прехвърли през няколко телевизии и ми е по-трудно сега да го уловя.

Доколко във вестниците има място за сериозна публицистика?

- Има много място, но в кои вестници? За мен вестници със сериозна публицистика са “Сега”, “Дневник” и от време на време “Труд” и “24 часа”. “Стандарт” също понякога. В другите преобладава жълтото.

Хората ли искат повече лековата преса, или някой я налага, някой възпитава такъв вкус?

- Това вече е тежък политически въпрос. Развивал съм тази теза нееднократно. За мен в България, в продължение на повече от 60 години вече се провежда политика на умишлено “опростачаване” на нацията. Интересът на определени хора повелява народът да бъде държан в такова състояние, да не се напъва много да мисли, да се задълбочава.

Смятате ли, че в двете частни национални телевизии има някакъв вид цензура върху правещите новините и публицистиката?

- Чрез рекламата. Не е тайна, че в България рекламата е монополизирана до голяма степен, че рекламните потоци минават през един и същ център.

Този център опитва ли се да оказва политическо влияние, или просто се стреми да ограничи политиката в медиите?

- Трудно е да оказва пряко политическо влияние. При всички случаи си гледа първо печалбата. Но там, където са парите, оттам се определя и политиката.

Вашето перо може да бъде проследено и в двете книги, които издадохте. На какъв принцип подредихте в тях политическите си коментари?

- Оказва се, че когато коментарите се систематизират тематично и във времето, става литература, която е не по-малко силна от добрата мемоаристика. Може да се проследи един процес в развитие. И коментарите, както мемоарите, не могат да избягат от субективния фактор, но когато се подложат на погледа на читателя два пъти - единия път, когато се публикуват на съответната дата, а после, през чупката на времето, могат да се видят истинските авторски позиции. Не може да си писал по една тема едно, а година по-късно да застанеш на диаметрално противоположна позиция. Затова сборниците коментари предлагат много повече обективна истина от мемоарите.

Другата причина да издам книгите е, че ми омръзна да чета мемоари на разни минали величия, на хора, които са съсипвали държавата преди 1989, но които запазиха властовите си позиции. Генерали, чудесии, хора от бившите служби за сигурност ни засипват с мемоарите си и дават такива тълкувания на случилото се, които нямат нищо общо с реалността.

Едната крайност в преразказа на последните 15 години са мемоарите на ченгетата. Другата крайност обаче не е ли тезата, че целият ход на прехода е диктуван от някакъв предварително начертан сценарий и ние всички, които сме се опитали да променим държавата, сме пионки в този сценарий?

- Наскоро Сашо Йорданов издаде една бая дебела книга със заглавие “Да нарушим Сценария!”. Аз не смятам, че всичко се е развивало по сценарий, защото, ако всичко се развиваше по сценарий, превръщането на политическата власт в икономическа и после отново в политическа щеше да стане за много по-кратко време. Имаше няколко възлови момента, в които нещата още в началото можеха истински да се променят, но не стана. Истинският преход у нас направи плах опит да започне по времето на първото демократично правителство на Филип Димитров, но то беше много слабо, а и в него имаше твърде много министри, които нямаха нищо общо с демокрацията. Реалният преход започна едва в 1997. Започнахме със седем години закъснение.

Въпреки че всички обективни статистически данни наистина показват закъснение със седем години, очаква се догодина да станем членове на Европейския съюз. Смятате ли, че сме настигнали онези, които влязоха през 2004, и ще бъдем равнопоставени членове?

- И на двата въпроса отговарям с не. Ще отговоря и по друг начин. Във вторник имаше едно съобщение в спортните емисии на телевизиите. Националният олимпийски комитет на Германия спря от участие в олимпиадата в Торино своя най-добър фигурист от миналото, а сега треньор на сребърни медалисти от световното. Защото му извадиха документите, че е бил нещатен сътрудник на ЩАЗИ. Това е позиция на една демократична държава. Поляците, чехите, унгарците решиха този проблем кардинално. Страх ме е, че ако ние влезем в Европейския съюз, без да сме си “почистили къщата”, няма да бъдем в равнопоставено положение, на нас ще се гледа с лошо око.