След като толкова
години сте работили предимно в
електронни медии, вестникът не е
ли една стъпка назад?
-
Не, той е много по-труден. Аз
нямам опит в правенето на
вестник. Но няма връщане назад.
Напротив, вестникът има своята
сила, въпреки че, доколкото
знам, има общ спад на тиражите.
Но ми се струва, че написаното
слово все още предизвиква
по-голям респект в България и
някак си хората му вярват
повече. Може да въздейства също
толкова силно, както и
телевизията и радиото. Вярно, не
е толкова мързелива медия като
тях и изисква повече работа, но,
от друга страна, си струва да се
опита.
Не ви ли привлича
идеята отново да започнете
телевизионно предаване?
-
Никога не съм боледувал за
телевизията така, както съм
чувал други хора да го правят.
Бих правил пак предаване, но
отнема много време. Аз съм малко
мързелив човек, обичам да
разполагам с времето си... Може
би седмично предаване бих могъл
да правя в телевизия, но нямам
никаква носталгия, нито страст
към нея. По-скоро бих правил
телевизионно предаване, за да
мога да припомням неща. БНТ,
както вече и частните телевизии
имат много големи архиви. Ще ме
забавлява да припомням кой какво
е казал преди две-три години, да
се изваждат архиви. Има какво да
се прави в телевизията и може би
това е някакво
предизвикателство.
И в телевизията,
и в радиото, когато водите
политически предавания, за
разлика от повечето журналисти
никога не сте заемали неутрална
позиция, а сте коментирали с
гостите си нещата от своята ясна
и недвусмислена гледна точка.
Това обикновено се смята за
неприемливо, нещо като навлизане
в чужда територия. Смятате ли,
че има нужда от такъв вид
интервюиращи?
-
Да, когато правех предаване в
телевизията, бях убеден, че има.
Не съжалявам. Прав сте, че
винаги съм бил на границата
между политиката и
журналистиката, и това е доста
рисковано. Но трябва да се знае,
че нито една от позициите ми не
е била продиктувана от партийна
принадлежност или от лично
познанство с политици. По време
на телевизионното предаване
“Гласове” по БНТ за изненада на
мнозина аз не познавах нито един
политик от тогавашното
управляващо мнозинство и нямах
никакви тесни контакти с
правителството. Това, което съм
говорил по държавната телевизия,
е било мое лично убеждение.
Тогава аз смятах, че има нужда
от такова поведение, защото след
1990 година имаше ужасно голям
глад за истини. Тогава имаше
само една телевизия и едно радио
- “Канал 1” и “Хоризонт”. През
тези години една голяма част от
аудиторията не беше представена
чрез тези медии. Под формата на
“плурализъм” и “свобода на
словото” всъщност се замъгляваше
същината на проблемите, даваше
се думата на всякакви идиоти, на
разумните гласове се даваше
по-малко и по някакъв начин
журналистите, които бяха
“неутрални”, правеха това
привидно, за да изолират
гражданската си позиция. Когато
липсват журналисти с позиция,
има проблем. Не мисля, че човек
може да бъде докрай обективен,
не вярвам в обективността.
Предпочитам да съм такъв,
какъвто съм, и разбирам хората,
които не се представят за
отдръпнати от всичко. По-добре
да заявиш позиция. Разбира се,
давам си сметка, че понякога съм
прекалявал, но това не е било от
зъл умисъл.
Има ли в момента
в най-гледаните и слушаните
медии такъв тип предавания, в
които водещият ясно да заявява
позиция?
-
Мисля, че това го прави Милен
Цветков, който се завърна.
Неговото предаване е от 17.30,
малко негледано време. А го
прави и всеки ден, прекалява с
фамилиарността, но аз обичам да
го гледам, хубави предавания
прави. Има и други, макар и не
по начина, по който аз го
създавам. Коритаров го прави по
свой начин, Бареков - по свой,
Асен Григоров по свой начин, Иво
Инджев също. Светла Петрова се
опитва максимално да не се
намесва. Нейният случай пък е
добър пример, че може да се стои
малко по-встрани. При мен това,
което оставяше впечатлението, за
което говорите, беше началният
коментар от три минути. Мисля,
че аз го въведох в електронните
медии. Беше доста нахално -
казвам го с добро чувство.
Започвах предаването с мой личен
коментар, защото тогава липсваха
коментарите. Моята позиция,
изразена в началния коментар,
слагаше рамки на разговора,
макар че не винаги беше така.
С намаляването на
политическото противопоставяне и
развитието на демокрацията
политическите предавания, които
първоначално бяха най-гледаните,
постепенно си заемат своята ниша
и не са толкова популярни вече.
Има ли днес място за силни
политически предавания и доколко
те могат да помогнат за
по-нататъшното развитие на
страната?
-
Ще си позволя да не се съглася.
Мисля, че няма никаква умора от
политически предавания. Факт е,
че най-гледаните сутрешни
блокове се занимават само с
политика и всеки опит да се
направи нормален блок като в
някоя друга страна, където се
говори за ланшния сняг, за
сервизна информация, не може да
събере публика. Истината е, че в
електронните медии за политика е
оставено твърде малко място -
само в новините, където отсъства
коментарът. Вечер има само
простотии или пък хубави
сериали, или забавления, но не и
политика, където според мен й е
мястото. Сигурен съм, че ако
някоя от големите телевизии иска
да бие другите по рейтинг, може
да направи едно коментарно
едночасово предаване от 22.30 до
23.30 и ще спечели много повече
аудитория от забавленията,
защото животът на много хора в
България зависи пряко от
политиката. Където има политика,
има активност на зрителите, това
е друг тип аудитория и далеч не
смятам, че е толкова малобройна.
Имам
притеснението, че хора като мен
и вас, които непрекъснато се
занимаваме с политика, живеем в
един политически свят и
екстраполираме своите собствени
интереси върху много по-голяма
аудитория. Понякога се
притеснявам, че се лъжем, че
много хора се интересуват.
Вероятно има нужда от някаква
добра социология, за да ни каже
интересуват ли се хората от
политика или не.
-
Това за добрата социология няма
да го коментирам. Ще кажа нещо
друго. Зависи от начина, по
който го представяш. В
електронния сайт “Всеки ден”
имаше публикация за най-четените
им текстове и всичките бяха за
политика. Мисля, че сте прав да
изпитвате такива съмнения.
Сигурно много хора не се
интересуват, защото политиката
крушира през последните години в
България. Но това не означава,
че този разговор е окончателно
приключил и че ние не трябва да
го водим. Защото от политиката
все пак зависи всичко. И от
нашата гражданска страст. Мисля,
че и политиката, и всичко може
да има публика и да се гледа,
ако има страст в него, ако има
човешки допир, ако има истинско
присъствие на този, който говори
или който го прави.
Другото е пълна скука и
най-големите напъни за
забавление свършват много
печално в България, особено
тези, които се правят, че
политиката не съществува.
Разбира се, не включвам тук
чалга света, където има друга
култура, която си е
самодостатъчна. Аз не искам да
страдам от болестта на руската
интелигенция от минали векове да
се говори от името на народа, на
целия народ. Напротив, аз търся
себеподобните си и мисля, че те
са много ощетени в тази страна,
изключително ощетени в медиите.
Само преди година-две вие се
ангажирахте много сериозно с
политиката в подкрепата на една
партия, в създаването на една
партия, като същевременно
отказахте да се включите
директно в нея. Това беше ново
преживяване за вас. Днес, като
гледате резултата, не само
състоянието на тази партия, но и
на цялото дясно пространство,
смятате ли, че сте свършили
добра работа?
-
Не мога да кажа, че съм свършил
добра работа. Сигурно съм
навредил. Във всеки случай това,
което съм правил, е било
максимално искрено. Не
съжалявам, защото обиколката на
България ме срещна с много хора
и видях, че има хора с
граждански инстинкт. Това
начинание - като всички останали
български начинания, загуби
първоначалния ентусиазъм,
започна да буксува, но това не
означава, че не е трябвало да се
случи. Участвах като гражданин,
не като политик, защото ДСБ
имаше намерение да бъде
гражданска партия. Напоследък
имам наблюдения, че гражданският
елемент е доста загърбен, няма
такива срещи, каквито имаше,
преди да се влезе в парламента,
няма подобни обиколки из
страната, които според мен
трябваше да продължат, за да се
състои истински граждански дебат
чрез тази политическа партия.
С последния си
въпрос ще ви върна към
журналистиката. Но не към
медиите, а към журналистите. Има
ли в момента критична маса от
журналисти, които биха могли да
играят ролята на катализатор за
събуждането на българския народ?
-
О, да! Има. Те са доста голям
брой. Стига обаче да попаднат в
добрия фокус. Защото са
разпилени все пак. Мисля, че ако
някъде се създаде едно
пространство да се съберат
ударно тези хора и да започнат
да работят, ще стане много
силно. Въпреки че съм бил много
критичен към колегите си през
тези години, аз не мисля, че
това е лоша професия и затова я
упражнявам. Аз вярвам в силата
на думите. И мисля, че когато
словото идва от истината,
неговата сила е много по-голяма,
отколкото си я представяме.
Могат да се обърнат много неща.
