- Много е интересно, много е предизвикателно. Мога да благодаря на Господ, че както в журналистиката попадах на събития, така и сега попаднах на добро място, в добър екип и в тема, която страшно много ме вълнува - темата за евроинтеграцията. Казвам го без всякакъв измислен патос.

Вашето работно място е в Министерството на външните работи. Не е ли това една лоша символика и до ден днешен, след като евроинтеграцията би трябвало да бъде вътрешна политика, а не външна?

- Ще отговоря глобално. Смятам, че самата администрация, независимо къде “живее”, трябва точно сега да направи своята философия, да я коригира, да я прецизира и да започне да се чувства европейска администрация. Тогава няма да има значение къде е един или друг кабинет. Иначе сте прав. От 2007 България ще е европейска държава, българската администрация ще е изцяло европейска, само че зад такова хипотетично “заглавие” трябва да седи самочувствие, познания, квалификация, контакти...

В тази роля, като част от екипа на Меглена Кунева, смятате ли, че сте успели да помогнете на българина да разбере малко повече за това какво го очаква в Европейския съюз? Изобщо успешна ли е Комуникационната стратегия?

- Комуникационната стратегия е територия, на която всички институции и голяма част от неправителствения сектор работят. Тя се координира от МВнР, а министърът по европейските въпроси, чиято идея всъщност беше Комуникационната стратегия, на практика не разполага с нея. И това е добре. Министърът си тича по своята писта, а парите, които държавата, слава богу, отпуска за евроинтеграцията, отиват преди всичко за неправителствени организации. След приключването на преговорите, тогава когато техническата работа по затварянето на главите беше приключила, в екипа се възприе, наистина на място, в различни български градове, хората да получат информация за това. При това не информация, която да им бъде “давана”, а да им се предложи те сами да ситуират това, което ги интересува, да идентифицират своя интерес. Тогава можеш да им кажеш: “За това можеш да прочетеш там и там, можеш да се обърнеш към тази и тази институция, да научиш това, да продължиш нататък...” Но най-важното беше да се съберат хора, които имат самочувствието и възможността доброволно, знаейки и работейки с Европейския съюз от дълго време, да предадат своите знания някому. Така се роди инициативата “Доброволци за Европа”, така започна кампанията “Европа - предай нататък” и ми се струва, че от това има полза.

Дотук говорите като PR на министъра по европейските въпроси. Сега опитайте се да си влезете в кожата на репортер, на журналист и да направите една оценка доколко е успешна тази кампания.

- Сега сигурно малко ще ядосам тези, които ще четат след това думите ми, но ще опитам да застана в една трета позиция. Ще “си сваля едната обувка” на журналист. Няма да бъда PR, ще бъда гражданин. Ще кажа, че това, което адски ме притеснява в момента в България, е липсата на “положителния герой”, в най-световния смисъл на този израз. Ние някак си избираме между зло и зло. Въпросите на колегите журналисти са между това колко ни се е скарал Оли Рен и все пак дали ще ни отложат за 2008. А, имаше още един въпрос - дали е вярно, че румънците са ни надбягали. В тези въпроси няма “ние”, има “те”. “Те” нещо ни правят, “те” нещо ни критикуват, някой нас ни надбягва, някой ни иска или не ни иска, някой ще ни вземе или май ще ни отложи. На тази територия ни липсват и самочувствието, и позитивността, положителният герой. Нека си припомним за колко кратко време България измина пътя от хипотезата дали ще започнем изобщо преговорите, до това да завърши преговорите и да подпише договора. Това ние сме го направили, а нямаме самочувствие, че сме го свършили сами.

С други думи, не казвате ли, че Комуникационната стратегия е провал?

- Комуникацията не е действие, тя е състояние. Комуникаторите са много повече хора от определен брой министри или хора, които управляват някакви проекти. Всеки, който се занимава с някаква работа, в България или в някоя европейска държава, свързана с Европа, той е комуникатор. Той трябва да предава своите знания и своята информация. Миналата година, на една дискусия, стана един човек и каза много патетично: “От пет години аз, като собственик на автобусна фирма, правя редовни курсове до Холандия. И ви питам какво ни очаква в Европейския съюз?” На мен ми паднаха очилата. Пет години работи в Европа. Нищо различно не го очаква. Той знае какво е там. А задава този въпрос някак от позицията на човек, който не знае. Давай нататък, ти отговори на този въпрос!

Но аз пак се връщам на въпроса си. Факт е, че хората, включително и журналистите, продължават да разглеждат европейската интеграция като някаква поредица от апокалиптични събития, които ще ни сполетят. Дори и медиите не виждат ролята на българите в евроинтеграцията. Доколко можем да твърдим, че сме готови за членство в Европейския съюз?

- Тези обобщения ги правите вие. Аз не съм давала оценки никому. Ако моите деца вкъщи ме питат нещо за Европа, аз мога да им кажа къде да прочетат отговора. Но ние не сме свикнали така. Искаме да дойде някой, за два часа да ни разкаже всичко за Евопейския съюз, как се работи там и имаме ли ние почва там. Прекрасно знаете, че това не е възможно. Това са 25 държави, една огромна действителност. Няма как да я научиш за два часа, от едно радиопредаване. Трябва да четеш, да учиш. Те самите се развиват, не стоят на едно място. Няма как да ги изучиш, да прибереш книгата в джоба и да знаеш всичко. Какво значи Комуникационната стратегия дали е успешна или не е успешна? Всяко нещо, което направим, за да научи още един човек нещо важно за Европейския съюз, е успех.

Готова ли сте обаче с една обувка на журналист и с една обувка на PR, да направите оценка на готовността на българските журналисти, на българските медии, за Европейския съюз?

- Ще кажа нещо, за което ми е мъчно. Имаше време и това беше със сигурност преди десет години, или може би преди осем, когато българските медии бяха много напред в сравнение с държавата. Българските медии, както си му е редът, първи усвоиха стилистиката на модерното поведение, на модерната комуникация. В момента голяма част от българските медии са твърде комерсиализирани. Ще ви дам пример. Гледах един филм на Би Би Си наскоро за британския парламент. За комуникацията между депутатите и обикновените граждани. За изборите там, когато кандидатите, без антураж, ходят от врата на врата и обясняват. И за едно момиче на 18 години, което, с помощта на един депутат, внесе в парламента една подписка в защита на един парк. И с помощта на медията. Много бих искала да науча какво днес правят българските медии не срещу заплащане. Много бих искала те да бъдат комуникатори от по-висше ниво. Не само да пренесат един политик от неговото място в парламента или Министерския съвет на екрана или в радиоефира, той да си каже там нещо, след което да дойде друг политик и той да си каже нещо. Трябва да има някакъв вид инициатива, някакъв по-висок стандарт на медиите в дейността им по отношение на обществото. Помислете си, ако искате да направите една кампания, дори информационна, дали няма да попитат медиите първо колко ще се плати за това? На терена на доброволността някак си медиите ги няма.

Смятате, значи, че преди осем-десет години медиите са били по-различни. Каква е причината да изчезне тази обществена ангажираност у медиите?

- Знам ли каква е причината! Със сигурност развитието на държавата е свързано с развитието на медиите. Преди десет години едни хора бяха уволнени от държавното радио, защото протестирахме. Това е някакъв вид обществена активност. След това нещата се успокоиха и сега може би суровостта на живота се прехвърли в нравите на медиите. Не знам защо онова, другото поведение, липсва. Честно, не знам!

Ако “мандатът” ви в правителството изтече по някаква причина, ще се върнете ли в медиите? Работи ли ви се отново пред микрофон?

- Говорихме си скоро с Мартин Карбовски и предложих да направим едно ново радио, нещо като “Хайд парк”. Странно звучи това през 2005, не е 1994, когато беше много страшно, когато трябваше да се говори (тогава беше началото на говоренето). Та странно е, че сега такова нещо липсва. Да можеш да се изказваш, независимо дали си прав, или не си, дали си груб, или не си. Защото от това има нужда. Свободното говорене почти го няма, онова под формата на мозъчна атака; не само да се оплакваш ... Да можеш да лансираш идеи, да ги обсъждаш. Кажете ми какви са идеите в момента? Коя е градивната идея в обществото в момента освен тази за Европейския съюз? Кажете ми!