радио”. Когато попада в телевизията, започва в “По света и у нас” с новинарския екип на Нери Терзиева и Асен Агов, което веднага разпалва любопитството й към тази медия. После минава в “Панорама” при Иван Гарелов. Следва колективният продукт “Екип 4” и накрая - авторското предаване “Вижте кой...”. Смята за особено важни специализациите в Би Би Си, ООН, в Колумбийския университет в Мисури, които винаги са й “разширявали тавана над главата”.

Преди да говорим за сегашното предаване, искам да ви върна малко на “Екип 4”. Смятате ли, че на националната телевизия й липсва такова предаване?

- Мисля, че на нея много й липсваше такова предаване, защото всяка уважаваща себе си телевизия има такова вечерно анализаторско предаване. “Екип 4” например напомняше много на “Нюзнайт” на Би Би Си. Имаше огромен такъв луфт в телевизията. Сега, мисля, с тези новини в 22:00, които прави новият екип, вкарват и коментарен елемент, в известна степен обират този вакуум. Всъщност точно след като падна “Екип 4”, политиката влезе толкова много в сутрешните блокове. Преди те не бяха толкова политизирани, “Екип 4” изпреварваше такива коментари. Сега като че ли целият пояс се измести към сутринта.

А кое е доброто време за седмично политическо предаване? Някой намерил ли е добрия час при това “надцакване” между телевизиите?

- Много зависи от формулата. Аз искам да подчертая, че моето предаване не е обзорно. То би могло спокойно да бъде в средата на седмицата, макар че аз си харесвам съботата, защото в събота привечер хората са преди излизане, поуспокоени, имат нагласата да гледат и след това евентуално да се отправят нанякъде. Ако говорим за “Панорама”, безспорно петък вечер е прекрасно време, защото седмицата е свършила и има нужда от подобно осмисляне. Както виждаме, няма задължителна формула, мен дори ми харесва този вариант на директен разговор с един или двама души, което Иво Инджев прави, от което произтичат новини и което е свързано с цялата седмица. Според мен самото време зависи от формата, който самият водещ е определил. Различните предавания на различните телевизии се конкурират, но като формат са тотално различни. Ако човек се интересува истински от това, което се е случило, няма да пропусне нито едно от тях, защото във всяко ще види различни неща.

Във вашето предаване се редуват актуална вътрешнополитическа тема, международна тема, тема, свързана с изкуството. Добре ли е едно предаване, което е само 50 минути, да бъде толкова разнообразно?

-  Аз самата много често си задавам този въпрос. Питам се дали няма да е по-добре една седмица да е само вътрешнополитическо, другата - външнополитическо, третата - културно. Донякъде това нещо се дължи на моето лично любопитство към хората и към темите. Това вероятно идва от кариерата ми; занимавала съм се с всички тези неща малко или много. Аз се опитвам да откроя важното от седмицата, да му дам акцент. Ето последното предаване - смятах, че могат да се направят интересни прогнози за кметските избори, преди да са известни кандидатите, но как да подмина идването на един голям британски попартист, който да ни говори за това какви са тенденциите в световното изобразително изкуство, или да не поканя шефа на театралния фестивал в Авиньон, при положение че има толкова препратки, свързани с България, и участия на български театрални трупи там. Мисля, че не трябва да си гледаме само в пъпа и да възпроизвеждаме едни и същи теми и лица, а да сме по-отворени и всичко, което ни се случва, да го вкараме в някакъв контекст.

Например говорихме си за театралния фестивал в Авиньон не за да се радват театралите, а защото можем да се чувстваме част от него, от пълноценния европейски живот, а не вечно да бъдем наблюдатели или догонващи.

Има ли нужда от по-дълго траещи предавания, свързани с новините в културата, от разговори не непременно само с дейци на културата, а разговори за културата с интересни хора?

- Мисля, че има страшен вакуум за такова нещо. Не да се говори за културни събития, а за културността на обществото, за всички процеси и явления, които се случват с умните хора, които много често, дори и поради факта, че се говори само за политика, са отвикнали да се показват, не желаят да бъдат вкарвани в такъв контекст. Доказателство за това, че има нужда от такъв разговор, е че на “Аполония” направихме едночасово студио в делничен ден, говорихме с двама нашумели български писатели, с музикант, с аниматор, със заместник-главния редактор на ЛИК. Един час говорихме за това каква трябва да е културната политика в България.

Аз се чудех дали един час такова нещо би издържало интереса на публиката. Изумена съм колко много зрителски обаждания на телефона на телевизията имаше за това колко им е било интересно на хората.

Във Франция примерно има такива предавания. Когато съм мислила за моето предаване, съм си мислила за този тип говорене на по-интелектуални, умни хора, които в свободен разговор изказват умни тези. Да има дискусия, да има тези, да се чуват нови тези, нови тенденции, дори те да се окажат неверни, дори да бъдат спорни. Интелектуалните тези много често са спорни. Като че ли не са достатъчно освободени в България хората, които имат какво да кажат и да го казват, без да им пука. Затова един час предаване може и да не стига. Във Франция такова предаване е два часа примерно. Ще кажете - говорилня. Говорилня, но се казват умни неща.

Въпреки този глад за култура, ако погледнем структурата на вашето предаване, пак тежестта е върху политиката. Културната част остава някак накрая. Какво е толкова притегателното в политическата тема, че телевизиите са обсебени от нея?

- Мисля си просто, че всичко, което ни се случи през тези 15 години, не е приключило и не сме прави, когато казваме, че хората не се интересуват от политика. Това го показват и гласуването на избори, и писмата, които получаваме. Между другото, аз винаги се опитвам да погледна на политиката от друг ъгъл. Не обезателно политици да говорят за политика. Предпочитам анализ на това, което говорят и правят политиците. Ето на колко избори поред сме “изненадани”. Видно е, че политическите процеси продължават да бъдат непредвидими докрай, имат нужда от говорене, от артикулиране.

Когато се говори за политическите процеси, хората слушат, стават заинтересувани, започват да имат мнение. Но в обществото текат и много други, неполитически процеси, които се оказват важни, като основна тъкан, върху която се гради политиката. Не мислите ли, че има подценяване на теми, които биха могли да бъдат важни, а изобщо отсъстват в медиите. Ще дам пример. Най-общо казано - образованието. Не като спор каква образователна система да има или кой да е министър, а какво да учим. Това не е ли една от най-подценяваните теми?

- Сигурна бях, че ще повдигнете въпроса за образованието. Това е само един от многото примери на теми, за които казваме, че са неглижирани. Образованието преди беше плод на определена политика. Сега тази политика я няма, старата образователна система я разграждаме, има объркване какво да има вътре, на какво изобщо искаме да научим нашите деца. Какво е важно да знае един български гражданин днес, това беше размито през последните петнадесет години и ето до какъв бъркоч доведе.

Когато мислех миналата седмица дали да правя в следващото предаване политически дебат или дебат за образованието, си дадох сметка, че съм правила предавания на тема образование поне седем-осем пъти, казаха се умни неща, но нищо не е произлязло от това. Говори се за образованието на едно теоретично ниво и затова нищо не последва. Понякога изпитвам чувство на безполезност и нечуваемост. Говорим за важни теми, които пряко касаят хората, като образованието, но това не предизвиква обществена реакция.

Интересен феномен е, не знам дали сте го забелязали, че за образованието говорят теоретиците и преподавателите. За здравето говорят лекарите. И говорят за своите проблеми. А когато се говори за образованието, може би трябва да се говори за децата, а когато се говори за здраве, да се говори за болните.

- Това е вярно. В медиите не се води естествената дискусия. Може би тази дискусия я водят майките в градинките, когато опре до това детето им да тръгва на училище. Но няма изградено обществено мнение за това какво трябва да бъде образованието, какво трябва да научат децата. Не е вина само на журналистите. Лидерите на общественото мнение, умните хора в България трябва непрекъснато да предизвикват такава дискусия. Например за здравеопазването. Дали да бъде по-социално или по-комерсиално. Ето една съвсем друга тема. Един парламент например гласува единодушно присъствието ни в Ирак. Следващият парламент гласува да се изтеглим от Ирак. Кое ни е на нас националната доктрина? Кое ни е важното? За хората важните неща са децата, работата, семейството, вярата, училището, доходите. Малките цели, от които е изграден животът ти. Хората днес не припознават никакъв цялостен политически проект, който да им предлага цялостно решение на тези въпроси. За образование, за работа политиците им говорят само преди избори. След това колелото се завърта. Ето днес, само два-три месеца след изборите, вече виждаме първите примери за неспазени политически обещания. Трябва да има проект. С риска да е непопулярен, да е краен, ляв или десен, но трябва да се следва постоянно и да се изпълнява истински проект, а не само красиви думи.