Защо напуснахте вестник “Седем”?

- Причините са професионални, а не политически, както много хора искат да ги съзрат или намерят. В сферата на политическата журналистика професионалните причини кой знае защо са по-малко уважавани от подозрението за наличие на политически интриги, натиск, скарване с някаква политическа централа. В случая се спрегна в опит за интригантстване възможността аз и Явор (Дачков - бел. авт.) да сме се скарали с Иван Костов, което е смехотворно. Напускането на вестник “Седем” е просто професионален избор и желание за промяна в професионален смисъл. Защото на нас ни се струва, че дясноцентристката медия у нас все още е в процес на създаване, на укрепване, на търсене на модерен облик, което обаче не означава загуба на характер.

Все пак каква беше конкретната професионална причина?

- Липсата на промяна. Отказът от промяна в чисто професионален смисъл може да се превърне в голяма спирачка. Впрочем отказът от промяна убива политическото у нас. А най-вече отказът от промяна тежко удари по представата за десница у нас. Следователно това не е просто политически или професионален въпрос. Да усъвършенстваш един проект, да се приближаваш към целта с по-разумни тактически средства е предизвикателство.

Ще продължавате ли своя проект сега, когато имате нови възможности за избор?

- Да. С Явор се занимаваме и сме в подготовка на нов медиен проект. Или, да кажем, на малка група медийни проекти. Надяваме се това да стане скоро, за да можем да говорим съвсем конкретно. Движим се много динамично, много наситено. И е много интересно.

Разкажете малко повече.

- Хич не ми се иска да правим гюрултия, преди нещата да са станали, но във всеки случай много сериозно работим с Явор двамата като партньори, като тим, като приятели, като хора, които от много години работят заедно и които имат обща представа за това как трябва да се постига медиен характер и да се отстоява, без да бъде заподозрян в тесногръди или фанатични политически пристрастия. Тоест медията като проява на характер, без тя да е обременена от непреодолими зависимости.

Има ли в момента български вестници, които да са успели да постигнат такова положение - да бъдат хем изразители на определено виждане за обществото, хем да не бъдат пряко свързани с политически или бизнес интереси?

- Проблемът е, че думите са износени, понятията са овехтели, нещо, което е родено като очакване, като надежда, много бързо се превръща в архив. Имам предвид понятията “независима медия”, “независим журналист”... Аз обаче, забележете, употребих думата характер. Това означава наличие на възглед, наличие на ценностна основа и умението да ги отстояваш в една толкова сложна медийна и политическа практика. Има медии, които претендират, че са независими, непрекъснато го тръбят. Това на практика се оказва съвсем не така. Хайде да не обобщавам за всички медии. Мен ме вълнува дясноцентристката медия, медийното присъствие на десницата, което ми се струва все още много фрагментарно, много лишено от обща ос, от общности, които да са загрижени да подържат своите медии и да бъдат взискателни към тях. Така “шлифоването на ръбове”, от една страна, или капсулирането в много тясна група, от друга, стават две диагнози, които не позволяват да се говори спокойно за този вид независима, правдива журналистика, за която иначе всички много настояваме.

Ще ви пратя в обратния ъгъл. Има ли независима лява журналистика?

- Не. Аз, колкото повече пораствам, толкова повече се изпълвам с дълбоки подозрения към лявото въобще, че то изначално не допуска независимост и свобода. Поради което имитацията на освободеност, на независимост, на плурализъм, с която много се гордее лявоориентираната българска преса (а тя е в по-голямата си част лява), непрекъснато показва, че това всъщност не е така. На мен не ми се навлиза сега в този тип коментари, само казвам, че все пак в България, независимо от всички подозрения, масовото публично съзнание е корумпирано от една не много силна, не много взискателна преса. Аз съм убедена, че съществува публика, и то многохилядна, с много ясни десни ориентири, която не е представена публично добре. Това означава, че свободата, свободният дух, все още трябва да се доказва през думите тук.

Ако приемем тази теза, че няма развита свободна дясна медия, няма и лява такава, тези петнадесет години загубени ли са за истинските медии, защо на шестнадесетата година след началото на прехода в България няма медии за пример?

- Всеки, който работи в медиите, знае, че публичността у нас е ужасяващо корумпирана. Нямам предвид само финансовото корумпиране. Тук има някаква страхотна злоупотреба с представата за четвъртата власт от самото начало. Едно фалшиво и раздуто самочувствие от една конюнктурно и временно упражнявана власт, и то главно над някакви политически, така наречени, елити. У нас нямаше да е толкова пошло търсенето, ако не беше толкова пошло предлагането в производството на словесност. Това разлагане на масовия вкус, което започна уж с много благородното желание да се разкрепости казионният език и казионното мислене, в крайна сметка доведе до разпадане на ценностната ориентация на журналистиката. Смениха се посоките, долното стана горно, героизира се криминалитетът, митологизираха се динозаврите от миналото. Не се погрижихме за паметта. Доказателство за това е, че Георги Марков няма дори една паметна плоча, а вместо това наново бе изграден монумент на Тодор Живков. Това става и в пресата. Думите пораждат действията, а не обратното. Вярвам в твърдението на Лоренц, че когато в Колумбия една пеперуда размаха криле, у нас може да стане земетресение. В България станаха наводнения и никой от нас не си зададе въпроса до каква степен това бедствие беше последица от едни много тежко сбъркани взаимоотношения през петнадесетте години на така наречения преход, които породиха енергия, способна да причини бедствие. Не само в материалния смисъл.

При тази апокалиптична картина, която рисувате, си задавам един въпрос - в края на краищата медията е и индустрия. Целта на индустрията е печалба. Сама твърдите, че има огромен потенциал от публика, която иска да види други медии. Защо тази индустрия за тази публика не се създава?

- Стари вестникари, които познават пазара, ми разказват следната история. В момента имало бум на раждането на нови вестници. Всеки месец се раждали по два-три, някакво трескаво производство отново на хартиени тела. Това обаче не прави раждане нито на нова словесност, нито на нова индустрия. Поради простата причина, че този пазар е идиотски преразпределен предварително в полза на едни и в ущърб на други. От друга страна, зависимостта от рекламодателите стигна до патологични размери. И публиката започна да се отдръпва от вестниците. Имаме парадокса, че пазарът е пренаселен от тонажи с хартия, а публиката не я ще. Следователно нещо зацикли тъкмо в това взаимоотношение между медията, публиката и пазара. Пазарът на българската преса зацикли, както зацикли и краят на този петнадесетгодишен преход, защото нещо в него беше дълбоко сбъркано. Криминалитетът получи права за сметка на порядъчните взаимоотношения, на които се крепи всеки разумен пазар.

Има ли изход от този затворен кръг?

- Да. У нас непрекъснато политици и администратори обещават да намерят някакви административни мерки да се справят с някакви недъзи... и не го правят, разбира се. Затова се извършва саморегулация на този тип сбъркани взаимоотношения. Ние, българите, непрекъснато се учим в криза. Като че ли никога не успяваме предварително да подготвим една система да функционира по-разумно от преди. Чакаме тя да се взриви. Мисля, че има индикации, че е настъпила криза на купуването на вестниците. Тази криза непременно ще доведе до промяна в предлагането. На така наречените високотиражни издания тиражите падат. Остават жълтите вестници като “Шок” и всякакви други. Това съвсем искрено ме радва, защото някаква диференциация най-сетне трябва да се получи. Което е жълто, да се знае, че е жълто, да не ми се прави на политически официоз. Политическият вестник, или този, който държи да е лидер на общественото мнение, да бъде така добър да не ми се прави на порноиздание с кичозни елементи. Тази диференциация спрямо публики, спрямо общности, спрямо хора започва да се случва. Това е начало на нормализация.

Не е ли нужно политиците в България да проявят воля за ускоряване на тази нормализация? Има ли политическа воля за промяна на медийната среда?

- Не. През последните три-четири години всичко това, което се нарича политически елит, се проваля. Ние преживяваме колапс на доверието между политическото и гражданското. Това чувство на неудовлетвореност у хората непременно ще породи нуждата от някакъв нов тип взаимоотношения между граждани и политици. Наблюдавах напоследък едно трагикомично-фарсово, достойно за спектакъл съставяне на правителство. Тази очевидна криза на политическото лъжене в България, този апогей на способността на българските политици да мимикрират, да се преобличат, да травестират и да изменят на собствените си обещания без особени угризения на съвестта... Изходът от тази криза, ако не е взривоопасен или взривоподобен, ще се състои в това, че тези, които избират следващия път, трябва да бъдат малко по-разумни и малко по-взискателни към собствените си политически създания. Но струва ми се, че до такава степен е окарикатурена тази политическа действителност в момента, до такава степен е перверзна, сякаш има някакви лоши еротични връзки в политиката, че ще приключи по някакъв смехотворен начин. Няма да се мине без някакъв катаклизъм между избиратели и политици, независимо дали този катаклизъм няма да изглежда толкова смехотворно, колкото изглеждаше изборът на сегашното правителство в Народното събрание.

- - - - - -

* Седмичникът "Седем" се роди онлайн в "Още инфо" и проектът упорито търсеше финансиране в продължение на месеци. Намери го и тръгна вестникът. Всичко бе продукт от колегиалното и идейно сътрудничество на Иво Беров, Едвин Сугарев, Иван Ибришимов, Рени Нешкова, Петя Владимирова, Милена Бояджиева, Георги Георгиев-Джони, покойният Шаварш Артин и редица други бивши журналисти и сътрудници на закрития преди над три години всекидневник "Демокрация", както и на множество допълнително привлечени сътрудници. Той бе сътворен с техния продължителен безплатен труд. През първите няколко месеци от съществуването си, докато укрепне (март-август 2003), седмичникът ползваше срещу символично заплащане офиса, който е предоставен благотворително на "Още инфо" още от 1 юли 2002 (трябваше да се плаща все пак нещо на домакина, тъй като "Седем" вече беше търговско предприятие, което продава вестници на пазара и има значителни разходи в хода на производството си - колкото всяка подобна редакция).

Люба Кулезич бе поканена на работа в "Седем" някъде през май 2003, след като тя и Явор Дачков бяха уволнени от телевизия "Европа".