Очертава се вече категорично, че 40-есето Народно събрание ще излъчи правителство на Коалиция за България, НДСВ и ДПС. Ако това стане, в българския парламент за първи път от шестнадесет години насам ще има мнозинство от над две трети от депутатите.

Ще бъде странно, разнопосочно в интересите и мераците си, но все пак ще бъде квалифицирано мнозинство. То ще разполага с огромни възможности да реализира политика, включително конституционни промени, лесно да прокарва закони, както и да служи като перфектен щит пред излъченото от него правителство.

Затова се питам

какво ще прави опозицията

при такова мнозинство. Не може да спре нито едно решение на парламента, не може да поиска сериозно вот на недоверие, не може да прокара нито един свой законопроект, не може дори да провежда ефективен парламентарен контрол, защото май по-голямата част от това представление ще бъде изнесена в комисиите, т.е. при закрити врати.

Освен това не можем да забравим и знаменателния факт, че освен малка, опозицията е и разединена. Теоретично тя все пак има общо 71 депутата, но очевидно е невъзможно да си представим повечето от тях заедно.

Най-голямата и шумна опозиция

без съмнение ще бъдат дебютантите от “Атака”. Те ще използуват всяка възможност да утвърждават образа си на непримирими разрушители на статуквото, окрилени от предвижданията на социолозите и политолозите, че ги очакват нови успехи на следващи избори. Още от първия ден на новото Събрание, Волен Сидеров показа, че няма намерение да слага юзди на думите, които изрича от парламентарната трибуна и свръхагресивната риторика ще бъде основен разпознавателен белег на “Атака”.

Това, обаче, създава проблем на ОДС и ДСБ. Въпреки непримиримата омраза между лидерите на двете фракции,

двете седесарски групи са осъдени да си останат еднояйчни близнаци.

ДСБ съзнателно си избра ролята на категорична опозиция, а ОДС трябваше да приемат донякъде насила същата роля, защото с жалките си резултати на изборите синята коалиция загуби възможността да предложи партньорството си на НДСВ срещу левицата. Независимо от причините, двете групи ще заемат оттук нататък винаги едни и същи позиции по всички въпроси, но проблемът с “Атака” ще си остава. За да събират ново доверие, депутатите от двете сини групи ще трябва да бъдат шумни и агресивни към управляващите, но трябва да намерят различен от Воленсидеровите излияния начин да правят това. Отнета им е територията на популистичните обвинения, отнета им е линията на голото отрицание, отнета им е злобата и омразата, които толкова импонират на публиката и печелят лесните гласове на недоволните по принцип.

Ако държат да печелят електорално доверие и да си резервират категорично своя част от политическия спектър, двете парламентарни групи и стоящите зад тях партии трябва да разберат, че им предстои къртовска работа. Те трябва да бъдат

европейската опозиция на новото правителство.

Въпреки крехките си парламентарни сили, те имат исторически шанс да се проявят като компетентни проевропейски партии, които изкъсо да следят всяко действие на мнозинството в парламента и излъченото от него правителство и, за разлика от “Атака”, да не се ограничават само в разкриване слабостите на управлението, а да предлагат алтернативи за по-добра, по-сериозна и по-успешна европейска политика.

Тази роля крие големи предимства, но и големи рискове.

Първото предимство

е безсъмнения факт, че идващото българско правителство ще започне мандата си с най-ниския стартов рейтинг, защото нито комунистическите избиратели приемат царя и неговите хора, нито далите гласа си за НДСВ заради позата на движението като алтернатива на БСП ще забравят и простят тази лъжа. Допълнително подкрепата за това правителство ще бъде по-ниска заради мераците на ДПС (вероятно удовлетворени) за ключови постове във властта. На този фон едно компетентно публично говорене на десницата може да вдигне рейтинга и доста бързо.

Второто предимство

ще се открие когато управляващите бъдат принудени да продължат линията си на отказ от предизборните обещания при ежедневния сблъсък с реалността. Външните фактори и социално-икономическата вътрешна конюктура ще принудят правителството да изпълнява всъщност програмата на СДС и ДСБ. Това трябва да стане ясно на избирателите и двете партии не трябва да пропускат шанса си да го демонстрират.

Третото предимство ...

Дано да не стигнем до него! То ще лъсне, ако и когато Европейският съюз задейства предпазната клауза заради неизпълнени от мнозинството и правителството ангажименти. На фона на една такава ситуация, двете десни формации трябва да извлечат максимални дивиденти за себе си и да привлекат електорат за едни много вероятни в такъв момент предсрочни избори.

Рисковете

при една активна проевропейска политика на СДС и ДСБ произтичат преди всичко от фронта, който те трябва задължително да отворят на “Атака” и така да привлекат голяма част от разрушителната енергия на екстремистите върху себе си. Подозирам, че откъм БСП с удоволствие ще помогнат на Волен Сидеров да обяви сините за по-големи национални предатели и слуги на Запада, отколкото Станишев и Овчаров.

Сериозна трудност за политиците от СДС и ДСБ ще бъде и самото детайлно навлизане в конкретиката на европейските теми. Лидерите, депутатите и другите водещи фигури в двете партии бяха извън властта и бяха заети главно със саморазрушителни и взаимноразрушителни действия през последните четири години, докато извън тях се развиваше преговорният процес, изграждаха се нови структури, приемаше се и се прилагаше нова нормативна рамка. Имат много да наваксват, ако искат да бъдат компетентни и при това да изглеждат компетентни. Шансът им е да заработят бързо и ефективно с тъй или иначе клонящите към тях изследователски и неправителствени организации, посветили се на различни въпроси на евроинтеграцията.

Третият препъникамък пред изграждането на привлекателно европейско лице на СДС и ДСБ ще бъде задължителното нарастване на евроскептицизма сред българите през следващите години. Представителите на сините партии ще трябва да положат огромни усилия, за да разкрият реалните измерения на предимствата от европейското членство за всеки български гражданин.

През цялото време трява да си припомняме, че става дума за общо тридесетина депутати от 40то Народно събрание. (Да ме прощават някои от коалиционните партньори в ОДС, но някак не си ги прдставям като автентични носители на европейска политика.) Това е точно една осма от общия състав на Събранието. Възможна е, разбира се и алтернативата – парламентът да стане тихо пристанище за уморените от дългогодишни битки седесарски депутати, където те благоприлично да завършат политическата си кариера.

Разбира се, възможен е и налудничавият вариант да продължават да се боричкат помежду си. За него не ми се мисли.

Изборът е техен.