|
Разкажете
малко повече за “Отечествен вестник”, за онзи
неуспешен опит да се направи независим десен
вестник от началото на 90-те. Като че ли много
бързо забравихме Констанца Анчева...
- С Констанца Анчева работихме продължително време
като коректори в "Труд". Там ме завари 10 ноември.
В общата еуфория и аз хукнах към други издания,
разочарованието ми е чудовищно... Работих във
всекидневника “Подкрепа”, който се разпадна
безславно. По-късно много ентусиазирано с
Констанца Анчева и група опитни колеги от
популярния "Отечествен фронт" продължихме
издаването му като “Отечествен вестник”. И досега
съм убедена, че той можеше да се запази като един
от най-добрите сериозни всекидневници, ако не бяха
попречили криворазбраните сметки на ръководството
на СДС през годините 1993-1994. Тогава се появи
спонсор, който можеше да спаси вестника, вероятно
щеше да го купи. В последния момент тези средства
бяха пренасочени към кампанията на СДС за
парламентарните избори през 1994 (които СДС
загуби). Случаят е показателен най-вече с
въпросителната доколко нововъзникващите български
капиталисти са били свободни и независими, щом
като са смятали за нужно да консултират
финансовите си планове с партийните централи -
веднъж червената, веднъж синята...
"Отечествен вестник" не се съобразяваше с нечии
позиции, затова и опази голямата част от
читателите, които бяха дългогодишни абонати на
“Отечествен фронт”. Оцеляването му, макар и за
кратко, се дължеше преди всичко на неуморимостта
на Констанца. И най-печалното е, че след като бяха
спечелени съдебните битки, които по принцип са
най-тежкото препятствие в такива случаи, беше
изгубена битката на здравия разум. След като бяха
намерени пари, собственикът им беше убеден да ги
отклони!
Понеже говорите за спонсори, това е един болезнен
въпрос за българските вестници. Трябва ли
вестниците непременно да имат спонсори?
- Един спонсор явно няма да вложи средства заради
черните очи на журналистите, той ще иска да ползва
изданието - било като източник на средства, ако то
стане печелившо, или като трибуна. Второто е
болезненият въпрос, за който говорите.
При свития пазар на вестници в България има много
други по-печеливши дейности. В този смисъл като че
ли няма съществена разлика между партиен вестник и
“независим” вестник.
- За мен независим е вестникът, който отчита
обективните реалности и отразява в най-голяма
степен добросъвестно фактите. Мисля си, че
времената се променят, и собствениците на големите
вестници са принудени да искат от редакционните
шефове обективност, за да стои добре изданието на
пазара. Но тенденциозност може да има и за
съжаление се вижда понякога в доста грубовата
форма.
Що се отнася до партийните вестници, от тях можеха
да бъдат спасени само имената им. Докато бях в
“Демокрация”, се смениха трима главни редактори,
но тиражът продължаваше да пада и това е
илюстрация на баналната истина, че партийни
издания и пазар са несъвместими понятия.
"Демокрация" обаче можеше да бъде спасен, като
бъде продаден на сериозен инвеститор, и то
продаден добре дори само заради "марката" на
първия опозиционен всекидневник след 45 години
партиен монопол над печата. Само че ръководството
на СДС трябваше да преглътне идеята, че би могло
да бъде критикувано от един независим национален
вестник, над който довчера то е опекунствало...
През последните години поляризацията на
политическото поле започна да се заличава. Това
даде на журналистите голямата свобода да пишат
против всички, против всякакви политици. Защо
обаче атаките срещу правителството на Симеон
Сакскобургготски бяха толкова меки и беззъби?
- Не мисля, че атаките срещу правителството на
Симеон Сакскобургготски са били меки и беззъби.
Струва ми се, че големи морални поражения донесе
виждането, че добрата журналистика е единствено
онази, която атакува. Тезата, че всички
управляващи са априори само лоши, че там, горе,
стоят едни ужасни хора, които задължително крадат
и правят всичко възможно да бъдем зле ние,
добрите, тук долу, тоест народът, лумпенизира
обществото. Защото създава паралелната реалност на
черно-белите клишета, която елиминира въпросите,
нюансите, конкретиката на фактите. Така ние,
медиите, индиректно работим за създаването на
илюзорни народни водачи, които повеждат
онеправданите срещу техните мъчители.
Не е ли истина, че през последните години властта
действа като мека възглавница, в която всичко
потъва. Като не получават отговори на въпросите си
от властта, медиите заемат по-лесната позиция да
вдигат известно време шум по една тема, после я
зарязват и подхващат следващата.
- Ако един скандал бързо затихне, значи медиите не
са открили отвъд външните белези онова, което го
прави наистина скандал или което са обявили като
предварителна оценка на случая.
Ще ви дам два примера - “Краун ейджънтс", по-точно
опитът на правителството да заобиколи закона, и
снимките от яхтата. И двата скандала изчезнаха от
публичното пространство и вече никой не говори за
тях.
- От стенограмата на Министерския съвет за
договора с "Краун ейджънтс" всъщност какво се
вижда - че правителството иска да заобиколи закона
или че иска да спази закона, като се позове на
разпоредба от друг нормативен акт? На нас,
медиите, никога няма да ни хареса използването на
текст, който ограничава правото да знаем повече за
всеки ход на управляващите, и в това аз виждам
здравословната война на средствата за информация с
правителствата. Но в конкретния случай какъв е
резултатът от договора с "Краун ейджънтс"?
Увеличиха ли митниците постъпленията си?
Въпросните “Краун ейджънтс” свършиха ли работа? Аз
съм последният журналист, който би твърдял, че
целта оправдава средствата, но очевидно министрите
са били убедени, че този договор с “Краун
ейджънтс” ще бъде ефективен. Излиза, че Велчев и
Сакскоургготски са знаели много добре кого канят в
България да изпълни ролята на митнически борд. Ако
сме имали воля да ограничим контрабандата, да сме
го направили сами и по-рано. Не бих се учудила,
ако след време други журналисти стигнат до подобен
извод за концесията за автомагистрала "Тракия" или
за имотите на царската фамилия, които сега
определяме като скандали.
Що се отнася до яхтата, там, смятам, че имаше
скандал, но той не можеше да нанесе унищожителен
удар върху финансовия министър, защото медиите не
намерихме доказателства, че Милен Велчев лъже,
когато казва, че не е познавал лицето, заради
което яхтеното парти се превърна в скандал. Остава
в сила обаче правилото, че един министър или
депутат трябва да знае с какви хора се среща.
Онова, което не знаем, е дали министърът е
потърсил сметка от домакина - дори с цената на
скъсване на приятелството.
Стигаме до днешния ден. Какви са вашите прогнози
за решаването на проблема със съдебната система?
- Левицата ще приеме Наказателно-процесуалния
кодекс, внесен от сегашното правителство. Почти
без промени. Другото говорене по тази тема е
елементарно политиканство. Приемането на НПК е
единственият начин да се отговори до октомври на
изискванията на Брюксел в рамките на позволеното
от Конституционния съд. Голямата интрига е как ще
се държи ДПС, което се кани отново да бъде решаващ
партньор в управлението. При приемането на
промените в НПК през 2004 г. именно ДПС и “Новото
време” бяха главните лобисти за запазване на
статуквото заради своите контакти със следствието
и прокуратурата и успяха до голяма степен.
Истинското изпитание е в това, че проблемите на
съдебната система не се само процедурни и не
опират само до НПК, те са трупани с години и не
отделни закони, а самата матрица се нуждае от
радикално преосмисляне.
А като цяло оптимист ли сте за изпълнението
навреме на петте точки от писмото на Оли Рен?
- Оптимист съм само за това, че ще бъдат приети
необходимите законови промени, но съм песимист по
отношение на резултатите. Толкова плътно се е
оградила съдебната власт от чужди очи и уши,
толкова много нейни жреци са се превърнали в
циници, слушайки 15 години за "вземане на марки" и
промяна на закони, че вече не се тревожат... Както
става при едно трудно дете - всички наоколо -
родители, баби, педагози, говорят в хор, че трябва
нещо да се направи, за да се оправи детето. То ги
чува, обръгва на тяхната тревога и продължава да
си прави белите още по-спокойно.
Освен това за толкова години се видя, че
намеренията на политическата върхушка, каквато и
да беше тя, за промяна на съдебната система не са
чисти. Просто политическата класа се страхува от
тази система и поради това иска да й стане
довереник или попечител, но не и реформатор.
|
