Мина вече цяла седмица от изборите. Надутите приказки от залата за пресконференции в НДК в нощта на 25 срещу 26 юни отшумяха. Започнаха консултациите и преговорите за съставяне на правителство, които са придружени засега с нови заклинания и приказки на едро. Едни искат непременно своя мандат. Други искат непременно своя премиер. Трети искат непременно тройна лява коалиция. Четвърти не искат да участват в никакво правителство с едни или други от горните. Пети искат дясна коалиция. Шести са готови на всякаква коалиция само за да участват във властта. Седми си стоят отстрани и никой не ги кани за никакво правителство.

Защо на практика, или дори само на теория, са възможни все пак толкова много варианти? Защото изборите показаха ясно, че след петнадесет години демократично развитие политическата класа на България е изчерпала проектната си готовност за бъдещето. Проектите за утрешния ден на страната не могат да се състоят от лозунги за бързото присъединяване към Европейския съюз и максимално усвояване на парите, идващи оттам. При такъв елементарен поглед към следващите четири години наистина са възможни всякакви коалиции.

Днешното състояние на партиите у нас, толкова добре илюстрирано от изборните резултати, води до няколко важни извода:

1. Мнозинството от българите не желаят левицата да управлява

Този извод няма нужда от специална аргументация. Дори и сред относително ниския процент от активно гласуващи, БСП не можа да събере и половината гласове. Причината е в нерешителността на партията да избере между комунистическото си минало и социалдемократическото си бъдеще. Това личеше най-ясно от програмата на "Коалиция за България" и от посланията на лидерите по време на кампанията. Цялата стратегия на БСП за тези избори беше изградена върху обещания за намеса на държавата във всичко, грижа за хората и повече харчене от бюджета.

Паралелно с това социалистите се притесняваха да не уплашат външните партньори на страната и поддържаха запазването на валутния борд и балансирания бюджет. Подобни колебливи и двусмислени позиции БСП имаше и по Ирак, АЕЦ "Козлодуй", приватизацията на големите инфраструктури и други важни за обществото теми. Опитният след толкова избори през последните петнадесет години български избирател усети тази слабост на левицата и за нея гласуваха само тези, които имат емоционална нагласа да я подкрепят.

Спомнете си последната серия от рекламни клипове на "Коалиция за България" в дните преди избора - там някакви хора заявяваха, че ще гласуват за БСП, "защото са справедливи", "защото им вярвам", "защото ми харесват". Емоцията е последното убежище при липсата на убедителна политика.

2. Много малко избиратели вярват във възможностите на десницата

Трите десни формации получиха жесток шамар от избирателите. Нито претенциите на ОДС, че остават най-голямата сила вдясно, нито радостта на ДСБ, че са се утвърдили като самостоятелна партия, нито облекчението на БНС, че в последния момент успяха да прескочат бариерата, могат да скрият тъжните истини и за трите части от бившия СДС.

ОДС не артикулираше нищо пред избирателите, просто лежеше на старите лаври на трибуквието и се молеше изборите да дойдат по-бързо, преди традиционните гласове за синята бюлетина да се стопят до под четири процента. Коалиционните партньори на СДС от "Гергьовден", ДП и БЗНС-обединен са единствените печеливши от гласуването с №19 от интегралната бюлетина, защото направиха лидерите си депутати за сметка на половината НИС на СДС.

ДСБ не намери сили да развие нов десен проект за България и игра на сигурно, като извади на плаката иконата си Иван Костов, заобиколен от безброй дребнички и незабележими обожатели. Затова и получи гласовете единствено на софийския "седесариат", който остава непоколебимо привързан към синята идея от началото на 90-те, но разлюби казионното СДС покрай Бакърджиев, Антоан, Стефан Софиянски и гузния провал на Надежда на кметските избори.

БНС не може да бъде третиран като политическа сила, доколкото се състои от случайно събрали се за изборите три малки партии, неспособни самостоятелно да се преборят за влизане в парламента. Този съюз не предлага никакво послание и никаква алтернатива за България.

3. Няма достатъчно подкрепа за запазване на "либералното" статукво

Либералното е съзнателно сложено в кавички, защото нито НДСВ, нито ДПС някога са предлагали либерален модел за развитието на България. Открито прокламираната от Симеон и най-вече от Доган теза, че либерално и центристко поведение означава да се коалираш и вдясно и вляво в зависимост от това кое ти е по-изгодно към момента, както и отказът в продължение на четири години да се съобразяват с елементарните правила на публичността в управлението, доведоха до оттегляне на повече от половината избиратели на Симеон от 2001 Нарастването на гласовете за ДПС няма нищо общо с политическия проект за България. Доган просто продължава да усъвършенства системата за мобилизация на собствения си твърд електорат.

* * *

Да погледнем сега напред, защото иначе ще си останем на нивото на очевидното и прочитането на тези редове няма да обогати с нищо читателя. На фона на написаното дотук като че ли няма много основания за оптимизъм.

Всъщност има. Точно четири основания за оптимизъм виждам в сегашната ситуация:

1. Левицата трябва да използва историческия шанс да стане модерна

БСП не може да си позволи да остане в опозиция със своите 82 депутати. Това значи, че накрая ще приеме да участва в коалиционен кабинет, в който няма да доминира. Тогава и парламентарната и група, и министрите й ще изкарат във властта ускорен курс по нормализация и европеизация. В рамките на новия мандат БСП има своя шанс да стане една от новите партии на нова България, да се раздели най-после с комунистическите си рефлекси и да заеме едно прилично място вляво от центъра. Компромисите, които ще трябва да прави в едно коалиционно управление, при това под зоркия поглед на фонда и Европейската комисия, ще й загубят част от традиционните избиратели, което със сигурност ще е за добро.

2. Има основание за нов истински десен проект

Жалкото присъствие на десницата в новия парламент я освобождава от отговорностите на управлението и неизбежните компромиси, свързани с него. Точно в ролята си на опозиция, обратно на БСП, седесарите, сега разпилени в трите формирования, имат възможност да формулират ясен политически проект за бъдещето на България, да го защитават в парламента и пред обществото и да събират ново доверие. Това е и възможност да се оформи по естествен път новото лидерство вдясно. След като нямат власт за делене, бившите приятели и съратници ще трябва да се конкурират помежду си с адекватно поведение, с възможностите си за диалог с избирателите, с конкретиката на вижданията си за задачите и политиката на следващото дясно правителство.

3. Либералният център може да намери себе си

Сигурното участие и на НДСВ, и на ДПС в следващото правителство, при това най-вероятно в балансирана комбинация с БСП, ще изисква от тях много повече прозрачност в управлението, много повече диалогичност с партньорите и опозицията. Същевременно те ще имат трудната задача да "теглят" БСП надясно и да не позволяват на нейните депутати и министри да вършат големи глупости. Дали ще бъде премиер или не, Симеон няма да може вече да налага едноличната си царска воля върху своите. Доган, изпаднал от ролята на всесилния балансьор, ще бъде малкият партньор в коалицията и ще трябва да се съобразява с твърде много хора и неща, за да удържи досегашния си образ. НДСВ и ДПС имат реален шанс да осмислят истинската роля на центъра, идеите на либерализма, при това с възможности да ги прилагат на практика.

4. Има "хляб" за старите муцуни

Добрата новина за участващите в новото Народно събрание "стари" партии и политици е, че намаленото доверие в тях отвори място на политическата сцена единствено за екстремистката "Атака". Провалиха се новосформираните "алтернативи" като "Новото време", ФАГО, ФСБ, "Евророма". Това значи, че всички нови-стари депутати и министри имат своя шанс по време на сегашния мандат да локализират и активизират електоралната си база, да проведат смислен диалог с поддържниците си и да нормализират най-после политическия живот в България.