Помага ли ви
юридическото образование в
журналистическата работа?
- Още
когато започнах с новините на
“Разговор с вас”, разбрах колко важно
е човек да има друга професия, когато
се захваща с журналистика. Трябва да
имаш първа специалност, да се
почувстваш стабилен в нея, а после да
разширяваш темите на журналистическите
си интереси. Ето, сега работя в
списание “Общество и право” на Съюза
на юристите, работя и в списание
“Правен свят” на Асоциация за
хармонизация на правото и... правя
сайтове всякакви. Сайтът “Юридическа
енциклопедия” е в мрежата от 1997. Има
повече влизания от българи в чужбина,
отколкото от тук. Вероятно защото те
имат повече достъп до интернет.
Междувременно осъдих (как звучи само)
Висшия съдебен съвет пред Върховния
административен съд заради отказ на
достъп до обществена информация. В
резултат на това дело сега в залата,
където заседават магистратите, има две
камери и всичко се чува и вижда в
съседна зала от любознателните
журналисти. Имах едно такова дело и
срещу Министерския съвет, но го
загубих.
Вие сте идеалната комбинация между
юрист и журналист. Би трябвало да сте
търсен за участие в политиката от
името на някоя партия. Защо не сте?
-
Няколко пъти съм търсен и съм
отказвал. Независимостта на
журналистиката е... както казва Дон
Кихот: “Свободата, Санчо...!” Когато
си партиец, някой път трябва да
позамълчиш. Оставайки журналист, можеш
да харесваш определена политическа
сила, да й помагаш, без да бъдеш
свързван само с нея.
Варненският ми дядо Васил Тодоров
Чобанов (аз нося всичките му имена) е
бил депутат в последното Народно
събрание преди това, което е
обезглавено от комунистите. Чел съм
негови речи и виждам какво е било
отношението към държавността. Как една
седмица парламентът се занимава с
бюджета на Българските държавни
железници. До последната траверса е
разписвано всичко. Не като сегашния
Министерски съвет, който има милиард и
половина бюджетен излишък и прави с
него каквото си иска.
Казвам
на хората, които искат да се занимават
с държавно управление, да отворят
старите закони, качил съм ги на сайта http://juen.infotel.bg.
Да видят какви хубави закони сме
имали. В Държавен вестник, брой 1 от 3
януари 1885 г. имаме Закон за
гаранциите на чиновниците.
Антикорупционен по цялата си същност.
Всеки, който иска да бъде държавен
чиновник или да отговаря за обществени
дела, внася гаранция в пари или като
гаранти се явяват имотни хора затова,
че няма да злоупотреби с общественото
доверие. Тези пари му се взимат, ако
злоупотреби, освен че го наказват
другояче. Ето го превантивния
антикорупционен момент.
Но на
въпроса. Може би съм още млад, за да
ставам народен представител. Дядо ми е
станал, след като е постигнал всичко
като адвокат. Може един ден пък и аз
да се кандидатирам.
Такава позиция звучи
добре - да си независим, да се опиташ
да бъдеш граждански контрол върху
властта, но когато твърде много хора
заемат такава позиция, в
кандидатдепутатските листи не влизат
качествени хора.
- Прав
сте. За мен беше голям потрес, че 6666
души са се съгласили да бъдат вписани
в кандидатските листи. Това са адски
много успели хора. Като видим после
резултатите от работата им в
парламента, пак вероятно ще се убедим,
че е трябвало да оптимизираме
избирателната си система, за да можем
да изберем най-качествените хора,
които няма да играят на криеница и да
си оставят картите други да гласуват с
тях. Ако трябва да вляза в един
парламент, в който картата ми ще
гласува вместо мен, аз сигурно ще я
оставя още на втория ден на
председателя на парламента и ще отида
да си гледам бизнеса.
Накоро
бях на заседание на Комисията по
финанси и бюджет в парламента. Хората
се опитват в последната минута да
направят нещо. Към 40-ата минута
пристига една народна представителка.
Влиза в залата и междувременно говори
по телефона. Сяда - пак говори по
телефона. Някакъв дебат - тя
продължава да говори по телефона. Два
пъти излиза да говори навън. Как дори
не си обърна листовете с буквите към
себе си?! Накрая се подписа, че е
участвала в заседанието, и си тръгна.
Взе си надницата. Аз на такава игра не
се хващам.
Има цели партии, които
бяха създадени от “успели”
представители на бизнеса, за да могат
те да влязат в политиката. Доколко пък
това е нормално? Имаш предприятие, а
изведнъж го зарязваш за четири години,
за да ставаш политик. Докога ще
продължава неяснотата относно
структурата на “политическата класа”?
- Докато
политическата класа не бъде
дисциплинирана от избирателя. Не
мисля, че можеш да си затвориш
предприятието за четири години, или
пък да казваш, като един много нашумял
министър в досегашния кабинет:
“Всичките работи са на жена ми! Аз не
управлявам нищо!” Това е двойствена
игра и никак не ми харесва. Не ми
харесва и другата: Да бъдеш депутат,
но да се явяваш като адвокат по дела и
съдиите да слагат твоето дело
най-отпред. Или си 100% депутат,
защото си и достатъчно добре платен,
или играеш игра.
Ако
икономическа групировка иска да
участва в политиката, нека шефовете й
да си изберат човек, достатъчно
компетентен и комуникативен. Може да е
от село или да идва от Лондон. Важното
е знанията му да са много и да е готов
да представлява техните икономически
интереси. Да лобира открито или да
каже като Ахмед Доган - имам цяла
група от зависими фирми, на които сме
помагали...
Смятате ли, че за 15 години беше
създадена професионална политическа
класа?
- Част
от тези, които са били в много
парламенти, са вече изчистени
професионални политици. Те не могат да
се занимават само с каквото са се
занимавали преди политиката. Могат да
продължават единствено да преподават.
Но дали са истински политици, това
може да каже само който гласува за
тях. Дали са били последователни и
принципни през тези години, това е
най-важният момент.
Мисля,
че вече имаме оформена представа за
изискванията към политическата класа.
Доста много неща виждаме че тя не
успява да направи или не ги прави
както трябва. Примерно формирането на
консенсус, промените в определени
закони. На пръв поглед виждаме, че
всички са съгласни с нещо. И после
излезе някое недоносче като закона за
частното принудително изпълнение. Едно
време имаше изискване, формално и сега
го има, всеки закон да има финансова
част, защото струва на данъкоплатците
определени пари. Ако това не се прави,
да става представител на
Министерството на финансите и да
казва: “Написали сте закон за
екстрадицията, обаче трябва да
създадем дирекция от 300 души, която
да го изпълнява.”
Творим
някакви текстове, които остават на
хартия. Хората си мислят, че като е
написано едно правило, то започва само
да се съблюдава. Съдът,
администрацията дълго време се опъват
и затова старата схема е била - закон
да се прави само за обществени
порядки, които са стабилна практика.
От всичко, което казвате, става още
по-ясно колко е нужно да има
компетентни хора във властта. Но
повечето от компетентните хора не
искат да си загубят независимостта.
Напоследък научихме покрай една
реклама, че освен свобода има и салам.
Доколко има “салам” в уж независимата
журналистика?
- Много
остър завой правите. Предпочитам да
говоря не за салам, а за морков и
тояга. Когато държавата беше
тоталитарна, съм виждал по-малко
цензура, отколкото сега. Свободата е
потребителят да те оцени по твоите
коментари. Трябва да съобщиш, че
президентът е казал еди какво си, но
по-важното е какво не е казал и какви
са коментарите. Тогава аз разбирам
дали има свобода
Частните
медии са зависими от този, който им
плаща. Опитайте се за някой успял
бизнесмен да направите материал и дори
леко да го покритикувате. Няма да
видите някой да напише нещо срещу шеф
на банка, защото той се оказва нечий
спонсор. Дори някой да успее да
публикува нещо, той си остава самотен.
В този смисъл истинска независима
журналистика още нямаме. Казвам го със
съжаление
Докато
се появят независими медии, които да
се самоиздържат и да не зависят от
спонсори, спасението на свободната
журналистика е в интернет. Когато една
тема свободно се появява на много
места и не зависи от рекламодатели,
това ще дисциплинира и тези, които
издават на хартия, и тези, които
предават в ефир
