Когато се видяхме, помолих Лили Маринкова да ми разкаже сама нещо повече за себе си, за да започнем интервюто с биографична справка. Тя отказа да разказва пред мен биографията си, предложи да напише нещо и да ми го прати. Не можела да разказва сама за себе си, защото щяла да се разчувства. А чрез тази емоция интервюиращият проверявал разстоянието между двамата, дали е късо или дълго.

Опитах се да и обясня логиката на моите интервюта:

Идеята на тези интервюта е интервюиращите да бъдат поставени в позицията на интервюирани. Като знаят, колко често всъщност са жестоки към интервюираните, да се почувстват малко и в тяхната ситуация.

- И аз така си обяснявах тази размяна на ролите. Искате да ни поставите в притеснено положение. Както искате да разберете самата публичност. Как се играе, какво представлява. Нещо като отмъщение на политическата класа към журналистите.

Не съм усетил до момента нито един от интервюираните да се е почувствал по някакъв начин неудобно от моите въпроси. Даже се забавляват отлично.

- В такъв случай няма нищо страховито. Значи само си играете.

Може би да. Но днес ще разберем това в разговора с Вас. Да започнем с нещо доста тривиално. Кой ви е най-важния спомен за събеседник от последните 15 години?

- Човек си прави някакви равносметки и си мисли какво минава отвъд чертата на рутината, на обикновеното, на баналното, ако щете. Понякога си мисля за Петър Увалиев. Защото той самият е много важен като измисляне за професията, като философия на професията. Даже не толкова измисляне, колкото една самоирония, критичност, които ние, в началото на демокрацията, не разбирахме. Докато той е един много голям маратонец. Има 50 години работа в ББС. Това ми беше интересно и го съчетавам с бурността на периода, в който той дойде в София. Беше някаква стачка в телевизията. Съвпадаше със смяната на управлението. Агов беше сменен и напусна, замина.

Интересно е, че споменавате Петър Увалиев като най-важен и силен спомен от тия години, след като през ръцете ви са минали всички водещи политици на България. А как се промениха политиците през годините и пред Вашия поглед?

- Мисля, че имахме някакъв уникален шанс нещо да се случи, нещо да се пропука в чисто исторически смисъл и в хода на това разместване се чувствахме много свободни. Политиците бяха задължени да говорят на този хубав и истински език, който прави хората, гражданите, съмишленици. Това беше един хубав шанс. Това бяха свободни години и те говореха и участваха, и Вие също участвахте, в един опит за истинност. Може да се каже, че понякога имаше и пресилени неща. Имаше и лозунги, и някакъв дървен идеологически език. Но пък беше чиста екзалтация.

Защо казвате всичко това в минало време? Как говорят днес?

- Днес говорят на някакъв квазиезик. Бюрократизиран, с много чуждици. Просто като едни хладни бюрократи.

Това само ново изразно средство ли е или е промяна на душевността на политиците? Станали са по-лицемерни или са станали по-префинени?

- Става дума за едно ново разбиране. Нещо като “И така може!” Може би не могат друго. Намират начини за заобикаляне на отговорите. Да кажа, че са лицемерни, ще ми е по-лесно. Но всъщност те като че ли просто видяха, че може и без директни отговори.

А как се променихте Вие през тези години?

- Това е нещо, което през годините изисква някаква упоритост, защото не винаги е приятно да изпълняваш едни и същи неща. Това изхабява. Много пъти напрежението, бързането, дали ти следи мисълта, дали разбира, дали можеш да направиш някаква мисловна игра със събеседника, всичко това изхабява, уморява.

Ако днес се чувствате по-уморена, това прави ли Ви по-малко агресивна?

- Чувала съм за тази агресия, но не смятам, че съм променила нещо от техниката, която използувам. Това са класически случаи, класически форми ... Говорим за предаванията, в които аз участвам.

Доколко Вашата агресивност е журналистически похват и доколко е реална емоция?

- Излъченото в ефир интервю е доста по-различно от вестникарското, или изобщо от писаното. В този смисъл нещата трябва да бъдат доведени до определен градус. Това често пъти е трудно да се обясни. Прилича все едно на ... Том Ханкс на необитаем остров добива огън. Това е толкова мъчно да се получи. Това е начин да бъда убедителна, с няколко стъпки да прескоча рамката. В такъв случай се използуват различни техники. Те до голяма степен са свързани с това, че хората се влияят. Има едно изследване, че когато човек попадне в компанията на глупави, той самият става глупав. И обратното. Ако там има нещо, което да прескочи като искри между теб и събеседника... Така също те се влияят много психологически. Когато някой е притеснен, или има задържащи моменти, това също влияе. Работата на журналиста, на водещия е това, да може да разтвори колкото може повече табута. Докъде е стигнала информацията, докъде е бил допускан журналистът, и ако може да се пребори още малко, и малко ... Това е част от неговата роля, която често го довежда до положение да е неприятен човек.

А след толкова много разговори в ефир в радиото, в телевизията, останаха ли ви събеседници, на които да вярвате?

- Хората са като планетите. Те се движат, променят положението си. Хората са различни, различни са, когато са на власт, или когато не са на власт, различни са когато изпълняват публична роля. Мисля, че по принцип вярвам, никога не съм предубедена. Макар че, когато избирам събеседник, изключително се плаша и го избягвам, ако той вече е зациклил в някакво безкрайно демагогско положение, демагогско говорене. Това винаги отблъсква, то се знае. За журналистите във всяко отделно време, във всяка отделна ситуация има лица, които са по-значими или по-малко значими. На какво се дължи това? На това кой в каква фаза е.

Аз също забелязвам, че много от политиците през последните години промениха езика си. С това те си мислят, предполагам, че се доближават до едно “европейско” поведение. Дали това е европейско поведение?

- Аз не съм много веща в тези неща. Мога само да кажа, че повтаряме като папагали неща за Брюксел, неща за договора от Ница и така нататък. Това е част от това да си научиш урока в днешните времена, но все пак е ясно, заради “не”-то на два референдума, че хората се обединяват срещу политическите елити. Този елит се оказва огромен разпределител на пари, на интереси, ако щете, на бъдеще. Може би не издържа на обществения прицел. Разбира се, това са много сложни отношения в страните, в които ние, всичките лаици, се опитваме да навлизаме всеки ден, но е ясно, че има проблем и с политическия елит и у нас, който се готви да се клонира.

Замисляте ли се Вие самата понякога за бъдещето на Европейския съюз и за бъдещето на България в Европейския съюз? Как си го представяте?

- Опитвам се да се държа хладно и хладнокръвно, защото виждам превръщането на тази тема в пропаганда и в нещо като патерица за последното управление.

Аз затова говоря за сериозно замисляне, а не за фрази. Въпросът е за същината на “европейското семейство”.

- Смятам, че нямаме много поводи за гордости, доколкото сме влезли в последния момент, преди “да се затвори вратата на влака”. И също така, като си давам сметката за нас, видени през техните очи. Може би това е едно от най-тежките неща. Как гледат на нас? Може би е човешко това, и ние се отнасяме така към тези, които са изостанали зад нас.

Не мисля, че това как те гледат на нас е сериозният проблем, защото те така са гледали на испанците и португалците, когато те бедни и неуредени са влизали в Европейския съюз, а сега са горди и равнопоставени членове.Така че вероятно ние ще си стигнем до нивото в семейството, на което ще бъдем истински равноправни. Но как ще изглежда самото семейство, ясно ли е на някого?

- Едва ли тука бих могла да ви отговоря компетентно.

Въпросът ми е чисто емоционален. Никой не очаква от Вас да разкажете какви текстове от Конституцията на Европа харесвате или не. Въпросът е как го чувствате отвътре. Има ли бъдеще едно такова голямо европейско семейство от 25 – 30 държави?

- Това всичко е относително. Колкото и да се върви към сливане, вижда се, че има и други настроения сред хората там. Не знам дали са следствие на част от рудиментите на националната държава, дали са пряко свързани с национализмите, дали са леви, или са егоцентрични по отношение на това, че на тях им се струва, че се взима от техните пари, от техните доходи, но по чисто физически закон тези неща ще продължат да съществуват, за да има противовес. Би трябвало да съхраним сложното си отношение към тези процеси и би трябвало да си кажем, че нищо не върви по права линия. Че има доволни и недоволни, щастливи и нещастни. И че нашият свят съвсем не е свят на справедливостта.

Темата за справедливостта ме връща към един въпрос от миналото, защото седим тук в тази сграда на БНР, връщаме към Вашето драматично минало в националното радио. Уволнения, възстановявания и така нататък... Когато говорим за европейския контекст на справедливостта, представяте ли си Радиото, Българското национално радио в Европейския съюз? Смятате ли, че самият факт на приемането ни в Европейския съюз може да промени нещо в БНР и да го направи по-малко държавно и повече обществено, да не се подчинява непрекъснато на политическата конюнктура?

- Вие ме бъркате, аз съвсем не съм такъв патриот на инициали, на инициативи ... Дори нямам някакъв съществен пръст в управлението. Не смятам да реагирам на такива въпроси. Смятам, че има нещо, което отличава радиото от политически контролираните вестници, че в него винаги е имало опозиционни лица и гласове.

Имате възможност обаче в чисто практически план да сравнявате ежеседмичната Ви работа в Националното радио и в Канал 3 на телевизията. Какви са разликите? Дори ще поставя въпроса още по-лаишки. Къде ви е по-интересно – в радиото или в телевизията?

- Не ги деля така. Но ако трябва да кажа мнението си... Просто съм благодарна на Сашо Диков, че ме покани, когато нямах нищо друго, това беше спасение на момента. Иначе тук, в тази къща е друго. Националното радио, Канал 1, това е нещо като споменната система на нацията. Тази система за мен има душа.