кореспондент в Бейрут, където никой от по-старите лъвове не иска да отиде заради бушуващата война, въпреки че не е член на БКП, дори не става за ченге, защото жена му била чужденка (германка). Прекарва четири години в Бейрут, където е свидетел на атентати, отвличания и гражданска война. Връща се в България по времето на Горбачовата перестройка и започва да разбира много неща, които не пропуска да говори открито. Начело е на “въстанието” в БТА след 10 ноември, излъчен е за директор от екипа, което е един от най-големите комплименти, които е получавал в живота си.  Лукановото правителство отказва да го назначи. После с решение на правителството на Димитър Попов и с указ на президента Желев най-после е назначен законно за директор на БТА, за да бъде после уволнен от Любен Беров пък съвсем незаконно. Помни се неговата битка, която печели в съда, за да бъде след това вече съвсем законно уволнен от парламента по предложение на ДПС. Главен редактор последователно на в-к “Експрес” и на в-к “Демокрация”. После е години наред журналист на свободна практика и в радио “Свободна Европа”, включително и по времето на управлението на СДС, докато през 2000 година от новосъздадената бТВ му предлагат договор за “В десятката”. Оттогава го гледаме всяка неделя сутрин да пита разни хора за разни неща.

Работил сте в БТА, в Бейрут, в два вестника, на свободна практика и в бТВ. Къде Ви е било най-скучно?

- Няма такова място. Мога да кажа, че сега за първи път работя на различен ритъм, за първи път работя на седмичен график, което оценявам изключително много, защото имаш време да оцениш нещата. Цял живот съм бил в новинарството, в задъхания ритъм на вестника, на информационната агенция, на радиото.

Бил сте началник. Заемал сте ръководни административни постове три пъти.

- Административната работа...  Да, тя винаги ми е била истински скучна. И съм радостен, че съм избягал от нея.

Сега сте по-свободен. Нямате административни задължения. Имате си само едно предаване седмично. Когато се замислите за свободата по този начин, имате ли вкус към началническата работа в добрия смисъл на думата, да носите отговорност за други хора.

- Никога не съм имал и за мен това беше голяма тегоба. Налагаше се да се взимат непопулярни решения, особено в БТА в началото, за което някой хора ще ме мразят до края на живота си. Особено кореспондентите в чужбина. Някои от тях така и не проумяха, че кореспондентската мрежа в чужбина беше закрита от мен не защото имах нещо против когото и да било, а защото такава беше логиката на работата на една агенция от мащаба на БТА. Тя вече не получаваше субсидии по никакъв начин от държавата. Подобните агенции от този мащаб от други страни преди десетилетия бяха закрили кореспондентските си мрежи и бяха развили и бяха развили на тяхно място мрежи от нещатни кореспонденти. Това не бях си го измислил сам. Бях го видял от белгийците, от австрийците от шведите, от други подобни агенции.

Изкушавате ме да Ви задам следващия въпрос, защото сте били в държавна медия, даже в монополна държавна агенция. Има ли изобщо място за държавни медии?

- За държавни медии в една модерна демократична страна, едва ли. По-скоро за обществени. За такива, които пазят обществения интерес. Те се занимават с образователни програми, отразяват някакви обществени настроения. Но пък те се ръководят от обществени съвети, а не от политически назначено лице, както обикновено се получава у нас. Това е един от парадоксите у нас, който през всичките тези години не можаха да схванат онези, които би трябвало да не го допускат.

Дали могат да го схванат, зависи от нивото, до което е достигнала демокрацията в държавата.

- Демокрацията в България е такава, каквато е. Народът излъчва своите представители в политиката. Тези представители, за съжаление, през годините не можаха да се издигнат на нивото на модерното мислене, което щеше да е лесно, ако бяха погледнали другите например. Но тука се говореше за национален интерес и за други подобни неща с гръмки високопарни слова. Както във всяка друга сфера, тук има технология, има модерност, има чужд опит. Винаги съм казвал, че имаме едно предимство в това, че сме закъснели. Можем да обърнем нещата и да се облагодетелствуваме като вземем наготово едни модели, които работят в едни други страни. Това сега предстои да се случи с Европейския съюз, което ще бъде хубаво.

Значи все пак не Ви влече административен пост?

- Категорично не.  Аз, ако имах житейската възможност, бих направил и следващата крачка. Да пиша и да говоря само това, което на мен ми харесва. Но като водещ на предаване аз не правя точно това. Сигурно много хора са го забелязали. Но налагането на моето лично мнение на събеседника е грозно. Важен е събеседникът. Друг е въпросът за подбора на събеседници, за темите. Но да се опитваш във всеки разговор ти да си похлупака, да разбираш от медицина повече от лекаря, от право повече от юриста и от земеделие повече от земеделеца, това е наглост.

Аз всеки път се уча от хората, които интервюирам, защото съм новак в тази работа. Доколко в едно интервю трябва интервюиращият да заяви своята позиция?

Зависи от много неща. Зависи от темперамента на водещия. Зависи от това какви правила има в медията. Зависи от зрелостта на човека. А пък аз си мисля, че по-тънката игра е играта на нюанси. Едно е да  кажеш нещата в черно-белия диапазон, друго е да оставиш зрителя да се вгледа в недомлъвките, в недоизказаните неща. Да зададеш въпрос и да не ти отговорят. Нека зрителят сам да прецени. Издигнаха тук в култ онзи журналист от ББС, при цялото ми уважение към него, който задал седемнадесет пъти един и същи въпрос, докато получил отговор. Това е клоунада. Между другото години по-късно се разбра, че истината за това била в обстоятелството, че през това време продуцентите му шепнели в ухото, че трябва да продължава разговора, защото имало технически проблем. И той, човекът, продължил да пита едно и също. А тук го издигнаха в култ как това било върхът на журналистиката.

Човек трябва преди всичко да бъде себе си на екран.Разбира се, не можеш да правиш всичко, което си искаш. Има някакви правила на играта. Има и някакъв лимит на търпението. В момента, който при мен той се изчерпи, аз ще си взема шапката и ще си тръгна.

Като казвате за вземане на шапката, правите ли си някакви планове за бъдещето? Виждате ли себе си в някаква друга перспектива?

- Виждам себе си само и единствено в някакъв вид творческа изява. Бих писал или се занимавал с творчество. Ако е възможно. Това е единственото ми желание. Да съм свободен.

Къде си представятe себе си след пет години? В България или в чужбина? И ако сте в България, в каква България?

- Нямам никакво намерение да живея в чужбина. Аз съм човек, който се справя с три-четири езика. Пътувал съм. Имам представа какво представлява поне част от света. Попорочел съм и съм видял доста неща. Харесва ми тука, със всичките забележки, дори, ако щете, заради възможността да употребявам едно от най-силните оръжия на интелекта – самоиронията. Смятам, че ако човек се взима прекалено много на сериозно, значи е прекрачил границите на глупостта.

Повтарям си пак въпроса като онзи журналист от ББС. В каква България искате да живеете? Как си представяте България след пет години? Не само как си мечтаете да изглежда, но реалистично как ще изглежда България след пет години?

- Във всички случаи ще изглежда по-добре. Това и е хубавото на евроинтеграцията. Че други хора, които са по-напред от нас по различни исторически причини, са измислили правила, които очевидно ще бъдем принудени да възприемем. Правила на съжителство, правила на философията, която движи Съюза, икономиката му, обществените професии, всичко останало. Което е много хубаво, според мен. Защото там очевидно са по-напред от нас.

След изборите на 25 юни, възможен ли е сценарий, в който България излиза от този европейски път и изобщо възможен ли е някакъв катастрофален сценарий като резултат от тези избори

- Не мисля. Аз по-скоро се притеснявам от ситуация, в която може да се създаде политическа криза. Ако се окаже, че няма стабилно управление или че цената за такова управление е прекалено висока. Такава възможност има. Това, разбира се, би объркало много планове, но не дотолкова, че България да бъде спряна от Европейския съюз.

Казахте, че се движим към едно общество с установени европейски порядки. Няма значим български политик, който да не е минал през “Десятката” ...

- Напротив, има. Това са Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски. Георги Първанов беше много чест гост като партиен лидер, но не и като президент. Досега не съм получил обяснение защо и от тримата. Те не са и длъжни да ми дават обяснение.

Все пак познавате всички достатъчно добре. Като ги наблюдавате и ги анализирате, има ли според вас критична маса от професионални и компетентни политически лидери на основните партии, които да започнат да оформят една европейска политическа класа у нас?

- Аз мисля, че през последните години, независимо дали ги харесваме или не, защото всички си имаме свои пристрастия, се създадоха достатъчно много професионални политици, които разбират правилата на играта и които са се научили на много неща. Друг е въпросът доколко те са в състояние да превъзмогнат личния интерес и да защитават кауза.

Аз затова говоря за европейска политическа класа. Ако приемем, че в началото на прехода движещата сила бяха големите каузи - Европа, НАТО, пазарна икономика - постепенно политиците ни заемат вече някакво нормално положение, в което големите каузи са опредметени с по-ежедневни неща, а от друга страна изкушението да сведеш политическото поведение до личния интерес е огромно. И аз за това, когато говоря за европейско политическо поведение, говоря за баланс между големите идеи и интереса, такъв баланс, който е здравословен и в услуга на обществото.

- Ще дам и друг пример, за да се види защо сме още в процес на съзряване. Например някой беше казал, че трябва да се оправят тоалетните в България. Предизвика голям смях. А това е самата истина. В Турция започна такъв подобен процес преди около петнадесет години. Или пък друго. У нас се говори на политически некоректен език. Това не прави впечатление нито на политиците, нито на потребителите на тяхното говорене. Тук се говори например за “бяла държава”, което, поради наличието на хора с друг цвят на кожата, е просто забранено навсякъде другаде. На някой магазин ще видите обява, че имат работа само за момиче до 25 години. На запад ще ви скъсат от съдебни дела при подобна дискриминация. Там дори при постъпване в полицията внимават с ограничителните условия. Защото там вече са се водили тези съдебни дела и този, който сложи такава обява, ще има да пати. Там са си направили изводите. Ето, тези изводи ние ще ги вземем наготово и няма да ни се налага да ги извличаме с години.

Какво мислите за тезата, че в България нищо не се решава, от България нищо не зависи, че съдбата на една малка страна като нашата се решава на тайни срещи на великите сили?

- Аз съм голям противник на такова твърдение. Да започнем с това, че много мразя това нашето себеожалване, дето сме малка страна и малък народ. Първо, фактологически това не е вярно. България е средно голяма  европейска държава, особено по територия. Малко хора си правят труда да погледнат картата. Португалия е по-малка от България, да не говорим за Унгария, Австрия, Белгия, Холандия и така нататък. Ние сме по средата от гледна точка на мерки и теглилки. Недостойно е непрекъснато да се оправдаваме за нашите проблеми с това, че сме малка страна, незначителна. Така е било на един по-ранен етап. Това са проблемите на 19 и част от 20 век. Отдавна това вече няма значение.

А обратното? Може ли България да бъде водеща страна на Балканите и да бъде двигател на едни процеси спрямо страните, които закъсняват с европеизирането?

- Може, да. България вече е била чудото на Балканите.

България непрекъснато се цитира като модел за решен етнически въпрос. Окончателно ли България е загърбила опасността от етнически конфликт?

- Мисля, че в твърденията за така наречения “български етнически модел” има истина и неистина. Вярно е, че България беше изненада, защото се очакваше, че след натиска, оказван върху българските турци от комунистическия режим, тук ще избухнат етнически сблъсъци след разпада на старата държавна власт. В този смисъл България наистина беше изненада и етническият модел в България беше отбелязан като много успешен.

Същевременно не бива да се заблуждаваме кои сме ние и какви сме ние. Можете ли да си представите в България някой да се изкаже критично за българските велики владетели?! Гледайте “Дискъвъри чанъл”. Там текат сериали с убийствени оценки от морална и човешка гледна точка за най-изтъкнатите английски владетели от миналото. Например за Едуард V, който е един от най-успешните английски крале, за малко не подчинил цяла Франция на английската корона. Герой отвсякъде на бойното поле. В същото време отвратителен като човек. Извършил кланета, държал се зверски спрямо победени. И всичко това се казва от устата на един брилянтен английски историк, и никой не го обявява за антипатриот и за предател. В България това е невъзможно. Може ли някой да стане и публично да разкаже колко глави е отрязал Борис, за да наложи християнството в България? Той веднага ще бъде низвергнат, смазан и оплют от едни “патриоти” многобройни, които има тук. В това отношение ние не сме европейци и трябва да си даваме сметка за това. Ние не сме прочели историята си както трябва.

Ако отношението ни към турците е търпимо, нима можем да кажем същото за циганите? Ами този спор за циганите, той почти не се води, защото и двете страни са наелектризирани.

Мислите ли, че има някакво спящо ядро на етнически конфликт в България?

- Пряко не, но има настроения. Циганският въпрос може да стане конфликт. Много хора не си представят, защото циганите не са организирани, каква бомба със закъснител е това. Ако те се чувстват подтиснати, независимо от това дали са прави във всичко или не. Знам аргументи и в двете посоки. Но без срещане на позициите и активен диалог с търсене на решение няма да се реши въпроса. Аз съм живял в страна, където имаше гражданска война и знам, че няма нищо по- зверско и жестоко от братоубийството. Хора, които се познават добре и знаят слабите си места, знаят къде ти е “тайния килер”. И там не можеш да се скриеш ако се стриеш. Знаят къде боли най-много. Това е страшна перспектива и ние трябва да се замислим сериозно. Не случайно откъм Европейския съюз непрекъснато ни напомнят за това и ни тикат към действия.