|
Какво е да работиш в най-тиражния
национален всекидневник?
- Много голяма чест и много голяма
отговорност. Наскоро едно
социологическо проучване показа, че
32-33 на сто от хората предпочитат да
получават своята информация от вестник
“Труд”.
Аз не ви питам, за да ми похвалите
вестник “Труд”, а да ми кажете какво е
за Вас като работа, като натоварване,
като отговорности.
- Отговорностите са големи, защото си
всеки ден на пазара. Непрекъснато се
обаждат читатели, изразяват съгласия и
несъгласия. Откакто имаме и форум в
Интернет, натискът е още по-голям,
винаги сме под лупата на читателя.
Иначе, като натовареност... Вестникът
е жив организъм, той се променя по
няколко пъти на ден, идва нещо ново,
пада нещо, което вече е било
макетирано, но за да си на върха на
новините, трябва да се съобразяваш с
това нещо. Понякога има и обидени,
разбира се, например едно голямо
интервю е готово, макетирано, със
заглавието, със снимките, но идва нещо
по-горещо и това пада. Работният ден е
от 10 сутринта до 8 и половина
вечерта, три планьорки на ден, които
отнемат поне два часа и половина.
Опитайте се да направите разлика между
“Труд” преди ВАЦ и “Труд” сега.
- Като човек, който е работили и
тогава, и сега, не мога да направя
някаква очебийна разлика. Никога при
нас не е идвал някой германец от ВАЦ
и да каже: “Вие сега трябва да
напишете такава и такава статия...” Те
се интересуват предимно от рекламата.
Иначе политиката на вестника се прави
от главния редактор, заместниците му,
завеждащите отдели и не бих казал, че
има някаква промяна от предвацовото
време.
По този повод един фундаментален
въпрос. Доколко свободна е частната
медия?
- Политически тя е свободна. Поне
“Труд”... В смисъл, че еднакво ни
мразят и ни обичат и жълтите, и
червените, и сините. Напомням,
например, че Филип Димитров, когато
беше министър-председател и беше
казал, че той няма да чете “Труд” и
няма да дава повече информация на
“Труд”, както и на часовите вестници.
Но веднага след като падна от власт,
първото или второто му интервю беше
дадено за “Труд”. Зависимост,
доколкото съм чувал, има от някои
икономически фактори, спонсори,
рекламодатели, но това работещите във
вестника не го усещат. Ако има, то е
някъде на друго място.
Искам да Ви питам за един нов феномен,
който се превръща в особена
характеристика на вестниците.
Вестниците през телевизията.
Посланията чрез заглавията, защото
хората не си купуват вестника, но
сутринта в прегледа на печата по
телевизията им четат основните
заглавия, това се превръща в новина и
всъщност рязко се увеличава влиянието
на заглавието във вестника, за сметка
на съдържанието, защото хората са чули
от телевизията само заглавието.
- Има го този момент.
По-добросъвестните телевизионери и
радиоводещи изчитат и поне малко от
материала. Примерно в прегледа на
печата по “Хоризонт”, който за мен е
може би най-добрият и продължава около
20 минути, не се четат само заглавия.
Сега за телевизията. Бях голям фен на
“Коритаров лайв”, когато беше вечерта.
Тогава действително се правеше един
хубав преглед на печата, така че на
сутринта човек да отиде и да си купи
вестника, който му е направил
най-силно впечатление. Има и друго.
Сега вестниците са и в Интернет и
някои хора сутрин стават рано,
сърфират през всичките, прочитат
заглавията и после си казват: “За
какво да си купувам вестници, аз вече
ги прочетох!”
Това по някакъв начин влияе ли върху
вестникарския журналист, за да придава
той по-голяма тежест на заглавията или
подзаглавията, знаейки, че до
по-голямата част от хората новината ще
стигне по този начин?
- Не бих казал, че аз лично или
колегите , които познавам, търсят този
ефект със заглавията. Предполагам, че
съответния телевизионен водещ търси
тези моменти и си ги избира.
Голямото интервю в “Труд” е важно,
защото то най-често се превръща в
новина на деня, или поне извадки от
него. Доколко това ежедневно интервю
формира обществено мнение?
- Зависи от човека, който е дал
интервю и от неговите послания. Не
може всеки, който е попаднал на
страница 10-11 да формира обществено
мнение. Въпреки, че се търсят такива
хора.
От темата за интервютата минаваме към
темата за интервюираните. Има
по-приказливи и по-мълчаливи политици.
Забелязал ли сте някаква връзка между
тежестта на политическата сила и обема
на говоренето на политиците и?
- Има хора, които много говорят.
Просто не можеш да ги спреш. Има и
такива, които буквално с ченгел им
вадиш думите от устата, но те са много
по-малко. От стотиците интервюта,
които съм взел, впечатлението ми е, че
политиците са доста приказливи. Когато
седнеш да им сваляш интервюто, виждаш
как се повтарят, как трябва да се
изчистят цели пасажи, които не са по
въпроса, който си му задал. Макар и
рядко, но има някои, които искат да си
го четат след това и буквално си го
пренаписват. Въпросът остава, но
отговорът е нещо съвсем друго.
Обезкостяват го, обеззъбяват го някои
хора. Има един, няма да му кажа името,
той като седне да говори, говори много
остро против управляващите. После,
като си го прочете и вземе да си
редактира интервюто, стряска се: “Ама
аз това ли съм казал?!” Започва да го
омекотява и става едно равно, скучно
интервю.
Но такива са много малко. Ето
например, президентът Желев,
президентът Стоянов, не искат да си ги
четат. А има някои, искат да кажат
нещо много важно, кажат го, после
вземат, че го махнат именно това
най-важното и всъщност си става едно
обикновено интервю.
От собствения си опит знам, че може да
се получи превратна представа за
интервюто на базата на заглавието,
което вие във вестника избирате.
- Заглавието обикновено е някоя фраза
на интервюирания. Аз поне никога не
съм си позволявал нещо друго до сложа
за заглавие. Общо взето, докато правиш
интервюто и от някоя фраза ти идва
заглавието. Просто като чуеш нещо ...
Ето, наскоро Гюнер Тахир каза, че
освен царят и султанът е гол. Имаше
предвид, разбира се, Ахмед Доган. Как
няма да го сложиш за заглавие! Това му
е заглавието отвсякъде. Не ми е
известен случай да е изведено в
заглавие нещо, което не е казано. Поне
в нашия вестник.
Не е въпросът дали е казано или не,
въпросът е дали то е според
интервюирания най-важното в интервюто.
- “Заглавията са на редакцията”. Едно
време така пишеше в каретата. Има
автори, бих посочил примерно моя добър
приятел Евгений Дайнов, който си пише
материала, но заглавие не определя.
“Това вие го правите”, казва. Има
такива политици, които държат,
примерно, само на заглавието. “Като го
направиш, обади ми се да ми кажеш
заглавието ... А, добре е така.”
По-нататък не се интересува.
Вие много обичате да интервюирате и да
пишете в своите анализи за по-малките
партии. Те са Ви слабост, както съм
забелязал. Доколко в по-малките
партии, които обикновено се получават
чрез “пъпкуване” от по-големите
партии, доколко там отиват
по-интересните за журналистите, но
очевидно по-малко интересните за
избирателите хора?
- Интересен въпрос. Има нещо такова.
По-интересни са хората, защото са
по-освободени. Няма я тежестта на
голямата партия, на лидера, на
политбюрото, да си мери приказките.
Иначе моите, силно казано, пристрастия
към малките партии са затова, че
големите са някак си известни, те
обикновено нищо ново и изненадващо не
казват и не предлагат. Докато от
малките идват идеи. Да не давам
примери, защото се намираме в
предизборна ситуация.
Не мога да скрия, че имам и много
приятели сред тия хора. Не съм се
карал, не съм се разправял, не съм
оплювал нито един политик. Докато има
такива хора, за които докато политикът
е на власт, той е най-великия, а
когато почне да пада, му забиват ножа.
Тогава защо избирателят не оценява
интересните идеи на по-малките партии
и в края на краищата се опира на
по-големите?
- Избирателят предпочита стабилността,
традицията, пред промените. И още нещо
друго. Все пак избирателят си казва: “
А бе, тоя е много готин, но няма да
влезе в парламента. Я да си гласувам
аз за голямата партия. Да не се мина.”
Българинът най-мрази да се минава.
Доколко тогава българските политици,
които имат шанс да влязат в парламента
са готови на повече радикализъм в
действията си, след като влязат във
властта. Всички са готови на радикални
действия преди изборите, но защо много
малко от тях предприемат радикални
действия след влизането във властта?
- Този въпрос има сложен отговор.
Най-радикално действащото правителство
за мен си беше вашето, първия кабинет
на Иван Костов, който обърна държавата
за две години. Но страхът от радикални
действия, идва от, както казваше
покойния Стефан Савов: “Винаги трябва
да имаме едно на ум - електората!”
Радикалните действия отблъскват
електората. А всеки си мисли за още
един мандат.
Това е едното обяснение. Второто, все
пак, е зависимостта от различните
международни институции. Ето, колко
време му беше необходимо да се пребори
Милен Велчев за 150 лева минимална
заплата. Ние не сме напълно суверенна
държава, за да си решаваме и да си
предприемаме радикални действия без
съгласуване отвънка.
Тук има и обратния ефект. Много от
радикалните действия се налагат отвън,
а след това тук не смеем да ги
извършим. Вероятно по първата причина.
- Точно така, поради първата причина.
Доколко, според Вас, на следващото
правителство ще му е необходим
радикализъм? Свърши ли времето на
радикалните реформи, или има още?
- Радикалното, което трябва да се
направи в България, това е съдебната
реформа. Радикално трябва да се
вдигнат доходите на хората. За
първото, щат не щат, ще трябва да
направят нещо. За второто, връщам се
на това което казах преди, трудно ще
стане без съгласието на Фонда, на г-н
Фликеншилд с Филиптотювските мустаци.
Иначе къде другаде радикално?
Радикално вие приватизирахте.
Радикално се действаше, когато ставаше
въпрос да се даде небето за Косово.
Това бяха радикални действия. Все
по-малко според мен ще има вече
причини за радикални действия.
На финала ще ви поискам един
технологичен съвет. Когато някой Ви
даде много продължително интервю, как
го съкращавате?
- Първо трябва да се свали целия
текст. На първото четене се махат
вметнати думи, повторения. На второ
четене следиш къде например в
отговорите на три въпроса се съдържа
еднакъв отговор. Изчистваш и това
нещо. След това, в зависимост от
мястото, степенуваш въпросите по
важност.
А случва ли се след такова подреждане
и съкращение интервюираният да не си
познае интервюто?
- Не, никога! Интервюто се прави само
от неговите думи. Даже интервюиращият
всъщност не е толкова интересен. Често
си съкращавам собствените въпроси,
като оставям: “И после?” “И какво
стана?” За да може да дам повече място
на човека, когото интервюирам.
Надявам се, че ще си познаете
интервюто, след като го редактирам! |
