в България пораздвижи малко пластовете, но понеже ще говоря откровено, ще кажа - и той не извади толкова много нови лидери, колкото очаквах и които да изкушават. Кръгът не се разшири толкова, колкото беше моето лично очакване. Очаквах поне десет-петнадесет човека, които да възбудят любопитството на журналиста. Но не се получи. Не са повече от двама-трима хората, които той и партията му успяха да превърнат в предизвикателство за журналистите.

В буквален смисъл има нови лица, но има ли нова политика? Развиват ли се политическите партии в България в крак с развитието на живота в страната?

- Няма нова политика. Няма нови политици. Аз лично, като гражданин, не го откривам. Това, което мисля като журналист, и това, което мисля като гражданин, не мога да ги разделя. В повечето случаи се вълнува гражданското в мен, защото, в крайна сметка, журналистиката е професия, но ти живееш в този живот, ти си в тази държава и ти е нужно някакво вдъхновение, някаква кауза.

Само думите се променят. При сегашното управление има усещане за лежерност, за забавен каданс. За някаква разстлата политика. При предишното правителство имах чувството, че нещата са концентрирани, че нещата са по-съсредоточени, макар и прекалено централизирани. владееше чувството за големия брат, който те наблюдава и владее нещата, държи ги в свои ръце. Сега имам чувството, че мога да се скрия, да си нахлупя шапка невидимка. От гледна точка на бизнесмените, с които съм говорила обаче, сега е по-спокойно, преди били в менгеме. Но все пак няма качествена промяна. Не е качествена разликата. Но и самият ни живот като че ли не се е променил качествено.

Професорът Димитър Иванов от Лондон заяви директно, че лидерите на политическите партии не са подготвени да управляват качествено през следващия мандат и трябва да отстъпят местата си на експерти. Вярно ли е това твърдение и възможна ли е такава случка?

- Малко е неуместно да коментирам един професор, който като капацитет по управлението сигурно е по-компетентен от мен. Аз обаче се страхувам малко от преиграването с експертното начало, защото имам чувството, че понякога зад експерта се прикрива отказ от отговорност. Мисля, че е неискрено, когато политиците коментират "той е експерт и аз няма да му се бъркам. Той каквото иска може да прави" а после кой носи отговорност, аз като гражданин от кого да търся отговорност, кого да наказвам? Хората трябва да имат представа кой управлява. Не съм против експертите, даже смятам, че тяхното мнение е много важно, но ако експертът се използва като начин да се прикрие една политика, една политическа партия, за да се бяга от отговорност, не мисля, че е почтено.

Обратното обаче е важно. Политиците днес не могат да минат само с лозунги. Има конкретни неща за вършене през следващите четири години. На политиците, на бъдещите министри и депутати им е необходима експертна подготовка. Така ли е?

- Наскоро разговарях с министъра на енергетиката Севлиевски. На въпроса, с който започнах интервюто - започнахте ли да различавате киловат от киловолт, той ми каза "аз да не съм електротехник". Аз, разбира се, не споделям сто процента тази логика, но ако зад министъра стоят достатъчно експерти, наистина, всеки проблем може да бъде решен. Откъде да знам, това ми е много сложна тема.

Освен това мисля, че на следващото правителство ще му е по-лесно. Най-важните неща като че ли са постигнати вече. Ако приемем, че почти сме станали членове на Европейския съюз, членове сме на НАТО, генералните решения са взети. А сега казват, че ще дойдат толкова много пари по линия на еврофондовете, че ще има много глътки въздух за следващото правителство. Така че не знам дали е нужен толкова много експертен потенциал за хората, които стоят на върха. А експерти трябват от министъра надолу. Аз смятам, че и сега липсват достатъчно експерти. И сега мисля, че от министъра надолу се слагат много политически лица и това е погрешна позиция. Всеки министър си води по една камара хора, негови политически съратници, политически довереници, PR специалисти, и те заемат длъжности, които трябва да бъдат заемани от експерти. Това е по-важно, има ли достатъчно истински експерти под министъра. Но да ми се крие една партия зад някакъв експерт като министър, не ми харесва особено.

В студиото ви гостуват артисти, писатели, хора извън политиката. Не пропускате да им задавате и на тях политически въпроси. Ако може да има обобщение, политически грамотни ли са хората на изкуството у нас?

- Те са емоционални. Те са граждани, те са добри граждани. Много малко от тях, не повече от два-три процента, казват, че не се интересуват от политика. Мнозинството са изключително чувствителни граждани. Наистина ми е страшно важно и интересно да чуя тяхното мнение. Това са точно хората, които приемат със сърцето си властта. Те не само са емоционални, но са и много грамотни. Много от тях имат свои твърди виждания и теории, имат граждански позиции, отстояват ги, готови са да се борят за тях. Поради това обаче, че преди много години много от тях се втурнаха с ентусиазъм да помагат на политическите партии, например във ВНС беше пълно с интелектуалци, те преживяха своята фрустрация, докато бяха там и се оттеглиха. Те не искат да бъдат активни в политиката, защото не им харесва задкулисието на политиката. Но да гласуват, да имат мнение, да подкрепят една партия, в този смисъл политиката им харесва. Те имат такива сетива, които може би политиците нямат, или може би просто ги потискат.

А доколко са културни политиците?

- Мисля, че някои от тях са много културни. Наистина има интелигентни хора. Но какво е културен? Да е чел Пруст, Юнг, Кант, да не са видели "Името на розата" за първи път онзи ден, когато книгата излезе заедно с вестниците, а да са я прочели преди десет години? Точно този тип културни политици не мисля, че са много. По-скоро са изключение. Но може би и по света е така. Гледах предизборните дебати в американските президентски избори и разбрах, че Буш не блести с някакви интелектуални качества. Сигурно тези автори и на него са му дълбоко непознати. Но някои от политиците имат духовност и това на мен ми харесва. В гражданския смисъл, в битовия смисъл са културни. От гледна точка на критерия интелектуалци, много малко от тях са такива. Не знам дали и трябва да бъдат.

Има ли още място за странни птици в политиката? Кога според вас ще дойде времето в България политиката да се превърне в професия?

- Има място, защото те винаги създават атмосфера, създават любопитство...

Прекъсвам ви, защото не става дума за гледната точка на избирателя, а за гледната точка на другите политици. Готови ли са допуснат сред себе си някакви нови и нетрадиционни лица?

- Това е друго. Мисля, че политиците няма да ги допуснат, защото странните птици правят странни неща и объркват пасианса. Те са непредсказуеми и когато някакви неща зависят от тях, и другите не могат да ги управляват, те разбъркват играта. Заради това си мисля, че те все по-малко ще попадат в политическите елити, в Министерския съвет, дори в Народното събрание. Просто политическите водачи искат предсказуемост.

Помня времето, когато бяхте вестникарска репортерка в парламента. Сега сте едно от водещите лица в българската журналистика. И пак сте често в парламента. Промени ли ви това толкова продължително общуване с политиците и политиката?

- Като човек не. Аз по принцип гледам на журналистиката просто като на професия. Любима, но професия. Отделям своите нагласи, гледни точки , идеи, ценностни системи от общуването с политиците. Макар че съм имала общувания, които са ми били приятни, интересни, други са ме смущавали. Всяка емоция, всеки разговор те формира. Но да кажа, че като личност кой знае колко дължа на общуването с политици... би било пресилено.

Вярвате ли на политически послания? Или вече сте станали циник?

- Абсолютен циник съм станала за съжаление. Но само по отношение на политическите послания. Иначе изобщо не съм циник в другите сфери. Аз просто съм се наслушала на такива обещания, и после съм била свидетел на такова драматично разминаване между публичното говорене и интимните практики на политиците, че посланията никак не ме вълнуват. Гледам като експерт по PR на това, което говорят. "Това ще хване дикиш, това е интересно..." Но мен като гражданин да ме развълнува - абсурдно е, за съжаление. Тъжно е да се каже това, но е факт.

Ако ви използвам като някакъв вид лакмус за възможностите на политиците, смятате ли, че има в момента някои политици, които биха могли да ви развълнуват преди изборите.

- Има такива, у които ценя словото, умението да говорят. Ценя практикуването на политика, в която има драматургия, сюжет, поанта. Но мен като гражданин не успява да ме засегне дълбоко...

Но аз не казвам, че това ме е направило дотолкова циник, че да не гласувам. Напротив, аз нямам пропуснати избори. Аз гласувам на всички избори. Не ме е направило циник, в смисъла да кажа "всичките сте маскари, познавам ви". Аз си имам своята гледна точка и съм си избрала тези, които изглеждат по-почтени и по-добри от останалите. Но на това, което се случва в политиката, гледам като на представление, което понякога се получава. Ето, гледах откриването на предизборната кампания на СДС по американски модел и си мислех - добре са го направили, с добри сценаристи, с добри идеи. Гледам сега на конгреса на БСП, че са успели да договорят да вземат прекрасната песен на Емил Димитров "Моя страна, моя България", която да им стане химн. Оценявам, че това е страхотна находка. Супер беше и посланието за 800-те дни на Симеон, в които щяхме да забогатеем. Всички тези детайли са идеални, но са просто сценарий, а не реалният живот.

Извън PR-а все пак има някаква работа да се върши, някакъв път да се извърви, това може да стане по един или пък по друг начин. Когато отивате да гласувате, освен за по-малкото зло, виждате ли и добро в своята роля на циник?

- Аз съм циник само в журналистическата си практика. Защото съм виждала отвътре как се говори едно, а се прави друго. И съм го гледала толкова години. през това време създадох достатъчно контакти и събрах достатъчно информация, за да осъзная тази драматична разлика между публичността и задкулисието. Но ако някой каже, че за тези 15 години не се е свършила работа, че не е имало хора, които са избутали напред страната, това би било невярно и пресилено, това вече би било наистина цинично. Трябва да сме абсолютно черногледи, за да не виждаме, че все пак ни е пораснал стандартът на живот, че сме станали поне малко повече част от Европа. Ние вече сме забравили как сме се редили на опашки за визи и сме били толкова унизени. Накрая не ти се пътуваше, след като си висял дни наред пред някое посолство като последен шушляк и си се чудил какво ще се случи с теб. Самият факт, че можеш да излезеш от страната, когато поискаш, вече те прави по-оптимист, по-човек. Самият факт, че много хора искат вече да станат български граждани (то е заради паспортите, аз знам, а не защото искат да живеят в Пловдив, Хасково или Ихтиман например), е вече някакво признание, че ти си вече гражданин на някакво по-високо ниво. Така че не казвам, че нищо не се върши. Говорихме за посланията. Посланията са нещо друго.

Как подхождате към събеседниците си? Колко време имате за подготовка? Помага ли ви някой за сценария?

- Сценария си го правя сама. Ако друг ми го пише, аз трябва да съм актриса. Започвам да се готвя от мига, в който разбера кой ще ми е гост. Понякога го избирам още в началото на седмицата. Понякога чакам няколко дни, за да проследя някакво събитие. Но се готвя адски сериозно. Първо изчитам всичко, което мога да намеря за моя събеседник. Той е при мен почти един час. Аз не мога да го питам за най-новите три неща. Аз трябва да му задам минимум тридесет въпроса. Идеята ми е и да му направя портрет, и да го изненадам, и да го предизвикам, да го смутя, да го накарам да каже нещо, което не е мислил да каже.

Отказват ли ви участие? Има ли някой, който не сте успели да доведете в предаването си?

- Слава богу, не ми се е случвало някой да не дойде, след като сме се уговорили. Това би било катастрофа. Все пак аз имам само един гост. Има хора, които са отказвали, когато съм ги канила. Винаги с претекст. Аз не мога тогава да разбера наистина ли е зает или не иска да дойде. Има обаче, хора, които много дълго съм канила. Един от тях е Жан Виденов. Може би осем месеца го чаках, след като подаде оставка като премиер. Месеци наред не даваше никакви интервюта. И аз исках да го разпитам и ми беше любопитно. Но той още в началото ми каза да не се безпокоя, че когато реши да дава интервю, първо ще го даде на мен. И от този момент периодично му се обаждах, примерно един път месечно, и го питах дали е готов. Всеки път казваше "не, не сега". Накрая, след осем или десет месеца дойде и стана страхотно интервю.

Един друг човек, който дълго не искаше да идва при мен, беше Соломон Паси. Той твърдеше, че един час е толкова много време и за това време човек може да наговори толкова много глупости, че не иска да рискува. Паси каза, че знае какво да говори десет - петнадесет минути, но се страхува да говори цял час. Отне ми няколко месеца, докато го уговоря да дойде.

Вие сте ми четвъртият интервюиран. Още ми е много интересно. Сигурен съм обаче, че в един момент ще ми омръзне. А вие ги интервюирате в "На четири очи" вече пет години, толкова хора. Не ви ли омръзва? Изкушавате ли се да опитате нещо друго? Да излезете от политическата тема? Кое е другото, с което бихте се захванали като журналист?

- Извън политиците? Не ми е хрумвало, защото продължава да ми е интересно. Не ми е омръзнало. Може би поради смяната. Ето сега идват избори. Вярно, че към края на мандата на г-н Костов или сега на г-н Сакскобургготски започна да става трудно да се намери нещо изненадващо, защото това са дълги мандати и елитите омръзват. Хората се повтарят, идеите се повтарят. Но, ето, идват избори и пак се зареждаш с любопитство. Това, което ме държи да правя "На четири очи" вече пет години, е че аз наистина изпитвам любопитство към моите гости.