|
Вече
петнадесет години в държавата ни тече един важен спор. Той
се дегизира под всякакви имена, тези, каузи, модели,
концепции и програми, но в същината си остава постоянен и
нерешен.
Кой да управлява парите?
Всяка година приходната част
на бюджета се пълни от данъчни и неданъчни постъпления, от
приватизация, от концесии, от траншове на международни
институции. В последните осем години тези приходи стабилно
и сигурно се увеличават.
Значи има все повече за
харчене. Ще има и още повече след приемането ни в
Европейския съюз.Ако за простота се спрем само върху
последните числа, през 2001 приходите в републиканския
бюджет са били 6.5 милиарда лева, през 2002 - 7.3, през
2003 - 8.4, а през 2004 - цели 10.2 милиарда.
Междувременно, длъжни сме да
отбележим, броят на българските граждани не се е увеличил,
напротив, намалял е. Т.е. падат се всяка година повече
пари на всеки български гражданин като краен получател,
разбира се, не директно, а под формата на всякакви услуги,
които властта дължи на хората - отбрана, сигурност, ред,
образование, здравеопазване, социални грижи,
инфраструктура, околна среда и много други.
В борбата кой да има контрол
върху тези разходи се използват много “принципни”
аргументи. Например всяка политическа сила заявява, че
бюджетът трябва да разпределя не повече от 35 на сто от
брутния вътрешен продукт, а никоя от тях, когато е
управлявала, не е сваляла този процент под 40. Например
всяка политическа сила заявява, че трябва да се даде
повече власт на общините, но никоя от тях, когато е
управлявала, не го е направила.
● За десните формации е
важна субсидиарността (никак не е чудно, че тази дума няма
български аналог). Субсидиарност значи, че всеки проблем
трябва да се решава на нивото, на което е възникнал. От
това следва, че щом има нещо да се решава на местно ниво,
местната власт трябва да разполага с властта и парите да
го реши.
● За либералите естествено
най-важна е свободата. Свобода означава по-малко държава,
по-прости решения, повече власт на хората. Значи и
по-малко пари на централно ниво.
● При левицата
аргументацията е по-сложна, защото там по принцип обичат
държавата майка. От друга страна, обаче, по традиция те
имат най-много кметове и общински съветници, затова е
логично да подкрепят преливането на повече власт и пари
към своите хора във властта.
Следователно има
пълен теоретичен консенсус
между парламентарно
представените политически сили по въпроса на фискалната
децентрализация. От това би трябвало да следват решителни
действия за промяна на статуквото и прехвърляне на повече
власт и пари в общините. Всъщност наблюдаваме нещо съвсем
друго:
-
Никой не е предложил
сериозно и никога в парламента не са обсъждани и
гласувани текстове в Конституцията на Република
България, които да позволяват на общините сами да
установяват данъци и да определят техния размер.
-
Най-доходоносните данъци
(върху потреблението и доходите) все така си остават
изцяло от компетенциите на държавната власт.
-
Всяка година продължава да
се гласува такъв държавен бюджет, който в самата си
структура предполага дефицити на общинските бюджети, за
да може след това централното правителство да отпуска
допълнителни субсидии по свое усмотрение и да държи в
подчинение кметовете и общинските съвети.
-
В повечето случаи
Народното събрание приема такива закони, в които
установените такси за предоставяне на услуги от общините
не могат да покрият разходите на общината за извършване
на вменената й услуга, а Министерството на финансите
поставя таван за разходите на всяка делегирана от
държавата дейност, като сумите са по-ниски от
действително необходимите.
-
Базата на общинските
приходи остава силно ограничена, защото основна част от
общинските приходи се формират от споделени данъци и
защото много от общините притежават сравнително малко
активи и възможността за приходи от собственост е силно
ограничена. Не е ли странно, че най-голям относителен
дял и значение за местните бюджети има перото за...
таксата за битови отпадъци. А държавните трансфери
продължават да са опората на всеки общински бюджет.
Ако за миг се върнем към
числата от началото на тази статия и си припомним, че
приходите в републиканския бюджет за четири години са се
увеличили от 6.5 милиарда на 10.2 милиарда, не можем да не
открием тотално разминаване с движението на разходната
част на бюджетите на общините, която общо за 2001 г. е
малко под 2 милиарда лева, за 2002 е близо 2.3 милиарда,
след което през 2003 намалява на 2.2 милиарда, за да се
върне на 2.3 милиарда през 2004. Държавата следователно
може да забогатява, но общините - не.
Само тези факти са
достатъчни да ни покажат доколко се разминават
декларираните намерения на всички политически партии за
фискална децентрализация от реалните действия на
законодателната власт и правителството в няколко
последователни парламента и няколко кабинета.
Още една закономерност може
да открие всеки наблюдател на политическата реторика у
нас.
Преди избори всички обещават
повече правомощия,
самостоятелност и пари на
местната власт, а влезе ли веднъж в Министерството на
финансите, всяка партия намира важни аргументи за отлагане
на изпълнението на точно тези обещания и продължава да
държи ключето от касата с парите, а оттам и цялата власт
върху съдбините на хората.
При това аргументите против
реалната децентрализация са много силни. Най-често се
изтъква недостатъчният капацитет, човешки и материален, на
малките общини да управляват средства. Също така се
набляга на крайно неравномерното
административно-териториално деление на страната, което
позволява да има община с милион и половина население и
община от две хиляди души, които би трябвало да се опитат
да се подчиняват на едни и същи законови правила за
събиране и харчене на пари.
Още една любима теза на
противниците на реалната децентрализация е бедността на
едни общини и богатството на други и “очевидната” нужда от
държавата, която да взема от едните, за да дава на
другите. Странното в цялата тази аргументация е, че
преодоляването на споменатите проблеми е изцяло в ръцете
на... същите законодатели, които първо си връзват сами
ръцете, а после се оплакват, че нищо не могат да направят,
защото ръцете им са вързани.
Напоследък покрай задаващите
се на хоризонта европейски фондове много от които не могат
да се ползват на централно ниво, а само на регионално,
беше проведена и още една заблуждаваща маневра. Страната
формално беше разделена на шест района за планиране по
силата на специален закон, като единствената цел на това
деление откровено е усвояването на европейски пари. Не се
предвижда никакво местно самоуправление на шестте района,
не се предвижда дори и местно самоуправление на ниво на
сегашните двадесет и осем области. Шестте района ще се
управляват от държавни чиновници, назначени от централните
министерства. Това е най-драстичният пример в подкрепа на
тезата за самовръзването на ръцете.
В битката “кой да държи
парите” към момента централната власт безапелационно
печели. Чрез общинските бюджети се преразпределят не
повече от 5-6% от брутния вътрешен продукт на страната,
което е най-силното и неопровержимо доказателство за
горната констатация. По-страшното е, че не се очертава
промяна на статуквото, защото изкушението да се правиш на
Дядо Господ или на чичо Скрудж, да държиш парите и да ги
даваш срещу целуване на ръка или на други части от тялото,
продължава да бъде непреодолимо за политическите ни
лидери.
Иначе всички обичат (да
говорят за) фискалната децентрализация!
|
