Александър Божков

"Дневник"

Ако попитате хората на улицата кой председателствува в момента Европейския съюз, повечето българи биха се затруднили да ви отговорят. Въпреки своята ненатрапчивост, фактът на Люксембургското председателство е важен за нас най-малко в два аспекта.

Първият е съвсем конкретен. На 25 април българският министър-председател и премиерът на Люксембург ще подпишат договора за присъединяване на страната ни към бленувания съюз на богатите, уредените и спокойните държави.

Вторият аспект, обратно, изобщо не е конкретен, а е съвсем символичен. Люксембург е най-малката държава в Европейския съюз. Люксембург не може по нищо да се мери с гиганти като Германия, Франция, Великобритания, Испания, Италия. Но Люксембург е абсолютно равноправен член на Съюза и има същите ангажименти, отговорности и правомощия като всички останали двадесет и четири страни в общността. Само след година и половина и ние ще се наредим до Люксембург и останалите и ще бъдем част от Европа на двадесет и седемте. Дай Боже!

Тонове мастило са се изписали по вестниците за това дали ще сме готови към 1 януари 2007 за това членство. Не искам да ви занимавам нито с икономическите, нито със социалните, нито с екологичните или някакви други формални аспекти на тази готовност.

По повод на Люксембург размишлявам за европейската политическа култура. По повод на наближаващите избори у нас разсъждавам за българската политическа култура. И тези два потока на разсъждение много трудно се пресичат.

В Европа първо дванадесет, после петнадесет, а сега двадесет и пет държави намират общото в принципите и интересите си, за да вървят заедно напред. Между тях има конфликти, разнопосочни интереси, стари и нови вражди, историческа непоносимост. Очевидно е, обаче, че за тях по-важно е това което ги свързва, както и осъзнатият факт, че заедно могат повече, отколкото поотделно.

При наличието на постоянно кървящата рана в Белфаст, как ли си общуват британските и ирландските представители на всички нива в Брюксел? Француците и германците са воювали и са се мразили в продължение на столетия, защо тогава днес именно те заедно са не само стожер на стабилността на Съюза, но и активни агитатори за все по-тясно обвързване и превръщането на общността във федерална държава? Как се оформя единна външна и отбранителна политика при коренно противоположните виждания на Полша и Франция по Иракската война  примерно, и при отказа на Австрия и Швеция да членуват в НАТО? Как се помиряват ядрените електроцентрали на Франция със забраната за такива в Италия заедно в общата електропреносна мрежа на Европа?

В Европейския парламент пък политическият диспут се води между Европейската народна партия, Партията на европейските социалисти, Европейските либерали и други подобни наднационални партийни структури. Там можеш да видиш как примерно белгиец и грък са обединени зад общ проект за резолюция, която холандец и словенец, заедно с някой друг грък или белгиец, категорично отказват да приемат. Испански депутат от Партидо Популар на Аснар и друг испански депутат – от Социалистическата партия на Сапатеро, по един въпрос са непримирими противници, а по друг заедно защитават испанския интерес.

Целият този ужасно сложен, но работещ комплекс от политически, национални, икономически, етнически, социални и всякакви други отношения символизира европейското разбиране за политиката. Европа е сложен континент, със сложна история, със сложна география дори. Например никой не може да посочи точно източната граница на Европа. Затова има тежък дебат за Турция, утре ще има сигурно такъв и за Украйна, Молдова, Грузия и Армения.

Както забелязваме, обаче, колкото и да е тежък дебатът, накрая му намират успешния финал. Не се бият, не се развеждат, не се обиждат до гроб, дори не правят декларации, че никога няма да седнат на една маса с някого. Точно наопаки, първо заявяват ясно кой на каква позиция е, после разговарят, сближават позиции, търсят най-полезното за европейското развитие; ако не се разберат, се оттеглят малко да починат и да потърсят други варианти и накрая се разбират все пак, защото най-важното е да се върви напред.

Да се обърнем сега към себе си и да се вгледаме в нашенската политическа действителност. Петнадесет години след началото на пътя ни към обединена Европа и по-малко от две години преди осъществяването на европейската ни мечта, отношенията между политическите ни субекти продължават да се изграждат на основата

• не на разума, а на емоциите,

• не на солидарността, а на самолюбието,

• не на интереса, а на интересчийството,

• не на предсказуемостта на поведението, а на непостоянството и политическите лупинги,

• не на почтеността, а на хитростта и продажността,

• не на съгласието, а на непримиримостта.

Често се забравя един съвсем естествен, но важен резултат от присъединяването ни към Европейския съюз. (Интересно е тук от чисто езикова гледна точка, че accession, което ние превеждаме като присъединяване, означава също и допускане, възкачване, признаване, достигане.)

България ще трябва да избере и изпрати в Страсбург и Брюксел депутати за Европейския парламент. България ще има комисар, България ще има високо политическо и административно представителство във всички структури на Европейския съюз. Тези български политически представители ще трябва да се възкачат, да достигнат новите си постове, но и да бъдат признати и допуснати до тях.

Тези български представители в Европа няма да паднат от небето. Те са днешните ни политици, депутати, министри, партийни активисти, кметове, областни управители. Вече е видно, че второ пришествие на някой друг цар не се очертава до юни и българинът ще избира първите свои държавници, които ще станат равноправна част от европейския политически живот, измежду сегашните ни политически играчи.

Затова, вгледайте се добре в поведението им днес и преценете доколко са готови да се възкачат и достигнат, да бъдат признати и допуснати едни такива хора.

Тези, които членуват в една и съща партия в Европа, а се вдигат и отиват чак до Будапеща, за да покажат на западните си партньори как могат по махленски да се карат и да не се разберат на чужд терен.

Тези, които произнасят пламенни и убедителни речи против продажбата на земя на чужденци, а после, сякаш не са говорили нищо, небрежно и някак мимоходом натискат зеления бутон и приемат промените в конституцията.

Тези, които единия ден обявяват, че правителството “краде като за последно” и утре трябва да бъде свалено, а в този утрешен ден влизат в крадливото правителство с министър.

Тези, които години наред са били начело на една партия и, когато престанат да бъдат начело, не само напускат партията си, но си правят нова, чиято главна цел в живота е да наплюе старата.

Тези, които петнадесет години са ту десни, ту леви, в зависимост от финансовия си интерес, после обявяват това поведение за либерално се записват в либералния интернационал, а лидерът им управлява партията като някой средновековен паша.

Тези, които с едната ръка гласуват за НАТО, а с другата бършат сълзи пред новоиздигнатия паметник на активния борец против империализма Тодор Живков.

Тези, които са излъчили правителство и уж го подкрепят, дори и с цената на позорни измъквания през задния вход на парламента, после гласуват единодушно решение против една важна стъпка на това същото правителство, после единодушно гласуват вот на доверие на същото правителство, после единодушно гласуват за смяна на четирима министри пак в същото правителство. (Всичкото това в рамките на не повече от седмица.)

Тези, които са готови да провалят цяла многопартийна коалиция, не защото имат различни виждания за управлението от другите партии, а защото не понасят конкретен лидер и отказват да седнат на една маса с него, а после отиват точно при този лидер и подписват с него споразумение за общи листи.

Тези, които на всеки пет дни сменят ориентацията си и са готови да се присламчат към всяка партия и коалиция, която им обещае три сигурни места в следващия парламент.

Тези, които уж са в опозиция, пък имат до трима министри в правителството.

Разни, които представляват само себе си и половината си семейство, провалили са се фатално в политиката, но се кичат с помпозни партийни наименования и искат да участват в разпределението на баницата, без да осъзнават, че с появата си само пъдят избирателите.

Разни, които обявяват за враг всеки, който не мисли точно като тях. И други разни, които са готови пък да станат приятели и ортаци с всеки, който им даде министерство или поне депутатско място.

Сред тридесетте преговорни глави има всичко за хармонизацията на законите, на стандартите, на стоките, на капиталите, на земеделието и транспорта. Няма обаче специална глава за евроинтеграцията на политиците ни, за хармонизацията на поведението им и за промяната на балканския им морал.

Такива неща не могат да се опишат в присъединителния договор. За тях няма нито ФАР, нито ИСПА, нито САПАРД.

Те са изключително и само в ръцете на нас, на българските кандидат-европейски избиратели. Мислете!