|
Един бивш български
вицепремиер, високообразован, интелигентен и иначе познат
като кротък и възпитан човек, категорично отказа поканата
на Димитър Попов да се присъедини към създавания от него
Клуб на министрите. Аргументът му беше, че бил действащ
политик в опозиция, затова не можел да седне на една маса
да разговаря с действащи политици от други партии и да
съветва сегашното правителство за това как да се управлява
държавата.
Управляващата партия два петъка подред избяга организирано
от паламентарната сграда, за да осуети дискусията за
приватизацията на три цигарени фабрики между депутатите и
министрите, отговорни за тази приватизация. Така не можа
да се проведе разговор, в който едните да обяснят какво са
свършили, а другите да им задават може би неудобни
въпроси, но все пак въпроси, на които би трябвало да има
отговор.
За
същите тези цигарени фабрики се водят преговори между
голям международен инвеститор от едната страна и четирима
български министри от другата страна. След като
преговорите бяха обявени за завършили уж успешно, се
оказва, че докато са говорили с големия чуждестранен
инвеститор, нашите министри не са разговаряли достатъчно
помежду си и една част са доволни от постигнатите
резултати, а друга част не са. Създаде се конфликт на
най-високо политическо ниво между двамата коалиционни
партньори в управлението на страната. Естествено би било
лидерите на двете партии да се срещнат, да разговарят и да
намерят решение. Стана точно обратното. Министрите си
говорят чрез вестници, радиа и телевизии, а двамата
партийни водачи все едно не се познават или пък не са
чували за проблема. Дори не си уговарят среща.
Министърът Абрашев решил да бастиса ботаническата градина
в Балчик, за да строи някакви хотели и тенис кортове. След
дълги баталии на местно ниво между културните дейци и
ботаниците, министърката на околната среда Арсенова издаде
заповед да се забрани строителството в градината. А пък
министърът на културата от същото правителство Абрашев
заведе дело против тая заповед и поиска административният
съд да я отмени. Съдът не я отмени, потвърди я, но това в
случая няма никакво значение. Двама министри от един и
същи кабинет, и началникът им е общ, при това и двамата го
гледат с обожание, поне един път седмично сядат заедно с
останалите си колегии и ментора си около елипсовидната
маса на Министерския съвет. Там би трябвало да разговарят,
обсъждат и решават държавните дела. Вместо да решат този
спор там, където му е мястото и времето, те пращат
адвокати и юрисконсулти да говорят вместо тях в съда.
В
Столичния общински съвет избухна ужасен скандал с
непредсказуеми последствия. Повечето общински съветници
изведнъж решиха, че точно тези дни му е дошло времето да
започне да се приватизира Общинската банка. Бързо внесоха
проекторешение и бързо се опитаха да го прокарат. Тогава
установиха, че банката не е това, кое то е. Нещо било
станало с нея преди време, някакви акции били прехвърлени
тайно на едни други акционери, изобщо, банката не била
годна за приватизация. Хвърлени бяха люти обвинения и
закани към кмета и неговите хора в банката, повикана беше
прокуратурата. А тя, прокуратурата, само това чака, долетя
веднага и арестува шеф-надзорника Любомир Павлов. После
съдът го пусна. После уволниха по спешност всички, които
са прехвърляли тайно акции. Не коментирам кой е крив и кой
е прав в тази ситуация. Резултатът е, че целокупната
софийска общинска власт е окаляна максимално и трудно ще
измие тая мръсотия от себе си. Не по-малко лошо е, че е
окаляна и една банка, вложителите и клиентите и са
притеснени и нищо чудно да започнат да си теглят бързо
парите от нея.
Да
предположим сега, че вносителите на предложението за
приватизация на банката бяха седнали, преди да го внасят,
да разговарят с надзорниците и управителите на Общинската
банка и си бяха изяснили реалната ситуация. Щяха да
разберат тогава, че банката вече не е това, което е и,
вместо да пускат предложение за приватизация, щяха да
извикат някой специалист по банковите закони и банковия
надзор да им каже какво може и трябва да се направи в
такива случаи. След това да пуснат предложение за оправяне
на положението и за наказване на виновните. Чак когато
всичко се оправи, можеха да пуснат и предложение за
приватизация. Така и общинските съветници щяха да се
покажат компетентни и отговорни, и общината щеше да е
строга, но справедлива, а банката – спокойна и стабилна.
Но това не може да стане, когато банкерите не си говорят
със съветниците, съветниците - с кмета, а кмета – с
управителите, които джиросали акциите.
Министърът на регионалното развитие Церовски сключил
договор с група португалски и български фирми за отдаване
на концесия на магистрала “Тракия”. Без търг и без
конкурс. Не смея да коментирам възможностите и репутацията
на избраните концесионери. Сигурно са безупречни. (Въпреки
че баш-душманите на царя веднага намесиха двама от
синовете му в португалската страна на договора.) Не
коментирам и юридическата и законовата обосновка на такава
една концесия. Сигурно юристите от двете страни – на
министерството и на концесионерите – са си свършили
работата и са намерили достатъчно перфектна процедура за
сделката. Само че нито българските депутати, нито
заинтересованите граждани, които някой ден ще плащат такси
за пътуване по тая магистрала, разбраха защо и как е
подписана тази концесия. Какво му пречеше на
министерството на регионалното развитие да разкаже
предварително на парламентарните комисии по транспорта и
по регионалното развитие защо се е спряло на този вариант
и кои са неговите предимства, да организира едно
обществено обсъждане на своя проект с гражданските
организации и сдруженията на превозвачите и чак тогава да
положи подписа си? А сега, изпълнени с подозрения,
опозиционните депутати направиха анкетна комисия, ще нищят
документите, ще обсъждат, ще удължават сроковете и накрая
... пак няма да има магистрала, а португалците ще съобщят
на цяла Европа, че у нас договорите нищо не означават.
Министърът на финансите за пореден път ни съобщи, че пак е
платил предсрочно някаква част от външния дълг. Според
него тая работа била много изгодна. Както се очакваше,
веднага се появиха няколко статии от уважавани
експерти-финансисти, че напротив, тая работа хич не била
изгодна и пак сме загубили, вместо да спечелим. Известно
е, че това с плащането или неплащането на външния дълг,
със замяната на брейдитата, с флирповете и дисковете, с
еврооблигациите и други подобни елементи от висшия пилотаж
на финансовото изкуство е чиста абракадабра за 99,99 на
сто от българските граждани. Те се изпълват с подозрения,
защото експертите са разединени по темата. А малцината
разбиращи истински от тази тема се познават отлично
помежду си и даже си говорят на малки имена. Когато си
говорят. Очевидно е, обаче, че по тази тема не си говорят,
а си пишат. През вестниците. Може ли министърът на
финансите да ги покани тези всичките разбиращи експерти в
една зала? Може. Може ли да им разкаже за своите идеи за
управление на външния дълг и за конкретните стъпки, които
ще прави? Естествено, че може, даже ще чуе и друг акъл,
който може да му е полезен. И най-вече, когато все пак
реши да плаща предсрочно някой и друг милиард, българските
финансисти ще знаят аргументите му, плана му и действията
му и, даже да не са съгласни с него, ще са му го казали
вече и няма да пишат пламенни статии във вестниците, с
които хептен да объркват главите на несведущите граждани.
Примерите са многобройни и ежедневни. Хората по висшите
етажи на политиката и администрацията са все много заети и
все вършат много полезна работа за държавата, обществото и
народа си. Поради тази причина не им остава време да
обяснят, да обсъдят, да разкажат, да разговарят за това,
което ще правят или вече са направили. Те са демократично
избрани или демократично назначени и разбират демокрацията
като правото да правят каквото си искат докато трае
мандатът им, защото суверенът-народ им е дал власт в
ръцете.
Само
след двадесет и три месеца ще се присъединим като
новодошли в едно старо семейство. В това семейство вече
петдесет години преодоляват конфликтите, като говорят за
тях. Всеки българин, който се е докоснал до методите за
вземане на решения в Европа, първоначално се е стряскал от
бавното темпо, безкрайните обсъждания, конференции,
допитвания, сондиране на мнения, заседания на ниво
посланици, заседания на ниво министри, заседания на ниво
премиери, заседания на Европейския парламент, заседания на
Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, отделно на
Венецианската комисия, на Конвента, на Европейската
централна банка и на кой знае колко още органи преди да се
вземе едно или друго решение. Всеки, който е кандидатствал
за проект по ФАР или друга европейска програма, знае, че
парите се обявяват през 2002 например и можеш да ги
получиш, ако си се класирал, някъде към 2005. Защото, за
да работи тази сложна и многообразна демократична машина,
наречена Обединена Европа, облечените с доверие и власт
трябва ежедневно да обясняват на публиката защо заслужават
това доверие и тази власт. Това отнема време, струва сили,
изисква да си обмислил и обосновал добре всяка своя стъпка
и да си готов да разговаряш с всеки, който ти поиска
обяснение и, освен това, да го убедиш, че си направил
верния ход.
Някои у
нас напоследък се опитват да ни убедят, че преходът е
завършил. Може би е завършил преходът им към личното им
благоденствие и спокойствие и не им се иска да се разбутва
постигнатото статукво. Може би е завършил до голяма степен
и преходът в промяната на законодателството, също така и
формално вече да са изградени институциите на
демократичната държава.
Категорично, обаче, не е завършил преходът в главите ни,
не сме усвоили висшето изкуство на демократичното
поведение – търсенето на съгласие чрез диалог. Просветено
съгласие, което мобилизира подкрепа за правилните дела и
ни прокарва пътя към по-добър живот. Намусени и
неразговорчиви навлизаме в дебрите на демокрацията и се
чудим защо ни е трудно. |
