За новата компания ПИП (“Публични инвестиционни
проекти”) се изписаха толкова статии и коментари преди
Коледа, че на пръв поглед всичко изглежда ясно. Според
едни коментатори това е предизборната касичка на НДСВ,
от която ще финансират кампанията си догодина. Според
други това е продължение на грабежа и парите ще отидат
по приятелски фирми на министри и партийни
функционери, за да се нагушат за последно преди
смяната на властта. Според трети с парите от бюджетния
излишък ще се правят безсмислени строежи само и само
да се получат повече гласове. Според четвърти става
дума за уникална комбинация от всичко споменато
по-горе, която се е родила в хладните и пресметливи
умове на Кобурга и Милен и която хем ще им спечели
изборите, хем ще ги направи още по-богати.
Собственият ми печален
опит от участието в управлението ме натовари с
подозрението на огромна част от българските граждани,
че съм станал, докато съм бил министър, някакъв
свръхзабогатял злодей. Това ме кара да бъда скептичен
към всякакви истории за добре организирани и огромни
по размер кражби, колкото и добре да звучат в ушите на
предубедената в крадливостта на политиците публика.
Затова ще оставя настрана криминалните сценарии около
създаването на ПИП и ще се опитам да погледна на тази
неприятна история от една съвсем друга гледна точка,
която според мен е също толкова опасна, колкото и
предполагаемият пладнешки грабеж.
Каква е публично
декларираната философия на създаването на злополучното
инвестиционно предприятие? Според финансовия министър
какви проекти ще бъдат финансирани с парите от
бюджетния излишък, тепърва ще се решава от коалицията
НДСВ-ДПС и Министерския съвет, а самите решения само
ще се потвърждават на хартия от Съвета на директорите
на компанията. Велчев спокойно обявява, че не е
получил съгласието на МВФ за създаването на
компанията. Това било обсъждано още от септември при
посещението му във Вашингтон.
Ако държим за 100%
безоблачни взаимоотношения с МВФ, това означаваше да
завършим годината с около 400 млн. лв. излишък и да ги
добавим към фискалния резерв, като така можехме да
използваме част от тях само за изкупуване на още дълг,
обявява публично той. Нашата теза е, че не е
необходимо да реализираме такъв голям излишък и по
този начин да бъдем по-големи католици от папата,
заключава в защита на плана си Велчев.
Звучи добре, смело и със
загриженост за успеха на политиката в името на хората.
По същия начин звучеше преди около година решението да
се заобиколи действащият (при това написан и приет от
същото това правителство) закон за приватизацията и да
се продава “Булгартабак” от надзорния му съвет, който
щял да има повече свобода и гъвкавост на решенията, за
да се постигнат социалните цели в тютюневия бранш. Още
по-добре и обосновано пред публиката звучат и идеите и
текстовете на специалния закон на вътрешния министър
Петканов, според когото веднага се отнемат имотите на
заподозрените, че са бандити, така се пресичат
ресурсите за престъпната им дейност, а после, някой
ден, може и да им се докаже и вината.
Това са все примери, че
на някои иначе добронамерени хора демокрацията им
пречи. Защото демокрацията изисква да се спазват
правилата, а демократичните правила са винаги и
тромави, и публични, и досадни, и трябва да се отчиташ
за всичко, и трябва да пазиш правата на конкретния
човек, а не да се бориш за добруването на народа
изобщо.
Изкушението да погазиш
някое дребно параграфче или законче, или пък морално
задължение все в името на хората, е именно онзи път
към ада, който е постлан с добри намерения.
Днес изваждаш от бюджета
300 милиона, за да построиш пътища с тях за хората
по-бързо и заради това “по-бързо” да не минаваш през
стъргата на Народното събрание, международните
финансови институции и публичния контрол, утре решаваш
да купиш “по-бързо” нови автомобили или хеликоптери за
армията по някаква своя си кратка процедура, после
строиш болница “по-бързо” без конкурс и обществена
поръчка, после, когато си се мотал четири години и не
си прокарал и един километър автомагистрала, намираш
метод “по-бързо” да стане пътят, като направо го дадеш
на концесия някому, предпочетен от теб по някаква
неясна причина.
След това започваш да
секвестираш имоти на заподозрени в престъпления, после
започваш да ги арестуваш и да ги затваряш без съд,
после разпускаш Народното събрание, за да не ти пречи
да се грижиш “по-бързо” за народното добруване, после
ставаш “добрият вожд и учител”, после затваряш тези,
които не са съгласни с твоето виждане за народното
добруване в концентрационни лагери и... краят е
известен.
Ясно е, разбира се, че
от създаването на ПИП не следват директно диктатура и
геноцид. Не искам да кажа това. Само дето още веднъж
светва червена лампичка. И тази светнала лампичка ни
предупреждава, че публично и съвсем съзнателно се
пренебрегват основни правила и принципи на
демократичното общество.
Дано да има кой да я
забележи тази червена ПИП лампичка.
|