|
Противно на очакванията на синоптиците, цялата минала
седмица времето остана топло и приветливо. Пак не заваля
сняг.
И
по-добре.
Не
за друго, а защото иначе щяхме да бъдем затрупани и под
снега, и под листопада от спомени за знаменателното
десетоноемврийско време отпреди петнадесет години. Така ни
затрупа поне само лавина от неподредени мемоари.
Всеки намери за нужно през последните дни да разкаже в
някоя медия нещо от своя личен спомен за онова време.
Независимо дали са били комунисти, комсомолци, пионери или
дори чавдарчета преди точно петнадесет години, цял куп
хора се самопроизведоха в дисиденти със задна дата. Други
пък, поради своето безпартийно и дори аполитично поведение
тогава, се напъваха да си спомнят кога точно за първи път
са напсували на майка Тодор Живков публично или поне в
тесен семеен кръг. Трети, поради очевидна невъзможност да
разкажат дори и за символично собствено участие в падането
на тоталитарния режим, се проявиха като вещи наблюдатели и
анализатори на събитията от есента на 1989 година. Всяка
парламентарна и извънпарламентарна сила намери за
необходимо да се произнесе патетично по въпроса; някои
възхваляваха този ден, а други го отричаха напълно.
След
всичко което чух, видях и прочетох през последната седмица
в главата ми настана истинска каша. Все едно слушах
историята не на едно събитие, а на няколко паралелни,
много често недокосващи се едно друго. Всеки разказвач
звучеше искрено и правдоподобно. Очевидно беше, че трябва
да потърся някъде обективната истина.
Само
че къде? На страниците на вестник “Работническо дело”, на
“Народна младеж”, “Вечерни новини”, “Труд” (пардон с
днешна дата!), “Антени”, в архива на радиото и
телевизията? Какво може да се намери там? Нищо за
“Кристал”, нищо за шествието на трети ноември, нищо за
катализиращата роля на международния екофорум, нищо за
подготовката на пленума в дните преди Десети, нищо за
самия пленум, освен онези снимки на Живков с увисналото
чене, нищо за подготовката на двата митинга на 17 и 18
ноември. После някакви инцидентни съобщения за
“неформалите” и много по-късно, чак към края на ноември,
едно късно вечерно допускане на цялата група нови лица на
екрана на Първа програма на Българската телевизия, за да
ги видят хората извън София, че наистина съществуват.
Всъщност за събитията около Десети ноември, за тези
исторически за страната ни дни и седмици, реално липсват
обективни медийни свидетелства. Разбира се, че има сигурно
подробни доклади на щатни и нещатни сътрудници на Държавна
сигурност, протоколи на заседания на Политбюро, Държавен
съвет, Министерски съвет и дори Народно събрание. Има и
многобройни спомени и статии по въпроса през следващите
години, с кресчендото от последната седмица на настоящата.
Няма
обаче телевизионен, радио или вестникарски репортаж, няма
интервюта с участниците на влизане или излизане от
съответната среща или заседание, няма снимки, няма
актуални коментари на редактори и колумнисти. Нищо такова
не е съществувало в българските медии преди петнадесет
години. Сухи дописки под зоркото око на цензурата и с
треперещото перо на автоцензурата, поръчани статии с
“правилна” насоченост, оптимистични репортажи да успехите
на социализма и изсмукани от пръстите истории за разпада
на западния капитализъм. Това бяха българските медии преди
петнадесет години.
Минаха месеци след Десети ноември, преди да започнат да
излизат “Свободен народ” и “Демокрация”, “Работническо
дело” да стане “Дума” и да се преобрази под вещото
ръководство на Стефан Продев, “Труд” да стане друг
вестник, “Отечествен фронт” да изплува като “Отечествен
вестник”, а после да дойдат “часовете” и всички останали.
Първа и Втора програма на телевизията преживяха доста на
брой обсади и стачки с “Лет ит би”, докато нещо помръдне в
тях, а пък по радиото само “Добър ден” на “Христо Ботев”
сутрин ни открехваше леко вратата към събитията от улицата
и там Радосвет Радев пръв започна да нарича гостите си
“господине”.
Пиша
тези редове, не за да се включа и аз в листопада на
спомените. Пиша ги заради днешния ден. Заради тази свобода
на словото и медиите, която свикнахме да приемаме като
ежедневие и която все не ни харесва и не ни достига.
Добра или лоша е днешната ни конституция - сигурно не е
най-добрата, щом трябва да се променя; добра или лоша ни е
властта - каквато и да е, на четири години си я сменяме
редовно; добра или лоша е приватизацията ни - аз знам
вероятно най-добре; добра или лоша ни е външната политика
- зависи дали я гледаш откъм Брюксел или откъм Москва. За
всичко, което става в милата ни родина има различни, дори
коренно различни мнения и тези мнения се сблъскват, кога
възпитано, кога яростно и дори просташки.
Но
се сблъскват в медиите, пред погледите на всички и всеки
може да надува главата на останалите със собственото си
мнение през всякакви средства за масова информация.
Публичните и дори интимните действия на всеки политик и
държавник се следят от дигитални фотоапарати, камери и ято
нахални репортерки. Някой всеки ден размахва от екрана на
телевизора или на страницата на вестника “изтекла” от
коридорите на властта информация, която властта хич не би
искала да става публична.
Свободата на словото и печата е истинското най-голямо
завоевание на демокрацията ни, завоеванието, което сме
престанали да забелязваме поради неговата ежедневност и
обичайност. Даже аз мога да си споделям публично с теб,
уважаеми читателю, мислите от душата си.
Тази
свобода е извоювана, последователно и настъпателно, през
последните петнадесет години. И дори само ежегодното
напомняне на този факт е достатъчно важен повод да се
отбелязва Десети ноември. |
