|
Представеният най-после и на интернет страницата на
Министерството на финансите
доклад за образованието е
озаглавен много точно и недвусмислено: “Преглед на
публичните разходи: Образованието – състояние, проблеми,
възможности”.
Като
документ на финансовото министерство, той вероятно за
първи път през последните години дава някаква прегледна
картина за публичните разходи в образованието, на пътищата
за движението на парите в училищната и университетската
система, за финансовото състояние на учителите, на
учебната база, ... изобщо за всичко, което би трябвало да
интересува бюджетарите, които планират средствата за
образованието. За всеобща радост документът прави една
крачка напред – опитва се да анализира непряката
възвръщаемост от разходите за образованието, постигана
чрез повишаването на квалификацията на работещите и
увеличаването на брутния вътрешен продукт.
За
всеобщо учудване, обаче, авторите на доклада са направили
и още една крачка – опитали са се да излязат от темата за
парите в образованието и да изкажат мнение за
недостатъците в образованието от позицията не на
финансисти, а на специалисти по учебния процес. Те дори са
разказали за различни чуждоземни образователни модели,
анализирали са причините според тях за провала на проекта
на Световната банка у нас и за капак са отправили и
дружеска критика към колегите си от Министерството на
образованието и науката за недостатъците на последните им
законотворчески идеи. Тази част на доклада е спорна като
постижение, но е още по-спорна като процедура. Ако има
разминаване между възгледите на две министерства по даден
законопроект (особено ако единият възглед е на
Министерството на финансите), то нормалното е
министър-председателят да се заеме с арбитража по
възникналия спор и в края на краищата от българското
правителство да излезе в посока към Народното събрание и
обществото такъв вариант на законопроекта, зад който
единно да застанат всички засегнати министерства (и
най-вече Министерството на финансите). Другото е
несериозно и създава объркване.
Можем при това положение да благодарим на Милен Велчев и
неговия персонал за положените усилия, от които се е
получила подробна и ясна картина на днешното ни
образование и най-вече на движението на парите в него.
Като се взре човек в числата от доклада, всъщност намира
още повече основания да зададе въпросите, на които нито
този доклад, нито Министерството на образованието, нито
правителството, нито Народното събрание до момента са
съумели да произведат смислени отговори. Като например:
-
Какво трябва да се изучава в българското училище в
началото на 21 век?
-
Колко и какви учители трябва да преподават това, което
ще се изучава в началото на 21 век?
-
Колко учители от сегашните трябва да бъдат уволнени,
какво ще стане с тях и коя политическа сила ще има
куража да им го каже и да ги уволни?
-
Колко училища трябва да има в България и колко ученика
на учител трябва да се падат; в резултат на това колко
училища от сегашните ще се закрият, точно кои и коя
политическа сила ще има куража да им го каже и да ги
закрие?
-
Как ще се мотивират родителите на циганчетата да
изпращат децата си на училище и как и от кого ще бъдат
санкционирани ако децата им не ходят на училище?
-
Как ще се мотивират и българчетата, и турчетата, и
циганчетата, като завършат първо основно, а после и
средно образование, да искат да учат още по-нагоре и да
не отпадат (какъв термин!?) от системата?
-
Кой да издържа студентите, докато учат: държавата ли,
родителите им ли, или те самите ще взимат специални
заеми, докато следват и ще ги връщат, когато започнат да
работят?
-
Как се създава интерес у банкерите, индустриалците,
предприемачите и директорите на големите фирми да
подпомагат университетите така, че те да им произвеждат
добри специалисти?
-
Как се мотивират университетите да развиват мощна
изследователска и развойна дейност, резултатите от която
да предлагат като интелектуален продукт на бизнеса и по
този начин да печелят, да се издържат и да се развиват?
-
Как се стимулират работодателите да пращат периодично и
доста често служителите си на квалификация и
преквалификация до последния им предпенсионен работен
ден и как се организират и също мотивират
специализираните училища и университетите да организират
такива “обучения през целия живот”?
-
Кой оценява качеството на образованието в едно училище
или един университет и дали държавният или общинският
чиновник е единственият, най-квалифицираният и
най-мотивираният оценител?
-
Какво би трябвало да означава името “университет” и
колко университета по една такава дефиниция всъщност би
имало в България?
-
Как се обвързва качеството на обучението в едно училище
или университет с количеството пари, които държавният
бюджет му дава и какъв да бъде пътят на тези пари от
министъра на финансите до ученика на последния чин?
Както се вижда, при отговарянето на тези въпроси има
работа и за министъра на финансите. Без него няма да са
пълноценни отговорите. Да седне Милен Велчев редом с
най-умните глави от училищата и университетите, дори може
и някой от Министерството на образованието да вземат. Нека
да се опитат да отговорят на истинските въпроси относно
структурата, проблемите, възможностите и бъдещето на
образованието.
Ако
отговорите са удовлетворителни, може и да се стигне и до
надпартийно споразумение. |
