Уинстън Чърчил в реч пред Камарата на общините, 1940 година

Няма никакво съмнение, че БСП започна кавгата около 9 септември - една типична разправия между настоящето и миналото. Няма и никакво съмнение за резултата от тази кавга – някъде по пътя се загуби бъдещето.

По време на дебатите в пленарната зала, както и в безбройните статии и интервюта в медиите по темата, не се появи нищо ново, никакъв факт или аргумент, който да не сме чували през последните петнадесет години от същите тези трибуни, екрани и вестникарски страници. Защо беше нужен поредният кръг от ежегодните баталии? И защо шумът беше по-силен от този в предишните години, та се стигна до декларация на Народното събрание, в която, доста неочаквано, освен СДС, ОДС и Народен съюз, се включиха и царските депутати, и турците, и нововремците, и независимите?

Предизборно време, разбира се. Но отговорът не е толкова елементарен. Защото силата и остротата на дебата за 9 септември тази година бяха непропорционално по-големи от силата и остротата на дебатите, които би трябвало да ангажират вниманието на политиците и анализаторите именно в началото на предизборния сезон.

Съвсем съзнателно и добре пресметнато БСП раздразни всички с празненствата около спорната дата. Ако се върнем към крилатата фраза на Чърчил, нашенските социалисти изобщо не са намирали бъдещето, та да го губят. Затова търсеха кавгата на територията на миналото, с надеждата, че останалите, които по един или друг начин са се ангажирали с бъдещето, ще се хванат и ще дойдат да играят на чужд терен.

Хванаха се и още как. Вдигнаха невъобразим шум на бойното поле. С което показаха на публиката, че територията на миналото е по на сърце и на уж гледащите напред партии. Защото не сме ги видели с подобна жар да водят дебата за бъдещето на пенсионното осигуряване или здравната реформа. Не сме ги забелязали да се хванат гуша за гуша с противоположни и добре обосновани виждания за образованието, политиката по доходите или дори по любимата ежедневна борба с престъпността.

След кавгата около 9 септември нищо в живота ни не се промени. Никой от обичащите Съветската армия и партизаните-чавдарци не се засрами и не се скри да празнува тайно Девети. Никой от потърпевшите от комунистическата диктатура не се съгласи да прости и да приеме деня като нещо друго, а не като черна страница в новата ни история. Никой от дезинтересираните поради различни причини от тази тема не даде ухо на дебатите и не реши да взема тепърва страна.

Защо стана така? Защо и СДС, и ОДС, и Народен съюз, та дори и НДСВ, ДПС и “Новото време” се хванаха на елементарната уловка на опитните в тези игри комунисти?

Аз имам един тъжен отговор. Много се надявам да не съм прав. Струва ми се, че всичките изброени са загубили някак си бъдещето. Независимо дали са партии на сто, на петнадесет години или на няколко месеца, всичките те се чувстват по-добре на територията на отрицанието, на вълната на търсенето на виновници за едно или друго свършено или несвършено. Опитите им да гледат напред са доста неуспешни. Нито една политическа сила, независимо дали е сред управляващите или в опозиция, не се е захванала да разработи, осмисли, артикулира и предложи на обществото стройна и конкретна програма за бъдещето. Бъдещето, което започва точно на следващия ден след парламентарните избори. Нито една политическа сила, в ляво, в дясно или в центъра, няма самочувствие и подготовка да покани противниците си на дебати за бъдещото управление.

А годината е 2004. През последните петнадесет години всички тези партии и хора под една или друга форма и с едно или друго име са били във властта. Механизмите на управлението им са познати, технологията на властта са я ползували. Само свежите идеи ги няма никакви. В замяна на това всички добре цитират европейското законодателство и знаят поетите ангажименти за следващите няколко години. Надяват се, че това ще им е достатъчно, за да добутат страната да 1 януари 2007 година, ако получат мнозинство на изборите.

Електоратът, обаче, също е преминал школата на последните петнадесет години. И обикновено е гласувал масово, както за тези, които са го водили напред, така и за тези които са го връщали назад, в зависимост от настроението. Но е имало кой да му предложи посока. Сега едните искат да го върнат назад, но не смеят да си го кажат открито, пък и не им е ясно как хем да се върнем към миналото, хем да влезем в Европа. Другите искат да го водят напред, но не могат да докажат че знаят как, защото загубиха твърде много време да се борят помежду си, вместо да трасират пътя.

Затова половината от избирателите не искат да гласуват за никого. Кавги, като тази за 9 септември, служат само за допълнително втвърдяване на достатъчно бетонираните привърженици-гласоподаватели.

А бъдещето?