|
Президентът Първанов изпратил поздравителна телеграма на
Моамар Кадафи по повод националния празник на Либийската
Джамахирия 1 септември. Тази протоколна информация щеше за
малко да мине покрай ушите ми, но непресекващият дебат за
нашите осъдени на смърт медици и за това каква трябва да
бъде българската политика по въпроса ме наведоха на някои
мисли.
Не
мисля, че ще произведа нещо решително ново в следващите
редове. Просто си задавам въпроси и ми се иска най-после
да чуя някои смислени отговори от устата на българските
официални власти.
Към този
момент имаме смъртни присъди, издадени от
първоинстанционния либийски съд срещу нашите медицински
сестри. Българската държава ангажира значителен финансов,
юридически и медицинско-професионален ресурс, с надеждата
защитата на българите да постигне отмяна на тези присъди
на втора инстанция. Тези действия очевидно се основават на
презумпцията, че либийското правосъдие следва някакви
обективни правила и норми и е възможно със силата на
аргументите да се постигне благоприятно за нашите
медицински сестри съдебно решение.
Успоредно с това цялата ни политическа и държавна машина е
впрегната да генерира упражняване на политическо влияние
върху либийското държавно ръководство за освобождаване на
медицинските ни сестри. Всеки европейски, американски,
арабски или африкански политик или държавник, който се
срещне с български партньори, е убеждаван да се произнесе
по темата, да притиска Кадафи и да иска свобода за
българките. Тези действия очевидно дават резултат, защото
видяхме поредица от документи на Европейския съюз, на
различни престижни международни организации, видяхме и
личния ангажимент на водещи световни политици, които
недвусмислено заявиха на либийския водач, че обвързват
връщането на страната му в международната общност с
решаването на проблема със осъдените български медицински
сестри.
На пръв
поглед паралелната работа по двете линии на поведение на
българската държава изглежда логична и ефективна.
Същевременно си струва да си зададем въпроса дали не е
точно обратното. Дали едновременното и еднакво ангажирано
участие на държавата и в двете посоки не отслабва всъщност
позицията?
Седенето
на два стола, както е известно от поговорката, обикновено
завършва с падане на земята. Като упражняваме натиск върху
либийското държавно ръководство, ние всъщност заявяваме,
че полковник Кадафи би могъл да изкомандува либийския съд
да оправдае българските сестри и че изобщо не вярваме в
обективността, независимостта и безпристрастността на
тамошното правораздаване. (Което вероятно е много близо до
истината, защото не сме чували някъде да съществува
авторитарна диктатура, съчетана с независима съдебна
система.)
Но от
тази позиция веднага следва, че решението за осъждането на
петте ни медицински сестри не може да е станало без
политическата благословия на водача на Дамахирията.
Тогава
каква поздравителна телеграма му праща президентът
Първанов? Каква трябва да бъде изобщо политическата и
държавната позиция на държавата България към държавата
Либия, която по някакви свои политически причини осъжда на
смърт пет български граждани? Със сигурност твърда и
безкомпромисна!
Или пък,
може би, все пак второинстанционният либийски съд ще се
вслуша в безупречните аргументи на защитата, на водещите
международни експерти по СПИН и ще вземе да оправдае
обвиняемите и да ги пусне по живо по здраво да си отидат
по домовете? Може би пък има смисъл да пишем поздравителни
телеграми, да се целуваме с Кадафи в палатката му и дори
да организираме дарителски фонд за лечение на заразените
либийски деца?
Вероятно
някъде във тайните коридори на висшето изкуство на
дипломацията е възможно съчетаването на двата подхода по
случая и постигането на успех с това съчетаване. Или пък
се дебне до едно време кой от двата варианта на действие
ще се окаже печеливш и после...
Дори и
да е било възможно такова двойно поведение от българска
страна, то е било актуално до произнасянето на смъртните
присъди. От 6 май 2004 нататък двойнственото поведение на
българските официални власти не носи никакви дивиденти, а
само отслабва шансовете на осъдените за спасение. Не може
да заклеваме Романо Проди да плаши Кадафи с отлъчване от
европейските пари, а после Първанов да поздравява
либийския водач за националния му празник. Така се засилва
само самочувствието на полковника и усещането му, че
натискът върху него е несериозен и разпокъсан.
Време е
българското правителство да реши какво отношение има по
случая с петте ни сестри в Либия. Защото освен конкретна
човешка трагедия всъщност това е един ключов прецедент при
оформянето на модерната българска външна политика.
Присъствието на стотици хиляди български граждани в
десетки страни по света все по-често ще изправя
дипломацията и властите ни пред подобни (надявам се, не
толкова драматични) казуси. Дали приоритетът на модерна
България е да защитава своите граждани и техните права
навсякъде по света или пък е по-важно да запазва добри
дипломатически отношения в името на държавните и
световните политически и икономически интереси?
Някой
трябва да е достатъчно готов да отговори на тези въпроси.
Иначе, от двата стола... |
