Двуполюсният модел
е напълно възможен
Винаги има надежда
На последните избори едва около 28 процента от избирателите упражниха правото си на глас. Това е рекордно ниско участие в избори от 1990 насам. Тенденцията към все по-малка избирателна активност продължава.
При това положение бихме могли да допуснем, че тези, които все още участвуват в изборите, правят това, защото са най-активната, с изявена гражданска позиция, загрижена за бъдещето на страната си част от населението.
Дори беглият поглед върху изборните резултати показва, че това не е така. От списъка на избраните за представители в Европейския парламент не става ясно по какви критерии са избирани те, но ако има такива, между тях не е пригодността им за евродепутати. Мотивите, които движат тези избиратели към урните, са до голяма степен загадка.
Един социологически разрез на активната част от българския електорат ще помогне да изясним механизма на делегиране на властта през последните години.
Можем да разделим тази част на три основни групи:
- Свободно предлагащи се избиратели
- Твърди ядра на БСП и ДПС
- Други.
Принадлежащите към първата група смятат, че като участвуват в избори, правят услуга някому. Те, един вид, дават възможност на този някой да се добере до Голямата баница. Естествено е той да прояви човещина и да им се отблагодари, като им подхвърли някоя троха, съответстваща на жеста им. Всъщност, за размера на трохата те нямат претенции. Възможно е тя да бъде и много голяма.
Тези дни гледах по телевизията един типичен представител на тази група. Възрастна жена, интервюирана на улицата, обидено заяви: “Сега, след като влязохме в НАТО и Европейския съюз, редно беше да ни увеличат поне пенсиите!” Според нея някой, благодарение и на нейния глас, си е получил натото и съюза, а сега не иска да изпълни своята част от ангажимента.
Практиката показва, че тази група винаги остава разочарована и затова всеки път гласува за нова партия. Наличността от такива е ограничена и това обяснява радостта, с която този избирател посреща всеки нов балон на политическото небе, стига да е достатъчно голям и шарен. От своя страна и политическата класа усеща потребителското търсене в този отрасъл и се старае да го задоволи.
Рано или късно представителят на тази група се разочарова и стига до извода, че всички са маскари.
“Няма да ИМ гласувам повече!”
казва той и преминава в групата на негласуващите.
Втората група, както е видно от името й, се състои от твърдите поддръжници на двете партии. Характерно за тях е, че те не си задават въпроса защо гласуват. Често те не знаят дори и за кого или за какво гласуват. Те приемат гласоподаването като необяснима, но неизбежна част от живота – такава, каквато е ходенето на работа, за да получиш заплата. Затова и разочарованите в тази група са по-малко и те намаляват много по-бавно от първата. Вътре в групата пък ядрото на ДПС намалява много по-бавно от това на БСП, не на последно място и заради по-високата средна възраст и съответно по-малката репродуктивна способност на последното.
Категорията “други” е с пъстър състав
Тук влизат твърдите ядра на някои по-малки партии, както и хора, които използуват умствените си способности когато гласуват. Тази група е малка и не влияе върху изборните резултати.
Виждаме следователно, че потенциалните избиратели имат склонността да намаляват все повече. Лесно можем да си представим как накрая избирателната активност ще се съсредоточи около група 2. В нея постоянните избиратели на ДПС са около 300 хиляди. Когато общият брой на гласуващите спадне под 600 хиляди души, изборите ще се печелят постоянно от ДПС и то ще съставя правителства на мнозинството. Официалният език на държавната администрация ще стане турският. Той ще започне да се изучава и задължително като втори език в училищата. Волен Сидеров ще си разпори корема публично на площада пред Народното събрание.
В тази мрачна картина все пак просветва лъч надежда и той идва от най-неочаквана посока.
Британският модел и ние
Както съобщава електронният сайт kafene.net, по средиземноморското крайбрежие на Испания живеят около 750 хиляди британци. В 15 избирателни района, в това число и на Балеарските острови, те са мнозинството от избирателите. На живеещите обособено и дори неговорещи испански заселници им дошло до гуша от престъпността, лошата инфраструктура, некачественото образование и най-вече – от корумпираните испански политици и чиновници. (Каква мила родна картина! Дали не е това причината Испания да е предпочитаното място за емиграция на българите? Защото ги прави да се чувстват като у дома си?) Затова те решили да си основат собствена партия и да участват в местните избори. Те имат и подкрепата на част от местните избиратели, която не вижда друг начин да се избави от гореизброените “блага”. Не е чудно след предстоящите избори част от страната да се управлява от английски кметове и общински съветници.
Това дава надежда и за България, британското население на която също расте. Когато избирателно активната част от това население се изравни по брой с твърдото ядро на ДПС, можем да очакваме и то да основе собствена партия. Та нали корупцията, престъпността и т.н. в България са не по- малки, а дори и по-големи от испанските.
Тогава България ще се превърне в страна с класическа двупартийна система – такава, каквато е в Англия или САЩ. Изборите ще бъдат мажоритарни. Българският избирател ще може да избира между лейбъристите на Доган и британските консерватори. Това ще създава стабилни и отговорни правителства на мнозинството. Впрочем, ще може и да не избира. Най-сетне българинът ще има някой, който да го “оправя”. При това, без дори да се разхожда до урните.
Така че в интерес на нацията е правителството да улесни притока на британци. Докато все още може да прави нещо.