Г-н Кадийски, не ни забърквайте!
Но да започнем по-отдалече. Швейцарецът Фредерик Созе, станал по-късно французин под името Блез Сандрар, се смята за един от големите френски поети на 20-ти век. Още като юноша той живее известно време в Русия, където написва първата си поема – „Легенда за Новгород”. Негов приятел я превежда на руски и я издава в учудващо малкия тираж от 14 (четиринадесет) бройки. Впоследствие както оригиналът, така и руският превод се смятат за изгубени – това признава и самият Сандрар в спомените си.
И не щеш ли, през 1995 Кирил Кадийски открива в една софийска антикварна книжарница екземпляр от руското издание:
„В една мрачна и претъпкана (?! – б.а.) антикварна книжарница, където бях отишъл да взема поръчаните от мене книги, попаднах на някакъв случаен кашон; започнах да ровя и след няколко мига държах в ръцете си оръфана и почти разпаднала се брошура. Фредерикъ Созэ. Легенда о Новгородъ. Переводъ съ францускаго (sic) Р. Р. Москва. Санктъ-Петербургъ, MCMVII. Невероятно! Нима това не беше смятаната за несъществуваща първа книга на швейцареца Фредерик Заузер (на френски Созе), известен по цял свят като Блез Сандрар?! Настървено зачетох. Когато свърших четенето, което трая може би миг, а може би и вечност, сърцето ми беше спряло. Не ми достигаше въздух. Събуждах ли се… Сън ли беше това? Не – поемата съществуваше.”
Той я издава фототипно и в превод на български. Това е нещо като литературна сензация. Литературната общност, особено френската, е развълнувана. Както личи от горния цитат, развълнуван е и самият Кадийски.
Може би ще кажете, че това е много хубаво, за да бъде и вярно. Вероятно ще се окажете прави. Защото, както пише вестник „Фигаро”, дванадесет години по-късно руската изследователка Оксана Хлопина прави подробен анализ на текста, публикуван от Кадийски, и стига до извода, че той не е автентичен.
Ето какви са нейните аргументи: поемата е написана на съвременен руски, а не на езика, ползван в началото на 20-ти век. Направени са само поправки съобразно стария правопис. Самият Блез Сандрар описва поемата като „забавна и героична”, докато съдържанието на открития текст е по-скоро трагично. Има някои фактически грешки – например споменатият в поемата хотел „Англетер” в Петербург е наречен така едва в 1925. И като капак на всичко тя разпознава в шрифта, с който е изписано заглавието на корицата, познатия компютърен шрифт, известен под името „ижица”, създаден след 1988.
Компютърна възстановка
и "откритието" на Кадийски
Изглежда, това наистина е така. Дори да не знаем достатъчно добре руски език и история, за да проверим твърденията на авторката, само един поглед върху факсимилето на корицата е достатъчен, за да се уверим, че тази корица не може да е от 1907 година. По същите причини, по които, ако видим снимка на човек, обут с маратонки марка „Адидас”, без всякакви експертизи ще кажем, че тя не е от началото на 20-ти век. Всеки притежател на компютър в България, владеещ някоя текстообработваща програма, може да я възпроизведе буквално за петнадесет минути. За негово улеснение ще добавим, че останалият текст в нея е написан с редовен кирилски „таймс” – също съвременен компютърен шрифт.
Това са твърде сериозни обвинения, за да бъдат отминати. За да запази честта си, единственото, което трябва да направи Кирил Кадийски, е да признае, че може би е бил подведен и да хвърли на масата така наречения оригинал на поемата, за да му бъдат направени всички възможни експертизи и да се реши случаят веднъж завинаги. Е, от това ще пострада славата му на ерудит. Но то е ниска цена за измъкване от кашата.
Вместо това в отговора си до „Фигаро” той заема кръгова отбрана. Отрича всички обвинения. Оригиналът, оказва се, бил продаден за 50,000 долара, малко преди да му бъде направена експертиза, на някакъв швейцарски колекционер. Който, естествено, пожелал да остане анонимен.
Тази постъпка не е съвсем оправдана от етично гледище, но е разбираема. И поетите имат нужда от пари. Но след това самият Кадийски казва друго: не бил продал оригинала за 50 хиляди долара, а за много по-малко. Може би само за петдесет?
Да продадеш откритието на живота си за незначителна сума пари? Това вече е неразбираемо от каквато и да била гледна точка. Освен от една: откривателят вече желае да замете следите на откритието си и то завинаги да остане в графата „мистификации”. Я тебя породил, я тебя и убью, както казва Тарас Булба.
Само че тези неща не стават току-така, г-н Кадийски. Ентропия има и в литературата. Ако пуснеш духа от шишето, после не можеш да го натъпчеш обратно.
Така Кирил Кадийски се нарежда до известния Иван Гологанов, авторът на „Веда Словена”, и до плеядата подобни нему. Дотук тази история с лош привкус би била достойна само за жълтите вестници. Ако се захващаме за нея, то е, защото авторът й се опитва да забърка и нас. „Госпожица О. Х. обижда родината ми!” – казва Кадийски в отговора си до „Фигаро”. „Искам извинение не за мен, а за страната ми!”, призовава той авторката на материала във френския вестник.
Това е добре разработен стар похват. Като те хванат, да се олицетвориш с родината. Неколцина служители на КГБ с български етнически произход се опитват да убият папата. Като ги уличиха, пищят до небето: „Това е опит да се очерни България!” Българската социалистическа партия върти незаконна търговия със Садамовия петрол. Като я хванат, се оказва, че това всъщност е удар, насочен срещу страната ни. Американски вестник описва Бойко Борисов като мафиот. Вътрешният министър съзира в статията антибългарска насоченост. Не съм сигурен дали и покойният българин, откраднал навремето Чарли Чаплин от гробищата, не е обвинил заловилата го полиция в антибългарски действия.
За отбелязване е, че във всички тези случаи се наблюдава желание да бъдат споделени с Родината само пасивите. Активите винаги си остават за конкретни лица.
Господа патриоти, аз също, предполагам, съм част от тази страна. Но не съм се опитвал да убия папата, не съм се облажил от Садамовия петрол. Защо трябва да се чувствам виновен за всичко това?
Пошлите теми навеждат на пошли мисли. Тази например ми припомня един духовит, но долнопробен виц. Английската кралица пръднала, да ме извините, по време на официално събитие. Френският посланик веднага скочил и заявил: „Простете, господа!”, след което излязъл от залата. Немският посланик, който също бил там, останал изненадан и силно впечатлен от съобразителността на колегата си. И когато кралицата пръднала пак, той скочил и рапортувал: „Втората пръдня на кралицата се поема от Германския райх!”
Защо казвам всичко това ли? Защото г-н Кадийски иска същото. Той иска българският народ да скочи и да каже: „Грубата фалшификация на Кирил Кадийски се поема от целокупния български народ!”
Не знам какво е становището на целокупния български народ по въпроса. За разлика от Кадийски, аз не мога да говоря от негово име. Мога да говоря само от свое. Затова използвам случая, за да заявя: Г-н Кадийски, отказвам да поема полагащата ми се част от Вашата вина върху себе си. Оправяйте се сам.