Опасното познание
и законът за непредвидимите следствия
В своя роман “Ерехон”, издаден през 1872, Самюел Бътлър описва една въображаема страна, в която всички машини са забранени. Нейните жители някога ползвали часовниците, парните машини, механичните помпи, подемните механизми и всички други съоръжения, будещи възхита във викторианска Англия. За разлика от поданиците на кралица Виктория съвременните жители обаче доловили, че тези неща могат да се превърнат в ужасяваща заплаха. Машините – осъзнали те, постоянно се подобрявали. Никога, нито за миг нямало отстъпление, когато бивал открит някой дефект. Следващата машина непременно била по-добра, по-гъвкава и по-цялостно пригодена за целите си от предишната.
Нямало съмнение, че процесът на подобряване неизбежно ще продължи дотогава, докато машините изцяло излязат от контрола на хората и станат способни да се самовъзпроизвеждат. И тогава, подобно на всички същества, подвластни на закона на еволюцията, машините ще започнат борба със своите съперници. А единственият им съперник би бил човекът. И така, жителите на Ерехон унищожили машините, предугаждайки, че в противен случай машините ще унищожат хората.
Страхът на ерехонците не бил необоснован; но предпоставките за този страх не били убедителни – поне за читателите на Бътлър. Идеята за самовъзпроизвеждаща се машина звучала за повечето от тях като чиста литературна измислица. Шестдесет години по-късно обаче Олдъс Хъксли издава “Прекрасният нов свят”, картина от друга въображаема страна, в която хората са произвеждани подобно на машините според спецификации, заложени от официалната политика. Интелект, интереси, удоволствия и страдания – всички те се контролирали, било генетично или чрез създаването на условия за това. Наличието на онези предпоставки от човешката психика, от които могат да се развият ексцентричности, обвързаности, силни емоции и добродетели, преднамерено се потискали. А щом хората могат да бъдат произвеждани като машините във фабрики, управлявани от хора, защо да не могат машините да бъдат произвеждани чрез самовъзпроизводство, както е при хората?
Научният напредък направил пророчеството на Хъксли доста по-правдоподобно от това на Бътлър. Но ако читателите на Хъксли са почувствали ледените тръпки на страха, причината за това е била различна от страха на всеки един ерехонец от господството на машините. Светът, обрисуван от Хъксли, е свят, преминал моралната бариера. Дори ако ерехонците са били прави в страховете си да се страхуват от машините и дори ако оставели машините да се усъвършенстват до степен на заплаха, то самите те щяха да си останат непроменени. Тяхното чувство на сплотеност, отговорност и доблест би могло да се прояви при всяка една бъдеща криза. Човешката им природа би оцеляла – неизменна същност в тяхната вселена, предпоставка за рационално мислене. Но да предположим, че хората се превърнат в лабораторен продукт, както Хъксли предвижда. Какво тогава остава от човешката природа? Къде е неизменната същност, това, което не може да бъде докоснато, това, което е отвъд избора и в името на което е направен всеки един избор?
Този въпрос преднамерено е поставен по този начин. Но смятам, че така той обхваща все по-нарастващия страх в нашето общество от научния напредък, и по-точно – страха от генното инженерство и възможностите, които то разкрива пред нас. С напредването на науката и приближаването на деня, в който Джил ще може да бъде конструирана от Джак за негови собствени цели, много хора започват да споделят опасенията на Хъксли. Технологията според тях ще застраши свободата на човека. Едно поколение ще е в състояние да наложи това, което биоетикът Леон Кас нарече “генетичен деспотизъм” над следващото поколение и постепенно, с преобразуването на човешката ни природа в съответствие със собствените ни проекти, смисълът и стойността на живота ще започнат да стават все по-малко разбираеми за нас самите.
Било е винаги така
В едно отношение проблемите на биотехнологията са сходни с проблемите на всяка една технология. Колкото и да е голяма ползата от всички открития, те имат нежелани странични ефекти и всяка една технология може да бъде използвана за добри или лоши цели. Ето защо няма технологичен напредък, който да не е посрещнат – в дадена фаза – с протести. Историята не е отбелязала протестите, съпровождащи изобретяването на колелото. Но със сигурност е отбелязала протестите, съпътствали изобретяването на железниците. Според великия критик и социален философ Джон Ръскин железниците са безжалостна обида за провинциалното спокойствие: те унищожили усещането за място, унищожили установени общности, залели природата със стоманена грозота и разпръснато застроени градски територии. Те постановяват движение за всички ни, докато истинският смисъл на човешкия живот, според Ръскин, е бил да стоим тихо там, където сме. Интересното е, че железопътните гари и мостове в Англия бяха построени съобразно естетически принципи, дължащи своето въздействие изцяло на произведенията на Ръскин, и в частност на книгата “Камъните на Венеция” (“Stones of Venice”); а днес на тях се гледа с дълбока носталгия, като на символи на спокойствието, на мястото и на сдържаността. Всички участници в кампанията срещу автомобилите изтъкват железопътния транспорт като техен идеал за една сигурна, природосъобразна и естетически удовлетворяваща връзка от една дестинация на континента до друга.
Дори ако протестът на Ръскин срещу железниците е изгубил силата си да убеждава, той спада към онзи навик на съзнанието ни, който е един от най-силните ни инстинкти. Според Ръскин железниците представлявали заплаха за една от неизменните характеристики на нашата морална вселена – самата Земя; земята, която осигурява нашата храна, вода и камъните, с които строим. Съществува естествен начин да използваме земята – да я почитаме като наш дом. Когато строим, трябва да се отнасяме със земята като с място, на което се установяваме, в което животът ни е в безопасност, подобно на този на рибите в морето. По подобен начин днешните природозащитници се оплакват, че използвайки земята за нашите мимолетни цели, ние третираме като средство това, което би трябвало да бъде почитано като цел.
Подобно на Ръскин природозащитниците, оплакващи цената за днешното познание, са склонни да забравят цената на предходното невежество. Изгарянето на дърва причини обезлесяването на Европа, превръщането на Северна Африка в пустиня и пресъхването на езера и реки навсякъде из Средния Изток. Това бе екологична катастрофа, която е могла да бъде предотвратена, ако римляните и други хора в древността са знаели това, което ние знаем днес за ерозията на почвата, за микроклиматите и за химичните свойства на въглерода. Екологичните проблеми, с които се сблъскваме днес, няма да бъдат решени чрез завръщането към стария начин на живот или към старите начини за добив на енергия. Не технологията е причината за екологичните ни проблеми, а некомпетентната технология – технологията, неуспяла да се насочи към същинския въпрос: как да добиваме енергия, без да нанасяме вреда на планетата. Както Бътлър би могъл да каже на жителите на Ерехон, не унищожавайте машините; оставете ги да вземат властта. Но първо се уверете, че са програмирани както трябва.
Този отзив обаче не достига сърцето на сегашното безпокойство. Желанието ни за контролирана околна среда е в разрез с усещането ни, че някои неща трябва да са извън нашия контрол – като отливите, сезоните, движението на природните стихии, от които сме зависими. Опитите те да бъдат поставени под контрол са, според нас, предизвикателство към съдбата, чийто единствен закон е законът на непредвидимите последствия.
Следва
Източник http://www.technologyreview.com/Infotech/18652/page1/
Преведе Цвета Петкова