Есенна соната
Звънецът биеше от четири минути. Деси Банова мразеше да закъснява. Винаги влизаше в час, когато другите бяха все още в учителската стая. Този път обаче имаха оперативка. Токчетата потропваха – так-так-так. Краят на бялата й пола леко се полюшваше ту наляво, ту надясно. Обичаше тоалетите. Обичаше те да подчертават осанката й и да контрастират на заобикалящата я обстановка. Естетиката и перфекционизмът бяха нейната страст. Всеки път, внимателно подбираща дрехите си, тя особено държеше на цветовото съчетание. А обувките… Обувките бяха основата на всичко. „Оттам започва респектът към жената” – казваше тя. Особена слабост имаше към официалните обувки с висок ток и остра муцуна и ботуша, преди всичко салонния ботуш. Колко мъжки погледи, изпълнени с желание се спираха върху нея. Имаше стройна и стегната фигура. Лице с леко изпъкнали скули, плътно очертани устни и кафяви бадемови очи. Държеше на ефектни, но не прекалено екстравагантни тоалети. Имаше си основни принципи. Ханшът и деколтето винаги трябваше да бъдат подчертани, но дрехата никога не трябваше да описва плътно формите на тялото. Загадката. Интригата. Не като сегашните момичета с голите пъпове. Жадуваше да бъде странно-загадъчна и желана. Копнежът на мъжете към нея трябваше да прелива от романтика, като в любимия й сериал „Дързост и красота”. Да, а Рич… какъв фин мъж! Деси обожаваше гладко избръснати мъже в скъпи костюми. Тя беше жена на 48 години. С грациозни движения. Обичаше изтънчения флирт. Имаше блясък и някаква провокативност в погледа й и всички казваха, че изглежда с десет години по-млада, дори жените, макар да й завиждаха. Беше завършила български език и литература в Софийския университет преди двадесет и една години. След няколко неуспешни поетични опита се отдаде на учителската кариера. Обичаше децата, но определено предпочиташе аудиторията на съзряващите средношколци. Това бяха развиващи се, мислещи интелекти, които – отглеждани и култивирани от нея, разцъфваха в ръцете й. Особено удоволствие изпитваше да усеща как самата тя сътворява развитието им, как ги изгражда като личности. Проявяваше по-голяма строгост към момчетата и снизходителност към момичетата. Освен уроците й, които бяха като сцени от театрално представление, устройваше диспути на дадена тема, литературни състезания, конкурси, колоквиуми. Бе основала и известния в града ученически литературен клуб „Дебати”. В амбициозните си стремежи се опитваше и често успяваше да покани известни личности литератори, критици, писатели, езиковеди от столицата и страната. Най-често мъже. Докато Банков беше директор, тези нейни начинания се сбъдваха. Така едновременно задоволяваше духовния си глад, самолюбието си, кокетството и женското си любопитство. Кулминацията на тези мероприятия бяха вечерите в клуба на културните дейци в града, придружени с разгори на интелектуални и пикантни теми и ухажвания. Държеше изключително много на дискретността. Понякога се стигаше до по-интимни преживявания и авантюри. Какво да направи. Чувстваше, че въздух не й достига в този еснафски провинциален град. Имаше съзнанието, че е родена да покори по-високи върхове. Чувстваше се достойна за бляскави постижения и кариера. Беше като роза сред бодли в този селски колектив. Но малко по-малко се изнизваха сроковете и учебните години. Времето течеше. Деси не искаше да бъде съучастник на това време. Всеки момент можеше да й поднесе приятна изненада. Да стане благоприятен повод за нови чувствени преживявания и вълнуващи познанства.
Изпълняващият длъжността неин съпруг Кирчо Жеков, главен експерт-технолог в частната фирма за млечни продукти „Биляна”, често я упрекваше, че се преуморява. „Почивай си – казваше Кирчо. – Хайде през уикенда да ходим на минералните бани да се отпуснем.” Тя, разбира се, намираше идеите му за почивка за ненавременни под претекст за извънслужебни и домашни ангажименти. Семейните им приятели отдавна бяха й омръзнали. Скуката, която чувстваше с Кирчо, се бе превърнала отдавна в досада. Бяха се оженили, когато тя беше двадесет и две годишна, като студенти. Сякаш бе прекъснала полета си. Не можа да поживее на свобода. Забременя в общежитието. Тя мислеше, че го обича. Той настоя и се ожениха. Какво бе разбрала от вълнуващия студентски живот! Нищо. Но в замяна Кирчо беше незаменим събеседник. Обожаваше я.
---
Влезе в десети А. Винаги успяваше да бъде класна и да преподава на силни паралелки. Беше постигнала завиден професионален авторитет. Обичаше часовете с отбрани ученици по произход, успех и интелект. Тези часове бяха удоволствие и балсам за нея. Наред с преподаването и упражняването на материала тя демонстрираше, движейки се между редиците и навеждайки се към някои чинове, и други качества, загатвайки на по-будните средношколци някои неща. С удоволствие усещаше погледите на възхищение. По-съзрелите отдавна оглеждаха госпожата, чиито често сменяни тоалети даваха доста материал за възпламенената им фантазия. Ето и сега г-жа Банова беше с бяла рокля с доста шлицове, интересно разкроена и с особено привлекателно деколте, което бе прикрито от странна прозрачна яка-полупелерина. Тоалетът даваше възможност яката да се преобърне назад и да открие деколтето. Деси познаваше чудесно силата и ефектите на женските трикове, но прибягваше към тях, без да прекалява. Стараеше се всичко да бъде в умерена доза, макар че понякога съществото й неусетно се противопоставяше. Често колежките й говореха за гърба й, обсъждаха облеклото й. Това малко я интересуваше. Тя следваше свой стил и не възнамеряваше да го промени. Деси беше особено близка с Дорето Илиева, която преподаваше география. Тя също се отличаваше с фигура и начин на обличане. Имаше по-пищни форми и слабост към белите чорапи. Мъжът й бе бизнесмен. Търгуваше с кориандър. Вземаха със себе си често и биоложката Михова. Тя беше енергична, пълничка блондинка, изпълнена с възторжен ентусиазъм към невкусени още преживявания за по-интензивен интимен живот. Помежду си тайно я наричаха „бъбречето”. Сядаха винаги трите на една маса, когато колективът празнуваше годишнини или отчиташе мероприятия в някой ресторант. В такива моменти най-активна бе Десислава Банова. Тя се оживяваше, искаше нещо да я разтърси, нещо ново да се случи. „Момичета, да разчупим сивото ежедневие. Виждам ви изпаднали в униние. Вдигнете високо глава и облечете най-хубавите си тоалети. Бъдете уверени, че довечера всички погледи пак ще бъдат вперени в нас.” – обикновено казваше Деси при такива случаи. Триото си разменяше закачливи и цветисти комплименти, но под повърхността на тяхното приятелство и добронамереност се прокрадваха жлъч и прикрита завист. Трудно им беше понякога и съжителството в учителската стая с останалите колежки. Деси трябваше да понася хапливите подмятания на някои завистнички, живо интересуващи се дали на нейните родителски срещи са присъствали интересни бащи. Един ден в голямото междучасие Тонева, химичката, първо започна за роклята.
– Абе, Деси, ти младоженка ли ще ставаш отново с този бял тоалет?
„Простотията шества”, си помисли Деси с отегчение, но на глас каза:
– Цяла Европа се облича така независимо от сезона бе, скъпа.
Въпреки всичко колегите й често си шушукаха за гърба на Деси. Учителят по музика Горанов веднъж каза: „Абе Деси беше голяма работа преди, ама вече има ветрило край очите си. Не е така свежа.” Чула го, Деси едва се сдържа да не отговори. Сякаш нож прободе цялото й същество.
Нещо се случваше явно с нея напоследък. Струваше й се, че изпуска контрола върху себе си, с който винаги се бе отличавала. Една празнична вечер в ресторант „Вежен”, след като изпи две чаши и половина уиски, прие поканата за танц от един симпатичен непознат (бил осветител в драматичния театър, разбра по-късно тя, докато танцуваха). Беше й хубаво. Той й прошепна, че веднъж я видял във фоайето на театъра в антракта. Отдавна искал да се запознаят. „Имате осанка на богиня!”, прошепна. Тя се усмихна. Винаги бе желала нещо или някой да я извади от равновесие. Изведнъж й се стори, че вече прекалено дълго е чакала. Този път наруши самоконтрола си. В един момент се усети, че събува и захвърля обувките си настрана, впуснала се в лудешки танц. Към един часа слязоха в нощния бар с неговата компания и на другия ден нямаше спомен как бе преминало всичко. Колежките й я гледаха подозрително, шушукаха. Нека я одумват. Но все пак се стресна от връхлетелите я емоции от предишната нощ. Реши да бъде по-предпазлива с алкохола в бъдеще. Понякога сънуваше кошмари. Намираше се в гора – сама, боса, с разкъсани дрехи, отчаяно опитваща да се спаси от преследващи я група настървени диваци. В друг сън – танцуваше върху горещи въглени или пък пътуваше сама в кораб сред развилнял се океан.
---
След училище Деси се прибра по-късно. Беше уморена и разстроена. Чувстваше се опустошена. От известно време се беше сближила интелектуално с районния инспектор по литература Пламен Карадишлиев. Той й дължеше едно посещение на занятията на клуб „Дебати”. Все нещо се случваше и беше възпрепятстван. С него имаха интересни беседи, обсъждаха писатели, спореха по публикувани критики върху нашумели автори. Тя усещаше влечение към синеокия мъж, по-млад с четири години. От него лъхаше на култура и изтънченост. Един високо ерудиран литератор, вече публикувал три стихосбирки. Най-после й се беше обадил вчера, като й предложи да пият кафе в „Лагуна-Антико-кафе”. Щяха да поговорят за най-новите му стихове, които той я помоли да прочете, преди да ги е дал за публикуване. Каза, че много държал на нейното мнение. Почувства се поласкана – емоции отново се надигнаха в гърдите й. Стиховете й се сториха вълнуващи и загадъчни като автора. „Очите ти изгарят ме и нощем, превръщат те във моя муза”, запечата се един от стиховете. И още: „Нозете ти танцуват тази нощ…” Възможно ли беше?, питаше се тя, сякаш тези стихове бяха написани за нея. Дали Пламен не я викаше именно за това?
Срещата беше в петнадесет часа. Тя седна в кафенето и си поръча капучино на една свободна маса отвън на терасата. Имаше нужда от въздух. Беше приятен есенен ден. Почувства се спокойна и в очакване Пламен да се появи, започна да разглежда дискретно посетителите по другите маси. Обичаше да наблюдава хората и да отгатва характерни черти, нрави и съдби. Извади стихосбирката и я разтвори. Спомни си, че дъщеря й Милена я бе поканила на тържествен обяд в Бургас утре в събота. Пък и да види детето. Беше научила четиригодишното си внуче да я нарича „мамо”. Поводът беше завръщането от осеммесечен рейс на съпруга й Румен, капитан далечно плаване. Бяха поканени и негови колеги, а също и шефът на пристанище Бургас капитан Димитър Ставрев, много влиятелна фигура по Южното Черноморие. Сигурно щеше да бъде доста интересно. Кирчо беше в командировка във Видин и щеше да се прибере късно след полунощ в събота, така че по всяка вероятност нямаше да може да присъства. Деси имаше голяма слабост към зет си. И той от своя страна винаги я обсипваше с луксозни подаръци и внимание. Румен бе солиден човек с връзки и възможности. Беше по-възрастен от дъщеря й с четиринадесет години, но двамата си допадаха и обичаха много. „Раздялата скрепява и удължава брака” – тази максима бе в пълна сила по отношение на дъщеря й, си помисли тя със задоволство. Да, скрепява, ама само някои бракове, допълни тя наум, като се замисли бегло за собствения си семеен живот.
Изведнъж един красив есенен кленов лист падна на масата точно върху разтворената книга. Тя понечи да го вземе, но внезапното позвъняване на мобилния телефон я откъсна от мислите й. Обади се Пламен Карадишлиев и с хиляди извинения й обясни, че дневният ред на съвещанието им скоро няма да приключи и че съжалява много, но не може да дойде. Деси затвори с нервен жест книгата, плати капучиното и стана. Това бе засегнало осезателно чувствителната й душа. Да дойде първа на среща с мъж, да стои сама на масата двадесет минути и да получи отказ по телефона, не й се бе случвало досега. Дотам ли стигна? Вървейки бавно през алеята към моста, съзря мъж с шлифер, който неочаквано пресече пътя й, приближи се на метър и спря.
– Познаваме ли се отнякъде? – попита тя леко изненадана.
– Извинете, случайно да имате хартия? – я попита учтиво той.
Изглеждаше развълнуван и малко смутен.
– Каква хартия? – не разбра Деси.
– Ами аз… – той изведнъж разтвори шлифера си. Оказа се, че отдолу е с разкопчан цип на панталона.
В главата й нахлу кръв и тя с всичка сила замахна и го удари с чантата си по главата.
– Мръсник такъв! – чу се да крещи задъхана.
Само това остана вече, да я спират сексманиаци в парка. Явно я беше наблюдавал скрито отнякъде. Почувства се разбита. И безкрайно самотна. Опита се да забрави мъжа от парка. Взе набързо душ вкъщи и реши да хване експреса за Бургас в осемнадесет часа.
---
На тържеството бяха радостни и шумни. Пиха шампанско и Румен разказваше, разказваше. Поднесе й изящни обувки от крокодилска кожа на Ги Ла Рош. На следващия ден се събуди малко преди единадесет. Чувстваше се в много добра форма. Успя да помогне на дъщеря си да подредят масата, а също и да се приготви точно навреме за обяда. Облече елегантен тъмнолилав костюм. Гостите започнаха да пристигат. Трима колеги на Румен със съпругите си, капитан Ставрев дойде сам. Беше вдовец. Случи се той да седне точно срещу нея. Беше около шестдесетгодишен, едър, зачервен и леко оплешивял. Вдигаха тостове. Всички радостни и развълнувани. Деси живо се интересуваше от морски неща и случки, които всъщност никак не я вълнуваха. Погледите започнаха да блестят. Разговорите станаха по-откровени и недискретни. Румен бе донесъл цял кашон италианско шампанско. Капитан Ставрев бе вторачил поглед в Деси и сякаш като през лабиринт от звуци го чу да казва на дъщеря й: „Много интересна жена е майка ви.” Той се обърна и вдигна тост, отправил похотлив поглед към Деси. Тя отвърна на тоста и бързо отмести поглед към внука си Йоан, който тъкмо влизаше в стаята и когато я видя, радостно извика „Мама Деси, мама Деси!”. В същия миг усети нечий бос крак да се плъзга нагоре от глезена й. Повдигна очи и забеляза желаещия поглед на капитана. Тя бавно стана. Излезе от хола, каза на дъщеря си, че отива до тоалетната да се освежи. Взе палтото и чантата си и излезе.
Вървеше бавно през морската градина. Беше мъгливо, но не хладно. Почувства острия и възбуждащ аромат на морето. Две майки разхождаха детски колички. Възрастна двойка седеше на една пейка с внучето си. Преминаваха забързани хора с покупки в ръце. Ежедневие. Всичко в живота си имаше свое равновесие и хармония.
Вече седнала в купето, почувства тласъка на тръгващия влак. Позвъни на Милена да я извини пред гостите. Спешно й се налагало да замине. Въздъхна. Облегна се и се опита да се успокои. Извади отново стихосбирката и я отвори. Между страниците с изненада видя красивия жълто-кафяв кленов лист.
Беше прекрасен есенен лист.