През октомври 1962 резидентът на КГБ във Вашингтон Александър Фьоклисов (известен официално като съветника в съветското посолство Фомин) иска среща с един от най-влиятелните американски журналисти – Джон Скъли – личен приятел на семейство Кенеди. Фомин започва разговор за възможния изход от кризата със съветските ядрени ракети на Куба. „В един момент – пише в биографичната си книга Скъли – се вцепених от ужас. Фомин директно заплаши, че ако ние предприемем силови действия срещу Куба, те ще отвърнат с мълниеносен удар по Западен Берлин. Той ми нарисува ужасяваща картина – лавина от хиляди съветски танкове помитат всичко по пътя си. Мисля, че едва ли ще са им нужни повече от 24 часа, за да пречупят съпротивата на американските, британските и френските гарнизони и да превземат Западен Берлин, добавя КГБ-резидентът.”
Исторически момент:
Никита Хрушчов удря по трибуната на ООН
с обувката си пред изумените лидери на света.
Този кадър никога не се е появявал
в комунистическите страни от блока,
дори се говореше, че е вражеска пропаганда.
Скъли приел информацията достатъчно сериозно и веднага се срещнал с братята Кенеди, за да ги информира.
Но тогавашният посланик на СССР в САЩ Анатолий Добринин отказва да подпише официалната шифрограма с отчета на Фьоклисов до Москва. Давал си е сметка, че КГБ води свръхрискована игра, която може да завърши с катастрофа, и отказал да поеме върху себе си отговорността за възможните последици. Още повече че Добринин не е бил наясно доколко тази игра е по идея на Хрушчов и доколко е инициатива на Любянка или даже лична авантюра на резидента.
В чекистката мемоаристика този епизод е описан като решаващия ход в политическия покер на Карибската криза. Според КГБ-историците заплахата на Фомин е предотвратила нападението на САЩ срещу Куба и новата световна война.
На ръба
Цялата кубинска ядрена епопея от есента на 1962 е била замислена като свръхсекретна спецоперация, както признава в спомените си Никита Хрушчов, и я определя като „действия на границата на авантюрата”. И на Запад, и в Русия мнозина историци смятат, че Карибската криза е една от главните причини Хрушчов да бъде свален от власт скоро след това. Конфликтът заради Куба е по-скоро симптом на вътрешна болест в съветската система, знамение за поредната криза в Кремъл и приближаващия се край на Хрушчовата епоха.
Хрушчов в прегръдките на Фидел Кастро
Самият Хрушчов в мемоарите си опровергава разпространената представа за това, че решението да се разположат ядрени ракети в Куба е в отговор на изградените американски бази в Турция. Ето как той описва водещите мотиви: „Пътувах из България, а в мозъка ми непрекъснато човъркаше мисълта – какво ще стане с Куба? Ще изгубим Куба! Това би бил силен удар срещу марксистко-ленинското учение и това ще ни отдалечи от латиноамериканските страни, ще подкопае престижа ни. Как ще гледат на нас след това? Съветският съюз е толкова мощна държава, а нищо не можа да направи освен празни изявления, протести и обсъждания в ООН. Трябваше нещо да се измисли…”
И Хрушчов го измислил…
В началото на 60-те неговият реформаторски плам вече е поизчерпан. Сериозното преустройство на съветската икономика, превръщането й в толкова ефективна система, че да „догони и изпревари САЩ”, явно се провалило. Благосъстоянието не се повишава, напротив, дори хлябът е дефицитен. Върхушката на съветската армия е силно разгневена, след резки и доста нескопосани съкращения и промени. В Новочеркаск избухват работнически вълнения, които са смазани с военна сила. Интелигенцията вече се е отвърнала от Хрушчов.
В страните от Източна Европа се засилва недоволството от господството на Кремъл. Световното комунистическо движение започва да губи единство, след като научава чудовищните факти за сталинския терор. Партийните бюрократи започват да наричат лидера „волунтарист”, Хрушчов все по-често се оплаква, че всички са го изоставили.
Началото на края…
Американският президент Джон Кенеди
И е било необходимо нещо да се измисли, за да остане в историята като победител, да докаже на себе си и партийната върхушка, че не само Сталин е разширил империята и нейното влияние. И Хрушчов го измислил…
И трите основни кризи в отношенията на СССР и САЩ не случайно съвпадат време с вътрешните кризи на съветската система.
Първата криза
Берлин 1948-1949, когато Сталин не просто реализира поредната мащабна чистка в съветския елит, но фактически променя идеологическите основи на режима – от марксистки интернационализъм към държавен национализъм.
Втората криза
Карибската криза, когато реформите на Хрушчов се провалят, от реформата в селското стопанство остават само плакатите с огромните царевични мамули, страната е изправена пред икономическа криза, а Хрушчов – пред личния си крах като партиен вожд.
Юрий Андропов
Третата криза
Андроповската – тя е много малко известна и впрочем звучи и доста налудничаво. Но ако се съди по спомените на съветските дипломати и разузнавачи, в началото на 80-те години светът е почти толкова близо до „ръба”, колкото и в началото на 60-те. И този път съветската система е в дълбока криза. Никой вече не вярва в комунистическата фразеология, а старите и болни лидери са изгубили всякаква връзка с реалността. Вероятно в резултат на тежката си болест Юрий Андропов започва в един момент категорично да вярва, че САЩ са готови да нанесат ракетно-ядрен удар срещу СССР. И тогава съветската резидентура в САЩ и Великобритания получава нареждане да следи за количествата донорска кръв и светлина в прозорците на военните и стратегически организации през нощта и в почивните дни. Смятало се е, че в случай на рязко нарастване на тези „показатели” СССР ще успее да нанесе превантивен удар.
Сегашната криза
в руско-американските отношения, разбира се, по никакъв начин не може да бъде сравнявана с тези от времето на студената война. Но съвпадението и този път е налице – руската политическа система преживява тежка вътрешна криза на самоидентификация. Руската управляваща класа не е в състояние да формулира каква собствено Русия изгражда, какви са националните интереси на тази „нова” Русия и по дълбоко вкоренените си навици – нека не забравяме служебните характеристики на президента Путин и обкръжението му, отново се опитва да започне игра с „външите врагове”. Москва обвинява във всичко Вашингтон: че прекроява света и игнорира международното право, без да зачита Кремъл в голямата игра на интереси. Вашингтон е виновен и в това, че настоява за защита на човешките права – дори в Русия, подкрепя опозиционните движения и журналистите, критикуващи системата на Путин – а това автоматично го превръща във „враждебен” към Кремъл.
А всъщност светът сега се сблъсква с руската тъга по изгубената империя и съветското „величие”.