Русия на Владимир Путин е държава, понесла поражение, но втурнала се да възстановява изгубения си статут. Нейният президент се стреми да остави в миналото 90-те години, когато Русия се чувстваше унижена, и използвайки енергийното й богатство, иска да възстанови илюзията за свръхдържава и паритет със САЩ. Дълго може да се разсъждава какво конкретно движи в тази посока Путин. Несъмнено е, че възраждането на руския национализъм е призвано да осигури мястото на Путин в историята. Сигурно има и по-краткосрочни планове – ако той, както ни убеждават сега, си тръгне от Кремъл догодина, то неговата задача е поне да не бъде изгубена основата, върху която е изградена властта му. И Путин със сигурност не е такъв човек, който тихо ще престане да бъде лидер и ще се оттегли в почетна оставка, и Русия не е такова място, където този вариант може да изглежда безопасен. Но в крайна сметка може и да не се задълбочаваме в мотивацията му.
Що се отнася до стратегията на Путин, то тя е достатъчно ясна. След като демокрацията в Русия беше разбита, за него дойде времето да отхвърли всичко, което беше постигнато при Борис Елцин. Предшественикът на Путин беше убеден, че Русия трябва да стане част от Запада. Путин е категорично и рязко против това „заробване”. Русия има огромни залежи от нефт и газ, твърди той, и затова й се полага да е в първите редици на световните сили.
Затова и не е никак чудно, че Путин смята за „нищожни” международните споразумения, сключени през 90-те години, както и договорите, сключени тогава със западните компании и инвеститори. От гледната точка на Кремъл, тези споразумения не са сделка между равноправни партньори, а експлоатация на слабостта на Русия. Сега държавата, която отново държи контрола над нефтената и газовата промишленост, не се чувства обвързана нито с военните, нито с бизнес договорите със Запада. Аргументите в полза на Путин се виждат с невъоръжено око. Авторитаризмът донесе на Русия ред, благодарение на доходите от нефт и газ, икономиката стабилно расте и дори страната никога да не възстанови реално статута си на свръхдържава, може да се създаде поне впечатлението, че това се е случило.
Като съзнателно предизвиква конфронтация със Запада, и в частност със САЩ, Путин се стреми да създаде усещането, че Русия води със Запада разговор между равни. Само седмица след като гостува на Джорд Буш той подписа указа за излизането на Русия от Договора за конвенционционалните оръжия в Европа.
Картината днес е такава, че санкциите срещу Русия, обявени от Великобритания, едва ли ще накарат стопанина на Кремъл да сънува кошмари. Мерките срещу Русия, включващи и изгонването на четирима дипломати, уличени в шпионаж, а също така ограничителните мерки при издаването на британски визи, са заради отказа Русия да екстрадира Андрей Луговой, бивш агент на ФСБ, обвинен в убийството на Александър Литвиненко.
Пакетът от мерки, обявен от министъра на външните работи на кралството Дейвид Мидълбранд, са фактически този минимум, който Великобритания може да противопостави на откритото игнориране от Москва на огромния брой улики, събрани против Луговой. В краткосрочна перспектива това най-вероятно няма да има никакъв ефект. Напротив, руснаците сигурно ще отвърнат по същия начин и тогава британско-руските отношения много бързо може да преминат от хладина към истински студ.
Но тогава проблемът ще престане да бъде чисто британски.
Русия стана войнствена и Западът е длъжен да даде твърд и единен отговор и на първо място това се отнася за Европа. Първото, което трябва да направи ЕС – е да свали розовите очила, които „виждат” Русия като стъпила на пътя към истинската демокрация. Нито при Путин, нито при който и да било негов наследник, който, естествено, ще бъде избран и посочен лично от него, преход към демокрация в Русия няма да има. Правителствата на европейските държави са длъжни да разберат, че надеждата да си осигурят енергийна сигурност, като сключват с Русия двустранни договори, е само илюзия. Докато Кремъл може да „разделя”, той ще „владее”, а те ще бъдат вечните губещи. Освен това Европа дори не трябва да допуска мисълта за каквото и да било споразумение за стратегическо сътрудничество с Русия, докато Кремъл блокира решаването на Косовската криза и продължава да извива ръцете на Балтийските държави.
Разбира се, не трябва да се избягва взаимодействие или дори сътрудничество с Русия в областите, в които интересите на Запада съвпадат с нейните. Надпреварата за ядрено въоръжаване в Близкия изток, която със сигурност ще започне веднага, след като то се появи в Иран, за Москва е също толкова страшна и заплашителна, колкото и за нас. Москва не по-малко от Запада се страхува от ислямския тероризъм, а за да експлоатира енергийните си ресурси, на Русия са й необходими западни технологиии и западни клиенти.
Най-често от Кремъл чуваме претенцията за „уважение”.
Но при цялото ни уважение към господин Путин, той е длъжен да разбира, че Русия няма да получи международно признание, ако продължи да потиска и убива критиците в собствените си граници и продължава да си създава нови и нови врагове зад граница. Западът е естественият съюзник на Русия. Елцин го разбираше.