Основното впечатление след форума на ДСБ е, че той не успя да генерира потенциал за промяна.
Онова, което Иван Костов отчете като една от грешките, довела до кризата, бе опровергано от залата. Тя реагира бурно на всяко мнение, което поставяше под въпрос единствения „избор” за лидер. Може би реши, че той или се шегува, или проявява излишна скромност. „От християни ще се превърнем в хора, които си избират тотеми и вярват в табута, а за мен това е грях. Не мога да бъда заложник и не бива да бъда правен на такъв”, заяви лидерът на ДСБ. Но въпреки това прие да остане единствената кандидатура, с което традицията по преклонението пред тотеми ще се утвърждава. Той каза, че ще си подаде оставката след евровота, но с огорчение констатира, че няма алтернатива на него за водач.
„Идолопоклонниците” не се вслушаха в предупрежденията на Костов и безалтернативно гласуваха за него. И той пое отново тежкия кръст. Не можеш да се пребориш с любовта на съпартийците с единствените законни средства, с които разполага един лидер на партия – поемане на цялата отговорност за изборните провали, предупреждения за абсурдното и безкритично приемане на неговата личност като несменяем лидер и накрая смяна на цялото ръководство. Може би за вътрешните хора е ясно защо, но за обикновените избиратели последното ще си остане загадка. Какви бяха „сламките”, тоест грешките, на сменените лидери и как почти непознатите нови лица ще изпълнят свръхзадачата за отваряне на партията и привличането на съидейници. Шумът от скандиранията в залата не позволи да се чуят аргументи.
Но форумът отиде дори още по-далече. Фактически прие, че загуба на местните изборите през есента няма да има фатално значение за лидера. Защото избра да експериментира още година и половина-година и девет месеца, давайки мандат лично на председателя на партията. Това е период съвсем до прага на редовните парламентарните избори. „Ако дотогава няма прелом, ще се направи извод, че трябва да се смени и лидерът”, заяви самият Костов. Изключителен риск за лидера, но и за проекта „ДСБ”. В един момент обожествяването му може неочаквано да се превърне в драма за дясното, тръгнало да промени олигархичния модел на българския преход, но не намерило сили да промени себе си.
Хората, които познават възхода и падението на СДС, могат да открият много сходни моменти с функционирането на партията ДСБ в концентриран вид. След еуфорията ДСБ бързо се затвори в себе си. От стана на партията прехвърчаха откъслечни сигнали за вътрешни колизии, копия и стрели вляво, дясно и център. Тежката сянка на Костов, или масовата представа за него, караше симпатизантите да шушукат помежду си, но страстно и яростно да защитават лидера в публичното пространство. Тази двойственост е донякъде естествен отговор на злостната кампания на медиите срещу Костов, но не е много умна. Защото зад гърба ни вече бе опитът да не се дава гласност на случващото се в СДС, за да не се налива вода в мелницата на комунистите.
Подобно на СДС ДСБ не успя да превърне гражданската енергия в политика, ясна и разбираема дори за делегатката на конгреса, с обувки от 11 лв. Голяма част от т. нар. елит със скъпи чепици, плацикащ се из спа-центровете, е ляв, държавен и по правило простоват. Не е много продуктивно да се проявява чувство за хумор на тема „непрестижни професии”, да се правят каламбури със смешни имена и фамилии, да се демонстрира пренебрежение към „селски” произход, да се натрапва непогрешимост и превъзходство в „цялото дясно пространство”, което впрочем почти не се забелязва. Досега май не чухме нито един смислен анализ за причините на кризата, за загубите на изборите, за да се избягнат в бъдеще. Освен признанието на Иван Костов, че поема цялата отговорност. Но друг път, след една-две години.
Впрочем така реши националното събрание на ДСБ и след като демонстрира толкова чувства към лидера, редно е да направи нещо съществено, за да го спаси от провал още на тези избори. Защото гласуваният мандат от делегатите не се прехвърля автоматично и на десните избиратели. Те очакват истинска политика и перспектива за успех. Една поредна загуба ще скъса пружината на очакването. Нарича се умора на надеждата.