От възходящите децибели на олелията, че за охранявани от Националната служба за охрана (НСО) политици е била събирана незаконно информация, могат да се направят на първо време два извода. Първият се отнася за българската ситуация въобще: че всеки нов скандал застига предходния, преди той да бъде изяснен. Така общественият хоризонт заприличва на мексиканска вълна, в която потъват причини, отговорности, вини, последствия и въобще смисълът на цяла поредица случаи, които в нормалните държави не са оставяни да заглъхват по реда си.
Вторият извод е свързан с първия, по-точно е негово обяснение: мексиканската вълна е възможна и непреодолима, защото днес в България институциите са парализирани от липсата на двете задължителни свойства, без които просто няма държава, а именно: липсват и капацитет, и воля за действие.
е елементарен. Бившият служител на НСО Николай Марков съобщи, че негови колеги са използвали служебната си работа по охраната на държавници и други политици, за да събират незаконно информация за тях, която би могла да се използва за цели, нямащи нищо общо с тяхната сигурност, за която отговаря службата.
Първоначално като че ли не беше обърнато особено внимание на твърденията, още повече че публичната проява на Марков беше предшествана от неговото уволнение, което според мълвата е станало като на кино: служебната му карта и оръжието били иззети на улицата, там му било съобщено и че вече не е служител на НСО. Изглеждаше логично, твърденията на уволнения гард да са негова емоционална компенсаторна реакция. Той обаче ги повтори в четвъртък на среща при президента, където беше осигурено присъствието на цялата президентска свита, занимаваща се със сигурността и вътрешния ред начело с началника на кабинета на държавния глава ген. Николай Колев. Нещо повече, на тази среща Марков спомена сред непозволено следените политици имената на самия Първанов и още на Ахмед Доган, на бившия земеделски министър в кабинета на ОДС Венцислав Върбанов, на бившия софийски кмет Стефан Софиянски и на лидера на „Атака” Волен Сидеров. Думите на Марков изненадаха споменатите политици. С изключение, естествено, на Волен Сидеров, който след случая на магистрала „Тракия” от април 2006 (неизяснен и до днес впрочем) се възприема като дежурен обект на „службите” и никаква новина в този смисъл не е в състояние да впечатли някого, най-малко него.
Марков посочи и конкретно име на служител – Росен Николов, който според него изнудвал колеги с тъмни петна в професионалните им биографии да събират незаконно информация за охраняваните. „Ще повторите ли същото пред военната прокуратура”, запитал генерал Колев с типичната строгост на пагона. Всъщност въпросът на генерала е средоточието на проблема „мексиканска вълна”, с който започнахме. Казано иначе, прокуратурата е спасителният бряг на отговорните за скандала (какъвто и да е той) и най-вече за кохортата от съветници. Последните трябва да спасяват своя патрон, който и да е той, отклонявайки общественото внимание към други „фактори”, отговарящи за изясняването на истината. В случая прокуратурата вече даде да се разбере, че няма никакво намерение да изяснява каквото и да било, тя вече се е хвърлила в плонж пред президента с готова позиция. Само чуйте: в събота медиите цитираха шефа на софийската военна прокуратура Спас Илиев, който казал, че „Марков ще бъде доведен с белезници да свидетелства”, тъй като не могли да го открият на адреса на… родителите му (!), от което се налагал изводът, че той най-вероятно се криел! Всъщност ако има звено за поръчки в съдебната система, с почти нулева вероятност за грешка може да бъде посочена именно военната прокуратура. Достатъчно е да си спомним за открития с куршум в главата шеф на архива в Националната разузнавателна служба Божидар Дойчев, за когото същият прокурорски шеф Илиев съобщи веднага, преди да е започнало каквото и да било разследване, че става дума за самоубийство; и още – че и досега военната прокуратура не е посочила мотивите за самоубийството.
още по-малко за случай, засягащ служба под опеката на президента, който е и върховен главнокомандващ, следователно пагонлиите прокурори се чувстват едва ли не негови подчинени. Въпреки провъзгласената в конституцията тяхна независимост в качеството им на магистрати.
Ето защо от препращането на скандала към прокуратурата не може да се очаква нищо освен дежурни официални комюникета през следващите седмици и месеци за някакви безкрайни проверки, придружени с неофициални намеци, че бившият гард е говорил нелепици. В днешна България е така, скандалите не се изясняват, а се замазват, за да обслужат конюнктурата на властта. А когато в самата власт се завихрят лобита с разнопосочни интереси, става интересно до степен, че поръчковите институции като военната прокуратура стават разногледи от страх да не оплетат нещо конците на „обективната истина”. В случая с НСО след първоначалния плонж може и да последва леко прокурорско ослушване, тъй като скандалът се разгръща на фона на придобиващата плът идея на Станишев за създаване на агенцията за сигурност, която да поеме няколко специални служби, които в момента са на различно подчинение. Засега премиерският план за бъдещата агенция, която ще бъде под негов контрол, не включва службите, които са открай време под шапката на Първанов. Скандалите обаче и в двете президентски територии (самоубийствата в НРС от миналата година и бурята със следенето на политици в НСО) обективно се оказаха свежа глътка въздух за Станишев в сегашния труден момент, когато той е атакуван от опонентите си, че с агенцията за сигурност опитва да се справи с президентското лоби.
ако приемем, че бившият гард от НСО Марков изпълнява специална роля в сюжета. Но както и да се е родил скандалът с НСО, фактите показват, че той е неминуем по ред причини. И първата е, че НСО е свръхзакрита служба, която работи без законова регламентация и следователно там всичко е възможно. Можем да поставяме под съмнение конкретиката в твърденията на Марков, но истинският проблем е друг: когато няма контрол над специална служба като НСО, няма и бариера пред незаконното следене на охраняваните. Фактът, че Марков е писал доклад до президента с подобни твърдения за нерегламентирано събиране на информация още през 2002, но той е останал без последствия, е най-красноречивото доказателство, че нещата са гнили в НСО. Това е така не заради някаква иманентна лошотия на началниците на службата или на служителите, а заради хроническата болест на всяка власт, която стои над началниците: когато един политик е обект на нерегламентирано ползване на правомощия от някоя служба, той надига глас възмутено. Щом обаче се изкачи на властовия връх, той охотно става ползвател на информацията, събирана със същите неправомерни средства, от които довчера се е възмущавал. (Да си спомним „случая” Филчев, който беше лош за БСП, докато тя смяташе, че обслужва синята власт, но след като Румен Петков го прикотка под крилото на левицата и съдебните дела на плевенския кмет се оказаха тихомълком прекратени, изведнъж възмутителните главпрокуррски методи станаха добри, дотам добри, че президентът го направи дипломат.)
може да се обясни и защо Първанов не е реагирал на доклада на Марков през 2002, който се е отнасял за издънките на НСО по времето, когато тя е била подчинена на президентите Желев и Стоянов. Защо да реагира, като може да бъде поредният евентуален ползвател на нерегламентирано събираната информация?
Не прокуратурата, а парламентът и премиерът би трябвало да се задействат по новия скандал, независимо че НСО е под шапката на президента. Защото дори и да се абстрахираме от изначално поръчковата роля на военните прокурори, твърде е възможно разкритията на бившия гард обективно да не представляват престъпления според нормите на Наказателния кодекс, по който единствено работи прокуратурата. При всички случаи обаче те представляват опасност за демократичния ред, особено ако ги наредим до драстичната злоупотреба с власт и с информация от СРС на вътрешното министерство (какъвто беше случаят със записа на водача на стачката в „Пирогов”). Но пък като си помислим, че парламентът е другата страна на олигархичния хаос, надежда всяка оставете за изясняване на какъвто и да било политически скандал. Надеждата е в онези, които вътрешният министър нарича рушители на обществения ред, докато мирно протестират против бетонирането на уникалната природа на Странджа. Другото е замазване с едничката цел удържане на власт и нищо повече.