Липсващите страници
преди да ги предадат на комисията по досиетата
В интервю пред Дарик радио в събота директорът на НРС ген. Кирчо Киров от чужбина отрече от папката „Гоце” да са вадени материали. „Абсолютно нищо не е пререждано, абсолютно нищо не е изваждано”, заяви той. Малко по-късно обаче той се самоопроверга, допускайки, че имало практика „тази преномерация (разбирай част от информацията – бел.р.) не да се унищожава, а само леко да се задрасква”. „Има движение на материали от едно дело в друго”, продължи да разбърква кашата разузнавач № 1.
Сега той трябва да отговори на два изключително съществени въпроса:
1. Къде се съхраняват „леко задрасканите” страници (36 на брой) от папка „Гоце”.
2. Как може да се разграничи „техническата преномерация” и „движението на папките” с преднамереното и престъпно манипулиране на документи с цел заблуждаване на обществото.
Това пропуск на закона и редът по съхраняване на архива ли е или ген. Кирчо Киров като подчинен на президента Първанов прави несполучлив опит да прикрие истината.
Кое е по-дискредитиращо за България днес: че имаме президент, сътрудничил на комунистическите тайни служби, както предадоха в петък Ройтерс и Франс прес, или че съвременните тайни служби пренареждат архивите на ДС, решавайки де факто какво да излезе наяве от тях, вместо да прави това публичната власт на държавата? От петък насам този е въпросът, който би стоял неотменимо пред политическата класа и медиите, ако носеха някакви зачатъци на адекватност и отговорност. Всъщност двата факта са взаимно свързани и произтичат един от друг.
След като в четвъртък комисията, която установява принадлежност към бившата ДС на публичните лица, огласи данните за президентските администрации от 1991 досега и потвърди връзката на Георги Първанов с бившето Първо главно управление (днес Национална разузнавателна служба), президентът реши да демонстрира прозрачност и публикува на сайта си информацията, придобита от комисията на Евтим Костадинов. И докато се чудехме на големия брой – 21 души бивши агенти и сътрудници на ДС, които са се озовали през изтеклите 18 демократични години в обкръженията на президентите, ни връхлетя истинската новина: че досието на сегашния държавен глава е прочиствано. И че от него липсват не една-две, а цели 36 страници, извадени от делото в края на март 2007. Но смайването дойде малко по-късно, когато това беше потвърдено от председателя на комисията Евтим Костадинов. Колкото и да не му се искаше да влезе в окото на бурята, още повече че тя щеше да се завихри около собствената му партия, Костадинов призна: „Видно е, то си личи и от номерацията на страниците.” И добави онова, за което сами се досещахме през месеците на скандали и загадъчни самоубийства в подопечната на президента Национална разузнавателна служба: „Ако още малко се бяхме бавили, и толкова нямаше да намерим.”
Изводите от последния акт на комисията по досиетата са жестоки:
Президентът Първанов преди година излъга.
Уви, тази е думата, евфемизмите вече не вървят, те биха били оскърбителни за всеки нормален човек. Който е слушал внимателно изявлението на президента на 23 юни 2006 пред дипломатите, когато той под напора на мълвата за агент „Гоце” реши да осветли въпроса, ще си спомни, че явно предварително подготвеното му изложение целеше не само да даде публичен отговор. Но най-вече това да бъде така направено, че фактите да станат приемливи. Тогава направи впечатление, че в разказа на президента думите бяха внимателно подбрани и бяха избягнати изрази като „досие”, „разузнавач”, „Първо главно”, „сътрудничество”. Те бяха заменени с благонравните „папка”, „служител”, „българско разузнаване”, „работа”. Синоними на думите „агент” и „държавна сигурност” дори не бяха търсени, те просто не бяха използвани. „Работата” на младия историк Първанов се изчерпала с написване на предговор за книгата на македонски емигрант, пламенен патриот, изстрадал националната кауза. „Но нито ред, нито знак” от собствената ръка на Първанов нямало в прословутата папка, обяви категорично той тогава. (Е как да има, пита се в задачата с днешна дата, след като се разбра, че от нея липсват 36 страници, а никой друг не е имал право да пипа папката освен подчинената на президента НРС начело с генерал Кирчо Киров!). Но дори и без изчезналите страници, само от онова, което е останало в папката, се вижда, че той е „изразил желание да работи с органите на ДС” и че е „сътрудничил с готовност и разбиране”. И още: че му е било възложено да представи „информация в писмен вид за участието си в конгреса по балканистика”. Какво е написал, знаят онези, които са прибрали 36-те страници.
Липсващите страници са непоклатимо доказателство за тайната власт, която управлява държавата.
Този е вторият извод от скандала, който е и далеч по-важен заради дългосрочно опустошителния си ефект върху състоянието на държавата и обществото. Ефект, който се измерва с гнетящото чувство на безнадеждност и липса на перспектива, че България може да бъде управлявана от предсказуема и отговорна власт. Да изчезнат документи от архива на днешна специална служба, каквато е разузнаването, не е просто престъпление по смисъла на наказателния закон, а е ключ към катаклизмите, с които беше белязана новата история на специалните служби, включително и за загадъчните самоубийства в НРС. Сега като че ли по-обяснимо става мълчанието на президента след обявеното самоубийство на щефа на архива на НРС Божидар Дойчев през ноември миналата година.
Прочистването на досието на Първанов е ключ и към факта, че цяла кавалкада от бивши сътрудници на Първо главно влизат като под строй в администрациите на демократично избраните президенти. А впечатляващият им брой именно в обкръжението на Първанов е не ключ, а направо отворена врата към онова, за което винаги сме се досещали. Както вече са забелязали колеги журналисти, повечето от бившите сътрудници на ДС в администрацията на Първанов са родени в една и съща година. И са свалени от отчет пак едновременно – през 1991. Може би за да бъдат подготвени за новото си поприще на съветници, началник-протоколи, ръководители на програми, посланици и дипломатически представители на нова, демократична България. Затова не е чудно, че само от кадесарското обкръжение на Първанов петима са станали посланици. Андрей Караславов (бивш началник на кабинета на президента) представлява държавата в Гърция, Георги Димитров, който му беше секретар по външната политика, е посланик в Сърбия, Златин Тръпков, също секретар по външната политика – в Холандия, Атанас Павлов, началник на президентския протокол – в Лихтенщайн.
Румен Петков в зелено –
цветът на изгубените надежди
Това е положението. Потвърждението за прочистване на документите в архивите на специалните служби в днешни времена; в условията на легитимно избирана и функционираща публична власт; и особено когато това потвърждение идва не от кого да е, а от овластен за тази цел официален орган като комисията по досиетата, би имало ефекта на цунами във всяка смятаща се за нормална държава. Не и в днешна България. Конюнктурното защитно мънкане на Станишев, наглостта на Доган („този въпрос за нас е отдавна деактуализиран”; само му вижте непукистката усмивка), цинизмът на вътрешния министър (който направо нападна председателя на комисията, вместо да се скрие в миша дупка) са безпрекословните знаци на ускореното затъване. Тяхната сила извира от сянката на държащите липсващите страници. Те са фактическата власт.
Така ще бъде, докато дясната опозиция не си каже истината за самата себе си и най-вече докато не разкрие своите минали съображения за това защо самата тя не дръпна радикално завесата пред тайната власт, когато имаше възможност да го стори. Нещо повече: защо през 2001, когато Първанов излезе за първи път на кандидат-президентската писта заедно с Петър Стоянов, СДС не поиска примерно по една декларация от двамата, че не са били обвързани с ДС. Какво щеше да напише тогавашният лидер на БСП? Много нерешителност (или предпазливост?) имаше в действията на сините. Някак не върви да се оправдават само с решението да не се вадят досиетата на съдиите от КС и президентството. Вярно, този закон е много по-добър от предишния, както го оценяват и опозиционните лидери. Добър е, но не се прилага, което го прави много по-лош от предишния. Защото тогава имаше ресурс и законова основа да се изпълни поне механичното преместване на архива от МВР.
Но докато власт и опозиция са си играли на явни и тайни съображения, се е пекла сегашната безсрочна безнадеждност. Можем със сигурност да кажем, че днес страната ни се управлява от зависим президент. „Лицето е свободно”, е написал офицерът на ДС през 1993, когато е свалил в архив папката „Гоце”. Не. Лицето не е свободно. Поне докато липсващите страници остават с неизвестен събственик.
Ако бяхме държава, главният прокурор щеше да образува наказателно дело за тези 36 страници. Но не сме.