Къде си, дясно?
След 20 май насам за дясното в България се споменава на принципа “или добро, или нищо”. Така се говори за умрелите. Затова въпросът е наистина ли умря дясното у нас? Мнозина биха отговорили утвърдително. Истината, за щастие, е различна.
Да започнем с фактите. От седем години насам десните успяват да изгубят, и то катастрофално, всички национални избори. През 2001 загубиха парламентарните, а малко след това и президентските избори. Последните впрочем се смятаха за 100-процентово спечелени от десния кандидат Петър Стоянов, явил се, кой знае защо, като независим. Десните обаче се изхитриха да загубят и тези уж спечелени избори. През 2003 на местните избори всички обявиха, че са спечелили. Факт е, че в София спечели Стефан Софиянски. Както е факт, че кандидатът на СДС тогава остана трети. Трети в уж синя София! През 2005 на частичните местни избори десните загубиха и София. Играещите отделно ДСБ и СДС тогава останаха трети и пети съответно. В една София, която след това никой няма право да нарича синя. За капак през 2005 десните загубиха и Русе, където от кметския пост дезертира синята уж кметица Николова. На президентските избори през 2006 обединените уж десни останаха трети с позорните 270,000 гласа, подадени за г-н Неделчо Беронов. Връх на наглостта тук беше, когато десните лидери казаха, че отговорността за този крах се носи от… кандидата Беронов! След подобно поведение нищо не можеше да предотврати поредната, засега последна, катастрофа, която се случи на евровота на 20 май 2007.
Еврокатастрофата обаче има и още няколко неприятни аспекта. Първо, десните партии (СДС, ДСБ и ССД) взеха общо 190,000 гласа. Ако бяха играли не поединично, а заедно, тези гласове щяха да им спечелят точно два мандата. И второ, два мандата щяха да спечелят десните и ако не бяха проспали гласувания преди това в парламента абсурдно висок праг от 5.56% за евроизборите. При праг 4%, както и когато няма праг, и СДС и ДСБ щяха да спечелят по един мандат въз основа на получените от тях гласове.
Но може би е по-добре, че десните така катастрофално загубиха. Защото по този начин стана ясно, че ножът не е достигнал, а е прерязал кокала. За да е абсурдът пълен, ще припомня, че в Европейската народна партия днес членуват четири виртуални десни български партии (СДС, ДСБ, Демократическа партия и БЗНС, каквото и да значи последното нещо). Тези виртуални партии ще подпомогнат десните си колеги в Европа като им донесат точно... нула мандати. Добре че самонареклият се десен ГЕРБ ще се отсрами в ЕНП с цели 5 мандата.
Такива са основните факти. Има и други, но тези стигат. За щастие, отговорът на въпроса, поставен в заглавието, е: да, има дясно в България. При това дясното в България е много сериозен политически фактор. Защото това не са десните партии и техните лидери, а са онези един милион български избиратели, които мислят себе си за десни. И които избраха да останат в България и тук да родят и да отгледат децата си.
Ако дори само половината десни избиратели в България бяха намерили своето политическо представителство и бяха гласували на 20 май, българската десница щеше да е първа политическа сила и щеше да има 6 евродепутати. Но думата “ако” е само в главите на анализаторите. В историята такава дума няма. И понеже стана дума за историята, да си спомним, че утрешната история я правим днес. Със своите действия и с бездействията си.
Днешните десни лидери нямат право повече да спират десницата в България. И трябва да оставят пак на историята да ги съди и за доброто, и за лошото, което някога са сторили. В ДСБ като че ли направиха първата стъпка. За съжаление, половинчата. Защото там ръководството подаде някаква полуоставка, захвърлена някъде за далечния 15 септември. Когато някои се надяват, че нещата ще се позабравят и ще се позамажат. Е, този път няма да стане така.
Един милион български избиратели (според някои даже милион и половина) чакат своето дясно представителство. И ще го получат.