Стандартът на завистта
Във форума под тази статия има два коментара:
В първия се казва:
„Най-голямата глупост, която съм чел. То бива да си ограничен, ама чак пък толкова. Сигурно е яко подплатен с „икономически ефект”.
Вторият дописник също е недоволен и се е „аргументирал”:
„Това означава, че способните индивиди са свободни да произведат най-доброто, на което са способни, и впоследствие да прибират плодовете на техния труд.
Значи Митьо Очите, който е способен бизнесмен, не е виновен в нищо, ами само му завиждат „егалитарните завистници”, не ги е срам.”
Не ни се ще да стигаме до примера в щата Вирджиния, където един завистник и радетел на равенството изби 33-ма души. Предполагаме, че не е обикновен левичар, а откровен психар. Но историята помни обществени баталии, погубили живота на милиони, в името на същото това равенство.
Съгласни ли са двамата коментатори горе да бъдат оценявани и възнаграждавани както някой, който е много по-неспособен и мързелив от тях? Надали!
Примерът с Митьо Очите е, меко казано, несполучлив. Защото той не е бизнесмен, а обикновен бандит, поощряван, или поне не санкциониран, от неработещи институции в разградена държава, където корупцията се е превърнала в норма на егалитарните лентяи.
Темата за неравенството в доходите е една от най-болезнените в съвременното общество. Тя е породена не от логичното съществуване на разлика (неравенство) по отношение на доходите на хората, а поради мотивите на тези, които го порицават.
Разискването на темата за неравенството в доходите на хората в едно общество е присъщо за политически ляво ориентираната част от тях. Също така тази тема се повдига, като се започне от управителя на Федералния резерв и се стигне до президента Буш, които от своя страна почти извинително се опитват да предложат някакви решения на „проблема”. Но какъв е действителният проблем, който те искат да решат? Със сигурност това не е растежът на бедността. Погледнато от друга страна, между 1979 и 2006 (период, в който разликата в доходите на хората би трябвало да бъде най-изразителна) реалната заплата на средно статистическия работещ човек се е покачвала с 11.5%. Дори и при най-ниско заплатените работещи, намиращи се в най-ниските десет процента от скалата, се наблюдава увеличение на заплащането с 4%.
Проблемът не се състои в това, че някои остават бедни, а в това, че някои са твърде богати. Негодуванието идва от там, че докато групата на най-бедните хора е получила 4% покачване на дохода си, то групата на най-богатите хора е получила цели 34% увеличение на дохода си. Царящото недоволство сред определени кръгове хора е поради факта, че през последните 25 години делът от дохода на първите 20% (най-заможните домакинства) нараства от 42% на 50%, докато доходът на последните 20% (най-бедната част от домакинствата) е спаднал от 7% до 5%.
Но тези тенденции могат да се разглеждат като несправедливи, само ако използваме погрешни методи на оценка и на възприятие на случващото се. Несправедливо е само ако измерваме икономическия статус на определен човек не само според това какво притежава, но и според това какво другите притежават – тоест едва ли не той трябва да извлича ползи не като прави пари, а като спомага съседът му да има по-малко пари от него.
Бъдещ капиталист с лъсната ябълка
Това са характерните черти на т. нар. егалитаризъм – стандарт, който по своята същност изразява идеята, че всеки трябва да получава по равно, независимо от способностите, които притежава, и от труда, който влага. Това е стандартът на „завистта”, където съществува проблем, ако някой притежава или прави нещо повече от останалите. Егалитарното решение на „проблема” е просто да бъдат премахнати всички тези неравенства, които съществуват между хората.
Егалитаризмът е антитеза на валидната догма за политическото равенство, според която ние всички имаме еднакви права. Това означава, че имаме правото да преследваме това, което нашите амбиции, талант и способности позволяват, и никой няма правото насилствено да се опитва да ни спре. По своята същност егалитаризмът е отказ от индивидуалното право да бъдеш свободен. Един вид той изразява идеята, че хората, постигнали нещо, трябва да бъдат наказвани поради факта, че други не са успели да постигнат същото.
Това е една декларация, прокламираща идеята, че трябва да се преследва т. нар. равенство на „състоянието”.
И как това трябва да бъде достигнато? Отговорът се крие в една известна австралийска поговорка, в която се казва, че никой не трябва да стои над другите. Тоест никой не трябва да си позволява да превъзхожда в нищо своя съгражданин. Никой не може и не трябва да се развива повече от другите. Това означава, че по-способните трябва да се принизят до нивото на по-неспособните. Разпространението на равенството на нищетата и лишението е единственото „равенство”, което егалитаристите преследват и зачитат. Ето защо възхваляваните социалистически общества, където всички страдат от крайна бедност и нищета, едновременно хулейки капиталистическите общества, където всеки е свободен да се развива според собствените си способности и където най-бедните се радват на огромен лукс в сравнение с гражданите на т. нар. „работнически рай” не произвеждат просперитет.
Да се стремиш да потискаш успеха на едни, не може да помогне за увеличаване на собственото ти благоденствие. Докато ограничаваме възможностите на Томас Едисон или на Бил Гейтс да станат изключително богати, то това в никакъв случай не намалява разликата в дохода и още по-малко не прави бедните по-богати. Не на последно място това е едно егалитарно желание. То се мотивира от това, което Айн Ранд определя като „омраза към доброто”: ако им липсва нещо, то всички те трябва да са сигурни, че никой друг все пак не го притежава.
Щастието на народа
За да бъде народът щастлив, индивидите, от които е съставен, трябва да са предвидливи, благоразумни и да се доверяват едни на други, а това е възможно, когато живеят в сигурност.
Но всичко това се придобива чрез опит. Хората стават предвидливи, едва след като са пострадали от непредвидливостта си; стават благоразумни, ако безразсъдството им е било наказвано, и т. н.
Оттук следва, че в началото свободата винаги върви ръка за ръка с несгоди, защото хората се възползват неразумно от нея.
И тогава някои се обявяват против свободата. Те казват: „Нека държавата бъде предвидлива и благоразумна за благото на всички”. Но аз задавам следните въпроси:
- Възможно ли е да бъде така? Може ли неопитна нация да има опитна държава?
- Дали опитът няма да бъде унищожен още в зародиш?
Ако властта налага поведението на индивидите, как ще може отделният човек да се поучи от последиците на действията си? Вечно ли ще живее под опека?
Излиза, че след като държавата урежда всичко, тя ще носи и отговорността за всичко.
Така се създава огнище на революции, и то революции без изход, защото в тях ще участва народ, на който е отнет опитът, следователно и напредъкът.
(Авторът е изписал тези мисли в свои ръкописи)
Неравенството в дохода е ефект. Причината е в различната продуктивност на хората от икономическа гледна точка. Критикуването на неравенството в доходите е като да се оплакваш, че компютърът струва повече отколкото хартията. Цената е измерител на пазарната стойност – и парите, които печели някой, отразяват пазарната цена на работата му. Не съществува някакво предварително определено и зададено количество на доход (рента, пари, злато и др.), което по някакъв странен начин се влива в джобовете на богатите. Богатството е създадено. Най-богатите 20% от хората в света имат десет пъти по-големи доходи от 20-те процента най-бедни, защото те са произвели десет пъти повече от останалите.
В една статична система хората просперират с помощта на държавата и на гърба на истински заслужаващите. Но в свободната капиталистическа система неравенството в доходите се възприема като нещо добро. Това означава, че способните индивиди са свободни да произведат най-доброто, на което са способни и в последствие да прибират плодовете на техния труд. Всеки път, когато Бил Гейтс повишава своето благосъстояние, несъответствието в доходите между най-бедните и най-богатите се увеличава още повече, но така всеки постига своя стандарт на живот. Ако е така, защо трябва да приветстваме неравенството в дохода между хората? И вместо да приветстваме и да оценим по достойнство този феномен, защо нашите управляващи лидери не порицаят егалитарните завистници, които искат да поставят всички нас под един общ знаменател.
*Петър Шварц (Peter Schwartz) е председател на борда на директорите на института Айн Ранд.
Статията е публикувана на 28 март 2007 в онлайн изданието на списание Capitalism Magazine.
Преводът е от брой 320/2007 от седмичния бюлетин „Преглед на стопанската политика” на Института за пазарна икономика.