Във филма „Иван и Александра” се появява за кратко един певец. На кварталната вечеринка, характерна за 50-те години, той изпълнява песента за конския вагон и неговите окаяни пътници. Тя звучи като предупреждение. Скоро вагонът ще поеме към лагера в Белене. Певецът с бомбето и боядисани бакенбарди всъщност е консултант към филма. Помага за пресъздаване на атмосферата от онова време. Режисьорът решава да го използва и като вокал. Тъй като това увеличава хонорара на консултанта, той без колебание нахлупва бомбето.
Въпросният човек се казва Матей Стоянов. Той неотдавна написа и издаде романа в два тома „Ники Франсето и Алес гут”. Сюжетът ни връща в 50-те години с всичките смешни и трагични събития оттогава. Но историята не е ретро в декоративния смисъл, то е само като аромат на епохата. В книгата е разкрит абсурдът на изолацията, в която живяхме тогава, за да бъде опазена властта на една каста. В този смисъл тя е актуална и днес, когато някои говорят за приобщаване към цивилизования свят, а същевременно под знака на „националната идентичност” защитават престъпен модел на управление, гарантиращ властта им.
Ники Франсето и Алес Гут
Хайка
откъс от романа
След това щяха взаимно да се упрекват. Алес гут щеше да повтаря: „Ако не й беше дошла идиотската идея да ходим на ресторант, ако се бяхме кротнали вкъщи, нямаше и да разберем какво става.” А Диди си мислеше: „Ярослав е виновен. Казах му да се прибираме, но понеже имаше и други хора, запъна се и останахме там. Да не го вземат за шубелия… „Както се случва често, събитие, видяно едновременно от мъж и жена, бива описано след това от двамата по коренно различен начин. Например тя твърди, че милиционерите са били с туристически обувки, а той – с ботуши. Но това е най-малкото разминаване.
Не успяха обаче да сблъскат мненията си. Всеки си остана със своето. Може би някъде в пространството версиите им се пресичат, дори може би прескачат искри, но след въпросната вечер Диди и Алес гут повече не се срещнаха.
Заведението бе нависоко, с изглед към нощния град. Светлините на града, макар и оскъдни, оттам изглеждаха като разсипана захар за човек с по-развинтено въображение. Още долу при асансьора видяха музиканти, които оживено разговаряха. При влизането им млъкнаха. Алес гут попита Гомби, пианиста, кога ще пее Джери-Сухата ръка тази вечер. Гомби се огледа, сякаш се чудеше дали да отговори или да драсне нанякъде. Дръпна Алес встрани и каза:
– Джери беше тук, каза, че е болен, и си тръгна. Дойде с някакъв мазен шлифер като работен комбинезон. Той е патил човек и щом така се е маскирал, нещо се мъти… Защо не си купите шише вино, бучка сирене и не се приберете у вас? – Гомби погледна почти враждебно към Диди. Дори и под грима й личеше, че е пребледняла. – С тази мадама, братче, милицията би те забърсала и от градската библиотека.
Алес гут тръгна към Диди, защото му се стори, че барабанистът я сваля. Тя го посрещна отдалеч с думите:
– Ярослав, хайде да си ходим!
– Няма да си ходим. Гладен съм. – каза той мрачно и я дръпна към асансьора.
– Джери няма да пее – реши да упорства тя, но Алес почти я внесе в кабината.
Горе двамата се поотпуснаха. Нямаше много хора, седнаха на удобна маса. Сервитьорът ги изслуша, като се усмихваше малко особено. Не можеше да се разбере дали е усмивка или тик. Алес гут тъкмо си допиваше ракията, когато забеляза влизащия в ресторанта мъж. Не бе съблякъл балтона си от флаконе и мина между масите с бърза крачка. Набиваше се на очи напрегнатият му израз. Имаше вид на човек, който си е забравил ушанката. Алес погледна към входа и видя двама милиционери. Току-що бяха влезли и застанаха там. Ужасът му тръгна някъде откъм тила, спусна се по гръбначния стълб и се настани в таза. Мина му през ума, че изразът „насра се от страх” може би не е метафора. Обърна се към Диди и каза с глас, който и самият той не позна като собствен:
– Хайка!
Диди така зяпна, че с обилния си грим удивително заприлича на клоун. При други обстоятелства Алес гут би се разсмял. Сега обаче видя собствения си живот – неумело украсен, объркан и готов да отлети нанякъде като перушинка. Така остана Диди в паметта му – като маска на всемирното учудване.
Сталин и Георги Димитров
Мъжът с балтона погледна към остъкления вход на заведението, вдигна рязко ръка и я отпусна плавно като балетист. Влязоха двама цивилни с полушубки. Насочиха се към първата маса до входа. Хората около нея започнаха нервно да се бъркат за паспорти. Ресторантът постепенно утихна. Като театър в момента, когато се вдига завесата. Остатъчен женски смях секна и настъпи пълно мълчание.
– Сега се налага да се разделим – каза Диди полугласно. – Като хората на Христо Ботев след разгрома на четата… Нашият сервитьор изглежда будно момче. Подари му вратовръзката. Хем няма да биеш на очи, хем го помоли нещо да инсценира в кухнята. Я припадък, я скандал. И тогава, виж ако може, да предприемеш нещо в патакламата. Друго не мога да ти помогна, миличък. Хайде! С Бога, докъдето може.
„Чудя се как е оцеляла досега – ето как! – възхити й се Алес гут. – В критични моменти е като Павка Корчагин. А моят шанс да се спася е само един – да се разлея по пода като желе.” След малко от сервиза излезе женица с дочена престилка, забрадка на главата и гумени ботуши. Държеше кофа и пръчка с парцал. Никой не би разпознал в нея Диди. Качи се на асансьора и се взря в огледалото. Бе пуснала кичур коса върху лицето си. Това би трябвало да изглежда като кокетство според критериите на улица „Татарли”. Поразмаза грима върху лицето си, за да надделее смешното над упадъчното. Долу, където преди два часа бяха музикантите, сега стояха двама милиционери.
– Абе нема ли почивка за вас, а? – шеговито ги подхвана тя. – Я мръднете да забършем мозайката.
След малко каза:
– Че одим да фрълим мръсната вода, ама да ми вардите парцала, ей!
– Да, бе – парцалите много се търсят – измайтапи се милиционерът. – Вчера се изтепаха у ЦУМ.
Диди пое с бърза крачка в мразовитата нощ. Едва като стигна „Найчо Цанов” се сети и хвърли кофата в първия двор... През това време Алес гут вече бе показал вратовръзката на сервитьора. Успя да я свали и да му я подаде дискретно. Той я прибра усмихнат по особения си начин, но не обеща нищо.
– Какъв скандал да вдигам, като се разбирам с колегите? Няма да е убедително – каза му той. – А с припадъка хич няма да хване дикиш. Нали ще викнат доктор?
– Абе за минутка отвлечи вниманието на куките!
– Ако не си откраднал или убил, за какво ти е да им бягаш? Я си ги изчакай, дай си паспортчето...
Келнерът се отдалечи. Алес установи, че стъпва като швестер и мислено му отправи най-гадните псувни. Реши да отиде до тоалетната, пък ако случайно го пропуснат... Вътре стигна до ръба на пълното полудяване. В един момент му се прииска да го хванат, за да спре кошмарът на очакването. Точно тогава върху мозайката отекнаха нечии ботуши. Так-так-так... Спряха пред неговата врата. Чу се монотонното:
– Проверка на документите!
– Момент, сега излизам – засуети се Алес. Тогава отвън се чу дългоочаквната суматоха. Не откъм кухнята, а от самия ресторант. Първо някой извика, после няколко чифта крака като че ли изтанцуваха руска пляска, а накрая се чу нечие падане. Так-так-так... Ботушите пред вратата на Алес се отдалечиха. „Сега!” – каза си той, научил от Диди колко важно е да уцелиш момента за измъкване. Излезе и с равномерна крачка се отправи към изхода. Вече наистина се бе оставил в Божиите ръце. Беше се случило следното – на един от клиентите нервите не издържаха. Или казано кратко – беше превъртял. Изтичал с вик към изхода, където милиционерът го отблъснал с тяло. Достатъчно силно, за да падне на главата си. Всички гледаха как под главата на падналия нараства локва кръв, когато край тях мина Алес гут. Долу имаше още двама милиционери. Стояха край вратата, пушеха, а срещу тях, подпряна на стената, стърчеше пръчката с парцала.
– Леко дежурство – пожела им Алес гут. Може би щяха да го попитат нещо, дори да го спрат, но с тези думи той като че ли ги принуди само да кимнат. Беше настъпило време, в което не знаеш кой е успешният ход. Научаваш го, едва когато нещо те подмине или те връхлети.